havajskite ga6ti
02-27-2012, 09:36
Здравейте,темата,която публикувам е доста дълга и объркана,но се нуждая от някакъв съвет.Години наред се опитвах да се справя с този проблем сама...но безуспешно. На 19 години съм,но съм много срамежлив и притеснителен човек,който не успява да общува в даден колектив нормално или през повечето време съм обзета от разни нелепи паранои,осъзнавам колко са излишни ала не успявам да ги залича по никакъв начин.
От какво се помня преживявам любовни разочарования,които до голяма степен се дължат на затворения ми,стеснителен характер и прекалената чувствителеност.
Първата ми любов беше несподелена и ми се отрази наистина зле.Смятах,че ще го преживея по-лесно,но буквално изпаднах в тежка депресия и отчаяние на което не обърнах на време внимание и ме направи още по-затворена и слаба духом.След нея срещнах човек,който безмерно обичах цели три години и в началото нещата можеха да се получат защото и той ме харесваше,но неотшумялата мъка по предишното момче и черногледството ми попречиха адски много и с момчето изградихме нещо като приятелски отношения.От своя страна и той си имаше доста проблеми,беше самотен и неразбран,с мрачни възгледи за много неща...
И двамата бяхме аутсайдери,имахме известни прилики,но освен всичко друго знаех,че не е подходящ за мен.Не бяхме един за друг,но страдах дълбоко и исках да спечеля любовта му.Побърках се буквално.В продължение на три години аз упорито се борех за него пренебрегвайки целия останал свят.По онова време бях заслепена и не разбирах как сама си преча по този начин.Благодарение на него написах един разказ и имах вдъхновение повече от всякога.Но душевно се чувствах изморена,цялото си време и енергия влагах в това да бъда по-близка с него,да го впечатля и тн и тн. В края на единайсти клас той реши,че е по-добре да се сбогуваме за да не страдам излишно и всеки да е поеме по пътя си.
Обичта към него беше наистина голяма и го пуснах да си отиде като продължих живота си спокойно.
След известно време срещнах човек,който наистина беше за мен.Допълвахме се духовно,бяхме си най-близките хора и постепенно се влюбвахме.Понякога мислех,че само ние двамата можем да се разбираме изцяло и другите около нас не съществуват.Той беше първата ми споделена любов и се чувствах щастлива както никога до сега.
В средата на дванайсти клас обаче,тригодишната сага с онова момче сякаш продължи защото той се върна.Станахме отново приятели,но дълбоко в себе си знаех,че другото чувство не е отшумяло напълно.
Разкъсвах се между двамата и отново страдах ужасно много.Разбрах,че първото момче вече има чувства към мен,поиска ми прошка за всичко в миналото и аз направих голямата грешка да се събера с него.
Нараних,момчето което ме беше обикнало такава каквато съм въпреки всички недостатъци...
И до ден днешен с него сме си най-близки приятели,но продължавам да се разкайвам за станалото макар и двамата вече да нямаме чувства един към друг.
Точно два месеца ми бяха достатъчни да осъзная грешката си,но беше твърде късно.Разделих се с голямата си любов осъзнавайки окончателно,че не е за мен.
Останах сама и по-нещастна от всякога.
За капак на всичко щом завърших,не ме приеха там,където исках да уча.
Живота ми се сриваше а вече бях тотално отчаяна и депресирана. Знаех,че сама съм си направила всичко и приех нещата опитвайки се да се съвзема.
Намерих си работа в един ресторант като общ работник,понеже нямах опит и не бях работила нищо друго до сега.
Там отново се прояви срамежливостта и затворения ми характер и не общувах с почти никой въпреки,че отношението на всички беше много добро.
Неусетно се привързах към работата и колектива. В онзи момент само това ме спасяваше от постоянната ми депресия и мъка заради всички други неща.Бях безкрайно самотна и се опитвах да си помогна сама,да изляза от положението в което се намирах...но нямаше никакъв резултат.
И тогава се влюбих за пореден път.Момчето беше мой колега и за разлика от мен имаше социален живот,умееше да си общува с всички,имаше адекватна преценка за нещата....
С една дума-нормален човек за възрастта си.
Понякога усещах,че изпитва нещо към мен,забелязвах някакви признаци...но дори не успявах да си говоря с него като хората въпреки многократните си опити.
В един момент осъзнах,че чувствата ми към него са прекалено силни и бях готова да остана на работа там само за да съм по-близо до него.Това ми стигаше.
Една вечер обаче, излязох заедно с него и няколко колежки на дискотека,напих се и му признах абсолютно всичко.
Той ми каза,че е забелязал че съм влюбена в него,но не бил човека,който съм заслужавала...бил нараняван в миналото и сега не можел да си позволи сериозна връзка...
Разплаках се пред него и го прегърнах,а неговите очи се насълзиха казвайки ми,че не съм знаела какво му е сега.Помоли ме да спра да мълча докато сме на работа,да кажа ''майната му на всичко'' останало и просто да си говоря с него.После се целунахме и сякаш времето спря.Тази случка щеше да остане съкровен спомен за мен.
Оттогава се влюбих още повече в него.Но не успях да преодолея срама си и на следващия ден всичко си остана както беше.А и преди всичко бях на работа и не можех да си позволя толкова свободно поведение.
Често когато погледите ни се срещаха,оставахме загледани един в друг така,все едно нищо друго не съществува.
За него сигурно подобни неща не са значели нищо,но аз се чувствах поне малко щастлива.Не успях да надмогна себе си и реших да напусна.Вече не намирах смисъл да стоя там и да си досъсипвам живота.
Оставих му едно писмо и стихотворение (колкото и сантиментално да е това).
Мина месец откакто не работя в заведението,но не спирам да мисля за него.Понякога се чудя дали не трябваше да остана.
Интуицията винаги ми е подсказвала,че допусна ли да си иде от живота ми ще съжалявам докато съм жива.
Макар и твърде късно,имам желание за промяна и пълноценен живот...искам да си помогна сама и колкото и наивно да е вярвам,че ако успея може би обстоятелствата ще ни срещнат отново и тогава ще има шанс поне да бъдем приятели.
Дайте ми съвет.Струва ли си да се преборя с всички пречки,които години наред съм си създавала или е твърде късно?
Имам огромно желание за това благодарение на любовта си към този човек дори никога повече да не го срещна.
От какво се помня преживявам любовни разочарования,които до голяма степен се дължат на затворения ми,стеснителен характер и прекалената чувствителеност.
Първата ми любов беше несподелена и ми се отрази наистина зле.Смятах,че ще го преживея по-лесно,но буквално изпаднах в тежка депресия и отчаяние на което не обърнах на време внимание и ме направи още по-затворена и слаба духом.След нея срещнах човек,който безмерно обичах цели три години и в началото нещата можеха да се получат защото и той ме харесваше,но неотшумялата мъка по предишното момче и черногледството ми попречиха адски много и с момчето изградихме нещо като приятелски отношения.От своя страна и той си имаше доста проблеми,беше самотен и неразбран,с мрачни възгледи за много неща...
И двамата бяхме аутсайдери,имахме известни прилики,но освен всичко друго знаех,че не е подходящ за мен.Не бяхме един за друг,но страдах дълбоко и исках да спечеля любовта му.Побърках се буквално.В продължение на три години аз упорито се борех за него пренебрегвайки целия останал свят.По онова време бях заслепена и не разбирах как сама си преча по този начин.Благодарение на него написах един разказ и имах вдъхновение повече от всякога.Но душевно се чувствах изморена,цялото си време и енергия влагах в това да бъда по-близка с него,да го впечатля и тн и тн. В края на единайсти клас той реши,че е по-добре да се сбогуваме за да не страдам излишно и всеки да е поеме по пътя си.
Обичта към него беше наистина голяма и го пуснах да си отиде като продължих живота си спокойно.
След известно време срещнах човек,който наистина беше за мен.Допълвахме се духовно,бяхме си най-близките хора и постепенно се влюбвахме.Понякога мислех,че само ние двамата можем да се разбираме изцяло и другите около нас не съществуват.Той беше първата ми споделена любов и се чувствах щастлива както никога до сега.
В средата на дванайсти клас обаче,тригодишната сага с онова момче сякаш продължи защото той се върна.Станахме отново приятели,но дълбоко в себе си знаех,че другото чувство не е отшумяло напълно.
Разкъсвах се между двамата и отново страдах ужасно много.Разбрах,че първото момче вече има чувства към мен,поиска ми прошка за всичко в миналото и аз направих голямата грешка да се събера с него.
Нараних,момчето което ме беше обикнало такава каквато съм въпреки всички недостатъци...
И до ден днешен с него сме си най-близки приятели,но продължавам да се разкайвам за станалото макар и двамата вече да нямаме чувства един към друг.
Точно два месеца ми бяха достатъчни да осъзная грешката си,но беше твърде късно.Разделих се с голямата си любов осъзнавайки окончателно,че не е за мен.
Останах сама и по-нещастна от всякога.
За капак на всичко щом завърших,не ме приеха там,където исках да уча.
Живота ми се сриваше а вече бях тотално отчаяна и депресирана. Знаех,че сама съм си направила всичко и приех нещата опитвайки се да се съвзема.
Намерих си работа в един ресторант като общ работник,понеже нямах опит и не бях работила нищо друго до сега.
Там отново се прояви срамежливостта и затворения ми характер и не общувах с почти никой въпреки,че отношението на всички беше много добро.
Неусетно се привързах към работата и колектива. В онзи момент само това ме спасяваше от постоянната ми депресия и мъка заради всички други неща.Бях безкрайно самотна и се опитвах да си помогна сама,да изляза от положението в което се намирах...но нямаше никакъв резултат.
И тогава се влюбих за пореден път.Момчето беше мой колега и за разлика от мен имаше социален живот,умееше да си общува с всички,имаше адекватна преценка за нещата....
С една дума-нормален човек за възрастта си.
Понякога усещах,че изпитва нещо към мен,забелязвах някакви признаци...но дори не успявах да си говоря с него като хората въпреки многократните си опити.
В един момент осъзнах,че чувствата ми към него са прекалено силни и бях готова да остана на работа там само за да съм по-близо до него.Това ми стигаше.
Една вечер обаче, излязох заедно с него и няколко колежки на дискотека,напих се и му признах абсолютно всичко.
Той ми каза,че е забелязал че съм влюбена в него,но не бил човека,който съм заслужавала...бил нараняван в миналото и сега не можел да си позволи сериозна връзка...
Разплаках се пред него и го прегърнах,а неговите очи се насълзиха казвайки ми,че не съм знаела какво му е сега.Помоли ме да спра да мълча докато сме на работа,да кажа ''майната му на всичко'' останало и просто да си говоря с него.После се целунахме и сякаш времето спря.Тази случка щеше да остане съкровен спомен за мен.
Оттогава се влюбих още повече в него.Но не успях да преодолея срама си и на следващия ден всичко си остана както беше.А и преди всичко бях на работа и не можех да си позволя толкова свободно поведение.
Често когато погледите ни се срещаха,оставахме загледани един в друг така,все едно нищо друго не съществува.
За него сигурно подобни неща не са значели нищо,но аз се чувствах поне малко щастлива.Не успях да надмогна себе си и реших да напусна.Вече не намирах смисъл да стоя там и да си досъсипвам живота.
Оставих му едно писмо и стихотворение (колкото и сантиментално да е това).
Мина месец откакто не работя в заведението,но не спирам да мисля за него.Понякога се чудя дали не трябваше да остана.
Интуицията винаги ми е подсказвала,че допусна ли да си иде от живота ми ще съжалявам докато съм жива.
Макар и твърде късно,имам желание за промяна и пълноценен живот...искам да си помогна сама и колкото и наивно да е вярвам,че ако успея може би обстоятелствата ще ни срещнат отново и тогава ще има шанс поне да бъдем приятели.
Дайте ми съвет.Струва ли си да се преборя с всички пречки,които години наред съм си създавала или е твърде късно?
Имам огромно желание за това благодарение на любовта си към този човек дори никога повече да не го срещна.