Това не е тема, в която ще моля някого да ми помага да пиша каквото и да било. Та имам да напиша литературно есе на тема "Вината на Едип" и нямам никаква идея как точно да свържа есето си (в което между другото трябва да изразявам главно своите мисли, нали, а не самата творба?) с факти от "Eдип цар". Ще съм благодарна, ако някой може да ми каже дали трябва да спомена творбата и т.н. чак в аргументацията или трябва да обвържа и тезата си и увода с творбата?
LoupGarrou
02-28-2012, 15:58
От моя личен опит е по-добре всичко да се върти около творбата като правиш паралел между собствените си разсъждения и съдържанието на произведението. Някои учители харесват едно, други - друго. Не всеки ще ти пише "6" за отлични разсъждения и креативен подход, но дори "консервативните" биха одобрили доброто познание на материята. Пиша сносни есета, но философските повече ми се отдават, защото там имам по-голяма свобода и не съм ограничен от света на автора. Също така внимавай да не стане така, че всяко второ изречение да ти е препратка и накрая да се поучи все едно преразказваш (не, че ще го направиш). Иначе аз не бих споменал творбата в увода.
irrationalDecision
02-28-2012, 17:32
В увода името на творбата не бих споменала и аз. Формулираш си тезата, в която вече споменаваш и произведението, след което в частта с аргументацията паралелно разкриваш твоите собствени виждания по темата и ги подкрепяш или пък съответно ги противопоставяш на тези, които внушава творбата.В заключението бих писала отново само от свое име, без да се позовавам на произведението.
Аз си написах вече есето. Горе долу добре стана. Ще си постна работната версия, ако някой има желание да я прочете.
Познато ли ти е онова чувство, което не ти позволява да заспиш нощем? Онова чувство, което превръща съзнанието ни в убежище на мисълта за неправилната непоправима постъпка? Вина. Властно и неусетносетно се настанява в душата ни, но тя никога не идва сама. Тя е гостенка на грешката. Така и Едип, макар и невиновен за стореното от него, бива принуден да подслони вината и да й бъде подвластен. Той счита себе си за отговорен за станалото, а не осъзнава невъзможността си да се опълчи на събитията, предречени да се случат.
Участта на Едип е предопределена от самото му появяване на бял свят. Той се ражда виновен и няма как да промени това, безсилен е пред отредената му от безсмъртните съдба. Но предначертана от боговете е всъщност природата на човека. Какво ще се изрази от нея – добрата или лошата й страна, зависи от него. В стремежа си да избегне съдбата си, Едип ускорява сблъсъка си с нея. Узнавайки, че му е предопределено да стане убиец на баща си и да встъпи в брак с майка си, той е ужасен и решава да избяга от орисията си. Опитвайки се да надхитри боговете, царят на Тива ги предизвиква. Но не отцеубийството и кръвосмешението са нещата, от които Едип трябва да се срамува и да изпитва вина, а гневливостта и неконтролируемата ярост. Именно тези негови черти от характера му го тласват към неподозирано нарушаване на моралните норми. Тънейки в духовна слепота, той се подиграва с незрящия прорицател Тирезий, неосъзнавайки, че не сетивата са тези, които водят до познанието. След като разбира грешката си, Едип се опитва да изкупи вината за отцеубийството и кръвосмешението като избожда очите си. Той поема вина за нещо, което е било отредено да се случи, защото знае, че признанието за стореното е единствният начин да спаси народа си. Това показва, че често хората подценяват някои свои грешки, а си внушават вина за други - дали самонадеяността му не е истинското “престъпление”? Едип се бори срещу негативното в себе си, но отрицателните страни на характера му го повеждат по грешен път. Така съдбата му се оказва предопределена и то не толкова от боговете, колкото от самия него.
Едип сам отваря портите на съзнанието си за нежеланата гостенка, вината, като позволява на гнева да го завладее и да го подтикне да извърши неща, за които по-късно горещо ще съжалява. Именно затова не трябва да позволяваме емоциите да замъгляват съзнанието ни – едно недоосмислено действие може да ни коства много.