Dyany10000
04-04-2012, 10:49
Вдъхновено е от The Elder Scrolls вселената, но се опитвам да ги разгранича.
Още няма заглавие.
1.
- Тост за Дейган! – каза Рогаар и вдигна халбата си с медовина – Нека боговете винаги да му показват правилният път и да направляват меча му към победа над всичко, осмелило се да пресече пътя му!
Рогаар малко пресили речта си. Всички в пивницата зашумяха. Почти всички преполовиха своите халби, голяма част ги пресушиха на един дъх. Седемнайсетият ми рожден ден. Какво повече от това? Съселяни, приятели, познати, непознти, винаги когато някой навършеше заветното пълнолетие цялото село се сбираше в Голямата пивница и пиеше за здравето на му. Това беше традиция от много отдавна и винаги се спазваше.
-Дейган, може ли само да те помоля едно нещо? – ми каза Рогаар като седна – Ако наистина речеш да станеш първия в Империята вампир с обратна захапка да ме предупредиш да ходя да си наточа кинжалчето дето ми го подари преди време.
Аз се засмях. Не заради шегата с вампира – майка ми ми е разказвала, че баща ми е бил орк, и открай време долната ми челюст започна да се разширява малко по малко, пък и долните ми зъби вече стърчаха. Тъй като лицето беше що-горе като на „чистокръвен“ елф (както ги наричат хората) наистина приличах на някакъв вампир с обърната челюст. Засмях се заради това, че Рогаар все още пазеше кинжала, който му подарих когато бяхме на по осем години. Това беше по-скоро играчка, отколкото истински кинжал, но беше направен от истинско сребро и здраво наточен. Подари ми го пътуващ войн, на когото помогнах да намери няколко редки билки, виреещи само по нашите земи. Подарих го на Рогаар за десетия му рожден ден. Аз тогава съм бил на осем. Мислех че го е загубил някъде. И все пак, той го пазеше. Стана ми някак приятно на сърцето.
Рогаар също надигна своята халба с медовина и я изпи цялата наведнъж. Винаги съм завиждал на хората заради този техен „талант“ – можеха да пият всякаква Огнена вода в големи количества, при това без дори да им се завие свят. По тоя показател аз се отличавах от останалите в селото – елфите по принцип не обичат Огнена вода, и аз така – много лесно ме хваща и после.... случвало ми се е на сутринта да не помня какво съм правил миналата вечер, при това само от един напръстник бренди. И все пак надигнах своята халба и я преполових. Може би откакто оркската ми същност бе започнала да се показва все пак щях да възприемам медовината по-леко от преди.
След десет минути оркестъра започна да свири. Повечето мъже станаха от местата си, поканиха дамите на танц и съвсем скоро земята се затресе от тропането на крата по дървените дъски на пода. Аз и Рогаар останахме на пейката. По едно време той ме побутна и посочи с поглед Джийн – младо момиче, живеещо в къщата до тази на Рогаар. Джийн седеше отсреща и гледаше с леко тъжен поглед приятелките си, които танцуваха с младите мъже, които все още не бяха тръгнали да търсят щастие някъде във пределите на Империята, или извън нея. Погледнах приятелят си. Той ми смигна. Погледът му беше достатъчно красноречив и настоятелен. Аз бавно станах и, залитайки, се затътрих към масата, на която седеше Джийн.
Когато наближих, Джийн ме видя и се усмихна. Усмивката и сякаш ме омагьоса. Познавах семейството и, повечето от тях бяха завършили Унивесритета на Аркадийя, където беше седалището на Братството на Маговете, пък и те се учеха на магия още откакто започваха да ходят изправени без някой да ги държи за ръчичка. Помислих си че тя вече бе наложила някакво заклинание, което да ми завърти главата (а може би медовината ми я беше завъртяла, все още не мога да реша). Все пак стигнах до масата и без да се просна на пода, което, в случая, си беше постижение.
-Хеей, вампирът с обратната захапка – каза момичето и леко ме подхвана когато се опитах да седна на пейката, защото за малко да се изхлузя от ръба й – Леко!
Аз се ухилих, оголвайки несъзнателно двата ми набедени за вампирски долни зъби. Като се замисля сигурно съм изглеждал като някой от Принцовете на Смъртта – с тъмна кожа, издължена физиономия и леко разширена долна челюст със стърчащи от нея два бели зъба.
-Знаеш ли, не схващам какво толкова ме сравняват с вампир... – подхвърлих шеговито. Джийни се усмихна.
-Не си ли се гледал в огледалото наскоро в огледалото?
-Чакай де, нали уж нямам отражение?
Тя се засмя. В смеха й също имаше нещо... вълшебно. Все още си мислех, че ме е омагьосала. Вдигнах поглед към музикантите и казах:
-Един танц?
Джийн като че само това чакаше. Скочи от масата и ме повлече със себе си. Аз едва се задържах прав, на два пъти си оплетох краката и за малко да се просна в цял ръст на дървения под като чувал с картофи. Не помня как успях да изкарам още два часа танци, помня само че краката ме боляха адски след това.
След края на празника трябваше Рогаар да ме носи до вкъщи, защото вече едва-едва бях в съзнание. Дори по едно време Джийн наистина трябваше да ми направи някаква магия че да не взема да предам богу дух. Седемнайсти рожден ден, а? Да знаех какво ще се случи, да бях избягал в столицата, да не ме намерят съселяните. Е, вечерта свърши. Можех да си отдъхна.
Когато влязохме в нас Рогаар ме сложи на един стол, запали огъня и започна да ми вари отвара „очистител“. Когато за пръв път се напил (което не мога да си го представя, защото дори след края на празника ми Рогаар дори не му се беше замаял погледа), баща му го научил как от обикновен билков чай да направи отвара, пречистваща тялото от ефектите на Огнената вода. На да пъти ми го беше правил, и наистина действаше.
Рогаар сипа малко чист чай на себе си и го остави да се запарва. После погледна към бутилката ловно вино, стояща близо до огнището и предложи:
-По чашка?
Изгледах го, като че ли се бе превърнал в лисица, но като видях, че се е ухилил, му отговорих:
-Ти си сипи, аз съм въздържател.
Рогаар не успя да се сдържи започна да се хили истерично. Някой незапознат би казал, че той, все пак, е пиян, но аз, за дванадесетте години в които сме били приятели, научих, че той може да започне да се смее от най-малкото нещо, при това без да спира няколко минути. Най-накрая приятеля ми се успокои и ми наля от отварата, която преди малко едва не разля. Чукнаме се с глинените чаши и отново си пожелахме здраве. След това той погледна през позореца и възкликна:
-Я, луната стигнала зенита си. Хайде, аз ще се прибирам, че имам...работа да върша.
Той ми смигна. Мина ми през ума да отида с него (след отварата му бях готов да изкача Великите планини), но все пак предпочетох топлата постеля. Пък на другия ден трябваше да стана рано. Помолих го да ме събуди утре малко преди изгрев. Взехме си довиждане и той изчезна в мрака. Легнах си и заспах почти веднага. Вечерта мина добре. Сравнително...
Още няма заглавие.
1.
- Тост за Дейган! – каза Рогаар и вдигна халбата си с медовина – Нека боговете винаги да му показват правилният път и да направляват меча му към победа над всичко, осмелило се да пресече пътя му!
Рогаар малко пресили речта си. Всички в пивницата зашумяха. Почти всички преполовиха своите халби, голяма част ги пресушиха на един дъх. Седемнайсетият ми рожден ден. Какво повече от това? Съселяни, приятели, познати, непознти, винаги когато някой навършеше заветното пълнолетие цялото село се сбираше в Голямата пивница и пиеше за здравето на му. Това беше традиция от много отдавна и винаги се спазваше.
-Дейган, може ли само да те помоля едно нещо? – ми каза Рогаар като седна – Ако наистина речеш да станеш първия в Империята вампир с обратна захапка да ме предупредиш да ходя да си наточа кинжалчето дето ми го подари преди време.
Аз се засмях. Не заради шегата с вампира – майка ми ми е разказвала, че баща ми е бил орк, и открай време долната ми челюст започна да се разширява малко по малко, пък и долните ми зъби вече стърчаха. Тъй като лицето беше що-горе като на „чистокръвен“ елф (както ги наричат хората) наистина приличах на някакъв вампир с обърната челюст. Засмях се заради това, че Рогаар все още пазеше кинжала, който му подарих когато бяхме на по осем години. Това беше по-скоро играчка, отколкото истински кинжал, но беше направен от истинско сребро и здраво наточен. Подари ми го пътуващ войн, на когото помогнах да намери няколко редки билки, виреещи само по нашите земи. Подарих го на Рогаар за десетия му рожден ден. Аз тогава съм бил на осем. Мислех че го е загубил някъде. И все пак, той го пазеше. Стана ми някак приятно на сърцето.
Рогаар също надигна своята халба с медовина и я изпи цялата наведнъж. Винаги съм завиждал на хората заради този техен „талант“ – можеха да пият всякаква Огнена вода в големи количества, при това без дори да им се завие свят. По тоя показател аз се отличавах от останалите в селото – елфите по принцип не обичат Огнена вода, и аз така – много лесно ме хваща и после.... случвало ми се е на сутринта да не помня какво съм правил миналата вечер, при това само от един напръстник бренди. И все пак надигнах своята халба и я преполових. Може би откакто оркската ми същност бе започнала да се показва все пак щях да възприемам медовината по-леко от преди.
След десет минути оркестъра започна да свири. Повечето мъже станаха от местата си, поканиха дамите на танц и съвсем скоро земята се затресе от тропането на крата по дървените дъски на пода. Аз и Рогаар останахме на пейката. По едно време той ме побутна и посочи с поглед Джийн – младо момиче, живеещо в къщата до тази на Рогаар. Джийн седеше отсреща и гледаше с леко тъжен поглед приятелките си, които танцуваха с младите мъже, които все още не бяха тръгнали да търсят щастие някъде във пределите на Империята, или извън нея. Погледнах приятелят си. Той ми смигна. Погледът му беше достатъчно красноречив и настоятелен. Аз бавно станах и, залитайки, се затътрих към масата, на която седеше Джийн.
Когато наближих, Джийн ме видя и се усмихна. Усмивката и сякаш ме омагьоса. Познавах семейството и, повечето от тях бяха завършили Унивесритета на Аркадийя, където беше седалището на Братството на Маговете, пък и те се учеха на магия още откакто започваха да ходят изправени без някой да ги държи за ръчичка. Помислих си че тя вече бе наложила някакво заклинание, което да ми завърти главата (а може би медовината ми я беше завъртяла, все още не мога да реша). Все пак стигнах до масата и без да се просна на пода, което, в случая, си беше постижение.
-Хеей, вампирът с обратната захапка – каза момичето и леко ме подхвана когато се опитах да седна на пейката, защото за малко да се изхлузя от ръба й – Леко!
Аз се ухилих, оголвайки несъзнателно двата ми набедени за вампирски долни зъби. Като се замисля сигурно съм изглеждал като някой от Принцовете на Смъртта – с тъмна кожа, издължена физиономия и леко разширена долна челюст със стърчащи от нея два бели зъба.
-Знаеш ли, не схващам какво толкова ме сравняват с вампир... – подхвърлих шеговито. Джийни се усмихна.
-Не си ли се гледал в огледалото наскоро в огледалото?
-Чакай де, нали уж нямам отражение?
Тя се засмя. В смеха й също имаше нещо... вълшебно. Все още си мислех, че ме е омагьосала. Вдигнах поглед към музикантите и казах:
-Един танц?
Джийн като че само това чакаше. Скочи от масата и ме повлече със себе си. Аз едва се задържах прав, на два пъти си оплетох краката и за малко да се просна в цял ръст на дървения под като чувал с картофи. Не помня как успях да изкарам още два часа танци, помня само че краката ме боляха адски след това.
След края на празника трябваше Рогаар да ме носи до вкъщи, защото вече едва-едва бях в съзнание. Дори по едно време Джийн наистина трябваше да ми направи някаква магия че да не взема да предам богу дух. Седемнайсти рожден ден, а? Да знаех какво ще се случи, да бях избягал в столицата, да не ме намерят съселяните. Е, вечерта свърши. Можех да си отдъхна.
Когато влязохме в нас Рогаар ме сложи на един стол, запали огъня и започна да ми вари отвара „очистител“. Когато за пръв път се напил (което не мога да си го представя, защото дори след края на празника ми Рогаар дори не му се беше замаял погледа), баща му го научил как от обикновен билков чай да направи отвара, пречистваща тялото от ефектите на Огнената вода. На да пъти ми го беше правил, и наистина действаше.
Рогаар сипа малко чист чай на себе си и го остави да се запарва. После погледна към бутилката ловно вино, стояща близо до огнището и предложи:
-По чашка?
Изгледах го, като че ли се бе превърнал в лисица, но като видях, че се е ухилил, му отговорих:
-Ти си сипи, аз съм въздържател.
Рогаар не успя да се сдържи започна да се хили истерично. Някой незапознат би казал, че той, все пак, е пиян, но аз, за дванадесетте години в които сме били приятели, научих, че той може да започне да се смее от най-малкото нещо, при това без да спира няколко минути. Най-накрая приятеля ми се успокои и ми наля от отварата, която преди малко едва не разля. Чукнаме се с глинените чаши и отново си пожелахме здраве. След това той погледна през позореца и възкликна:
-Я, луната стигнала зенита си. Хайде, аз ще се прибирам, че имам...работа да върша.
Той ми смигна. Мина ми през ума да отида с него (след отварата му бях готов да изкача Великите планини), но все пак предпочетох топлата постеля. Пък на другия ден трябваше да стана рано. Помолих го да ме събуди утре малко преди изгрев. Взехме си довиждане и той изчезна в мрака. Легнах си и заспах почти веднага. Вечерта мина добре. Сравнително...