View Full Version : Съчинение разсъждение (само увод и теза) Помощ!
Много моля за помощ. Класната ни даде да пишем няколко съчинения разсъждения (само увод и теза). Понеже ходя на уроци и имам много задължения, нямам време за всичко.... @@@
1.Какъв е основния конфликт в X глава на повестта "Немили-недраги" и защо.
2.Каква е мисията на твореца според одата "Българският език"
3.По какъв начин баладата "Неразделни" утвърждава идеята за безсмъртната любов.
Това са темите за съчиненията. Класната ни каза да пишем най-много 1 страница голям формат. Ако някой ми помогне с някои от изброените ще съм БЕЗКРАЙНО БЛАГОДАРЕН!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!
crazygirl13
04-11-2012, 16:42
Основният конфликт в разказа “ Дервишово семе”
“ На това кръстопътче тъпча и не виждам накъде да хвана”. Финалните изречения в разказа на Николай Хайтов “ Дервишово семе” метафорично представят суровата дилема, пред която може да бъде изправен човекът. В хода на непринуден разказ размисъл главният герой Рамадан представя сложните конфликти на битието, които могат де заплетат или разплетат възела на живота. Текстът представя силни човешки преживявания: трепетите на първата любов, страстната омраза, отчаянието и готовността за убийство, през които героят преминава, за да стигне до онази житейска мъдрост, която ще го превърне в истински благороден човек.
Възелът в душата на Рамадан се завързва с неочакваното, сполетяло го изневиделица събитие- отвличането на Силвина. Щастието е оттласкано от продължителен период на нещастие. Любовта на героя импулсира раждането на омразата към братята на Силвина- “лакоми хора”, и особено към съпруга ù Руфат- “хайлазин”, “пияница”- епитети, които назовават все жизнени и нравствени недъзи, отхвърлени и презрени от родовата общност. Омразата към Руфат достига до жажда за кръвно отмъщение и до нееднократното ù изживяване като облекчение на задушаващата го мъка. Тези изживявания и представи на Рамадан не секват, дори когато е възрастен мъж. Той приема желанието си да възмезди нанесената му любовна рана като напълно оправдано, но сам формулира необходимостта от мислено изживяване на отмъщението, за да продължи да живее: “Триста пъти съм го трепал и съживявал. Главата ми гореше. Хиляди пъти го клах и драх. Ръцете се напрягаха, зъбите ми скърцаха…”
Същинският конфликт в разказа е вътрешният сблъсък в душата на Рамадан- между дълга му към рода и дълга му към любовта. Разрушаването на родовите връзки между Силвина и Рамадан е източник на тяхното нещастие, но не е основание да се причини нещастие на другото семейство /каквото създават и двамата герои/. Една ограда разделя Рамадан от неговата любима и чувствата в него бушуват- ту любовта към Силвина надделява, ту омразата към Руфат. Постепенно героят разбира, че не би могъл да сподели живота си със Силвина, но би могъл да облекчи нейното страдание. Той възпитава у себе си най- трудното качество- да въздържа гнева си и да бъде смирен, за да не усилва страданието на Силвина. Нейните думи: “Ако той беше звяр, не ставай и ти!” помагат на Рамадан да възпира надигащата се злоба и чувство за отмъщение. Така той ходи в гората за дърва /вместо нея/, за да стопли с тях смъртния си враг Руфат. Това е трудно житейско решение- готовност да жертваш желанията си, мечтите си в името на радостта и щастието да виждаш любимия човек. Същевременно това решение разкрива помъдряването и духовното израстване на Рамадан.
Конфликтът е решен на твърде висока цена- една неизживяна, невъзможна любов. Животът на Рамадан протича бурно, разтърсващо. Подложена на изпитания, истинската любов устоява и се запазва, като съхранява човешкото у Рамадан. Героят бавно се учи на търпение, на разбиране и така утвърждава новите ценности. По този начин конфликтът в разказа “Дервишово семе” представя един хуманитарно и обществено значим сблъсък между ценностите на патриархалното общество и ценностите на модерния свят.
Преобърнатият патриархален космос в повестта “ Преди да се родя”
Повествованието в “Преди да се род” носи преобърнатия, отразен образ на света в съзнанието на разказвача. “Преобърнати са времената”, хората разместват своето място в хронологията на поколенията, преобърнат е родовият космос. На родовите традиции и ценности писателят е погледнал от необичаен, хумористично- ироничен зрителен ъгъл.
Авторът се отнася с ирония към родовото време. С умиление е представен животът на рода. Ивайло Петров анонимно присъства в пародираното разместване на времената. Художественият свят на писателя ясно откроява лика на три поколения, всяко от които се “оглежда” във времето на останалите две. Пародията е въведена непринудено- реките започват да текат в обратна посока, дядовците и бащите се държат като деца, а небето на родовия космос е сякаш под краката им. Несъзнателно, макар и дълбоко убедени в добрите си намерения, те стъпкват духовните стойности на традицията, а когато решат да вдигнат поглед нагоре, откриват ниския свод на земните си страсти. Изглеждат смешни в ироничния хаос на времето и безкрайно тъжни в своята осъзната безпомощност.
Първият израз на погледа на Ивайло Петров към родовия свят е “непочтителното” изображение на кръвно близки хора: “Баща ми, като мнозина от нашия род, не бе от умните, но първата значителна глупост извърши едва на шестнадесет години и два месеца. За негова чест, която отпосле трябваше да бъде и моя, веднага трябва да поясня, че дядо и баба имат вина за тая работа. Една сутрин баба влезе в обора, когато той бе изринал на добитъка и се мъчеше да отлепи някаква муха под опашката на кобилата, пришляпа боса купчината тор, взе една сламка от коша и почна да си чопли зъбите”. Вниманието е фокусирано върху смешното и грозното, селският бит е изобразен грубо натуралистично. В тези редове няма и елемент от някаква красота в селския живот, а отблъскваща първобитност и грозота. Напълно в духа на създадената представа е пресъздаден и ключовият момент в творбата, определящ бъдещото раждане и съществуване на повествователя. За женитбата, един изключително важен момент за личността, се заявява на неподходящо място и по неподходящ начин- в обора, като за нещо незначително, без каквато и да е психологическа и емоционална подготовка: “Петре, тази зима ще те женим!”
Така в повестта “Преди да се родя” вместо непокварена наивност срещаме наивната глупост, причинена от невежеството и духовната неразвитост. На мястото на чистата и неподправена любов- пресметливото търсене на по- богат съпруг или пък просто на две работни ръце. На мястото на свенливата “севда”- навикът на някои от героите да се възползват от всяка попаднала пред очите им хубава жена. На мястото на достойното преминаване на жената от един в друг род- срамните пазарлъци за откуп и зестра, нагласените “кражби” на мома и бракосъчетание под неприличните припеви на пияния поп.
Пародийно, като комичен фарс е изобразен важният битов ритуал- годежът. По време на преговорите всеки добре играе ролята си. Сватосването- отработено и уредено с годините и узаконено от традицията събитие- е пародирано, като напред излизат не младостта и красотата, а смешното пазарене, наивността и гордостта.
Краденето на мома, като общобългарска традиция, която се противопоставя на сватосването и на годяването и е израз на волнолюбие, постигане на женитба по зова на сърцето, дава възможност на автора за нов хумористичен поток в повествованието и нова насмешка над дребните хитрувания в усилията да се надвият трудности от различен характер.
Дистанцията между съвременност и минало има различни измерения. Авторът усеща “чуждо” времето на своя реален, съвременен живот. Погледът към ставащото го отдалечава във времето преди “раждането на новия, модерен свят”. Онова отминало родово време е скъпо и близко на разказвача, макар и да навлиза в новото пространство с “модерния” поглед на съвременник. Разстоянията между хората и епохите стават условни. Авторът поднася ироничната си оценка за света и човешките нрави, които стават традиционно “диви” в новата съвременност.
crazygirl13
04-11-2012, 16:44
http://www.iskam6.com/sachinenie/437-zasthitata-na-rodnoto-slovo-balgarskiiat-ezik-vazov.html
http://www.kaminata.net/topic-t18286.html
http://www.referati.org/sveshtenata-misiq-na-ezika-bylgarskiqt-ezik-ivan-vazov-/6362/ref
crazygirl13
04-11-2012, 16:47
По какъв начин баладата "Неразделни" утвърждава идеята за безсмъртната любов.
През първото десетилетие след Освобождението въэрожденският патриотичен модел отстъпва място на нов вид литература, изградена върху философия и естетика, утвърждаваща модернизма като универсална ценностна система.Ражда се една модерна фолклорна стилизация.
Приел тази нова естетическа програма, Пенчо Славейков заявява своя нов светоглед, чрез който постига неповторимо самобитно звучене на текста. В богатството на народната песен, поетът открива търсенията на модернистичната душа.
Младият Славейков създава още един шедьовър на поетичното творчество-баладичната песен „Неразделни”.Използвайки отново устойчив фолклорен мотив, поетът утвърждава безсмъртната сила на истинската, на вечната любов. Като търсеща, неспокойна личноста, творецът съсредоточава вниманието си върху проблемите,свързани с правото на личен сърдечен избор. Разказвачът говори лаконично, живо и изразително за трагичната съдба на двама влюбени, които намират щастието си единствено в смъртта. Песента е изградена под формата на изповед.
Още в лирическото въведение авторът използва похвата „разказ в разказа” и така нарушава установената народно-песенна традиция. Превъплатена в дървото калина девойка с дълбоко вълнение разказва за нещастната си любов. Така миналото се видуализира в настоящето, а настоящето влизи в допир с вечността. Изразът „За сърцата, що се любят, и смъртта не е раздяла” е показан чрез метафората на преплетените клони на двете дървета-явор и калина, израстнали над гробовете на двамата влюбени. Този израз внушава представата за продължаващия живот на влюбените сърца дори и след смъртта.
За идейно-тематична основа на произведението служи народното поверие за неподвластната на времето и забраните любов. В патриархалното общство, където властватстрогите закони на рода, самоубийството се оказва единствената възможност за осъществяване на любовта между младите, макар и след смъртта им:”мъртви ние пак се любим и смъртта за нас е сладка!”
Още в самото начало на баладата словосъчетанието „над брегът усамотени” въвежда читателя в атмосферата на тиха скръб и печал. Под сплетените клони на две дървета уморен пътник търси сянка, за да отдъхне.
Използването на фантастични, приказни елементи прави ситуацията сама по себе си необикновена, наситена с драматизъм, породен от факта, че любовта на младите е невъзможна преживе. Животът е даден на човек, за да може чрез страданието да постигне душевно пречистване. Според библейските закони никой няма право да отнема живот.
Типичните фолклорни мотиви, които пресъздават неповторимата атмосфера на народната песен са вярната любов, противопоставянето на родителската воля, самоубийството като акт на своеобразно отмъщение и протест срещу забраните и ограниченията, наложени от патриархалните норми, животът след смъртта.
Градацията на глаголите-„изтръпнах”,”изпуснах”, „полетях”,”видях”,”измъ нах”, отразява психологическото състояние на момичето, което с потресаващи подробности разказва за собствената си смърт:
„Клетника- дочух между им да се шушне и говори:-
Право се убол в сърцето-ножчето му още тамо!...
...Видях Ива, видях кърви.... и не сетих как измъкнах
осто ножче из сърце му и в сърцето си забих го,
върху Ива мъртва паднах и в прегръдки си обвих го....”
Фаталното решение е взето спонтанно.То е провокирано от внезапната загуба на любимия човек. Животът губи смисъл, когато Иво не е вече между живите, за това и девойката реагира бурно, необмислено.
Колко лекомислено и нелепо е да се погубят така двама души, още невкусили истинското щастие в живота.
Нарушили Божия закон, самоубийците не могат да бъдат положени в гроб наред с другите покойници. Не им е отредено и християнско погребение.
„Не в черковний двор зариха на любовта двете жъртви-
Тамо ровят само тия, дето истински са мъртви.....”
Видимият знак на отвъдното-гробът, е видян в неговата изолираност и усамотеност.Мястото на влюбените не е сред мъртвите, защото чрез силата на любовта те остават вечно живи:
„.... А погребаха ни тука, на брегът край таз долина...
Той израстна кичест Явор, а до него аз Калина...”
Идеята за живота след смъртта, реализирана чрез силата на любовта, е въплатена в образа на одухотворените дървета, които израстват над гробовете на младите влюбени. Любовта им е осмислена като нравствена санкция над предразсъдъците и забраните. Яворът и калината се превръщат в символ на неумиращия, вечно търсещ щастие човешки дух, на преданата любов, която не признава граници и пространствени ограничения, защото: „ За сърцата, що се любят, и смъртта не е раздяла!”.