JoeMcCloud
04-13-2012, 10:08
Това е едно разказче, което скоро започнах да пиша.. Обаче не знам как да го кръстя и ще се радвам на предложения.. :D Приемам критика, стига да е конструктивна.. Т.е., кое не ви харесва, защо, според вас как ще звучи по-добре.. (: Пускам сега част от текста, по-нататък ще постна още.. (:
Залезът бе към края си. По облаците, обградили слънцето, имаше красиви червено-оранцеви отенъци.Вятърът нежно галеше
зелената трева, а клоните на близките дървета сънливо се поклащаха. Вече не се чуваше песента на птичките. Първите звезди се
показаха на небосвода.
Близо до това приказно място имаше величествен замък. Над високите каменни стени се подаваше островърха кула с балкон, от който спокойно можеше да се любуваш на красивата гледка. Балконът бе обрасъл с брашлян, който вече се промъкваше и в него.
На балкона стоеше красива жена с бойни доспехи. Вятърът развяваше дългите й руси коси, а по мраморното й лице бе изписана сила и гордост. В дълбоките й, сини очи се четеше силна омраза и твърдо решение за победа.
Баща й бе твърдо против тя да участва в сражението- все пак тя беше едничката му радост, след като майка й и брат й бяха убити. А й го разяждаше страшно чувство за вина- той бе твърде стар, за да участва във войната. Но Ана бе взела твърдо решение и нищо не можеше да я разубеди.
Сега момичето стоеше на балкона и се наслаждаваше на гледката. Обичаше да гледа залеза. Не мислеше за нищо, просто гледаше красотата пред себе си.
Изсвирването на рог я изтръгна от спокойствието й. Тя взе шлема и го постави на главата си. Сега само дългите й руси коси се подаваха. Стисна меча в дясната си ръка и взе щита в лявата. Метна последен поглед на пейзажа. Може би виждаше тази така любима картина за последен път.
Влезе в кулата и тръгна надолу по стълбите. Омразата закипя силно в нея и изгони всякакво чувство на слабост и страх.
Чуваше се само глухото дрънчене на доспехите о каменните стълби. Битката започваше, а победата щеше да бъде нейна. На всяка цена!
Залезът бе към края си. По облаците, обградили слънцето, имаше красиви червено-оранцеви отенъци.Вятърът нежно галеше
зелената трева, а клоните на близките дървета сънливо се поклащаха. Вече не се чуваше песента на птичките. Първите звезди се
показаха на небосвода.
Близо до това приказно място имаше величествен замък. Над високите каменни стени се подаваше островърха кула с балкон, от който спокойно можеше да се любуваш на красивата гледка. Балконът бе обрасъл с брашлян, който вече се промъкваше и в него.
На балкона стоеше красива жена с бойни доспехи. Вятърът развяваше дългите й руси коси, а по мраморното й лице бе изписана сила и гордост. В дълбоките й, сини очи се четеше силна омраза и твърдо решение за победа.
Баща й бе твърдо против тя да участва в сражението- все пак тя беше едничката му радост, след като майка й и брат й бяха убити. А й го разяждаше страшно чувство за вина- той бе твърде стар, за да участва във войната. Но Ана бе взела твърдо решение и нищо не можеше да я разубеди.
Сега момичето стоеше на балкона и се наслаждаваше на гледката. Обичаше да гледа залеза. Не мислеше за нищо, просто гледаше красотата пред себе си.
Изсвирването на рог я изтръгна от спокойствието й. Тя взе шлема и го постави на главата си. Сега само дългите й руси коси се подаваха. Стисна меча в дясната си ръка и взе щита в лявата. Метна последен поглед на пейзажа. Може би виждаше тази така любима картина за последен път.
Влезе в кулата и тръгна надолу по стълбите. Омразата закипя силно в нея и изгони всякакво чувство на слабост и страх.
Чуваше се само глухото дрънчене на доспехите о каменните стълби. Битката започваше, а победата щеше да бъде нейна. На всяка цена!