SunSetBeach
04-28-2012, 18:58
За пръв път влизаше с болнична стая.Беше по-бяло отколкото го представяха по филмите.Бели стени,бяло легло,бяло нощно шкафче,
бели кабели,бели апарати.Бялото е израз на невинността,на чистотата,но тук то вдъхваше страх и безпомощност.Мисълта,че не мо-
жеше да направиш нищо за човека,който лежеше там я погубваше. По белия под започнаха да капят сълзи-невинни,чисти,вдъхващи
страхопочитание от силата на тази любов. През ума и мина един момент от миналото.
-"Loves makes you strong" мислиш ли че е вярно? - попита я той,гледайки големия билборд,реклама на сватбена агенция
-Мисля че е така.Всеки човек се нуждае от причина да е силен в даден момент от живота си и ако тази причина е любовта,този
човек може би е най-щастливия човек на света
Той не го вярваше.Mислеше, че никой не е способен да те накара да вярваш и да се бориш за това,което искаш,ако ти сам не го
направиш.
Тя се приближи до болничното легло.При вида на безжизненото тяло на момчето в което се беше влюбила преди 2 години,тя пребле-
дня.Болка,която дотогава не си беше представяла мина през сърцето й.През съзнанието й мина плача на майката на Мишо и думите
на доктора "При катастрофата гръбнакът на сина ви е бил жестоко увреден.Опитахме да направим всичко възможно,но се опасявам
че той няма да може да върви отсега нататък" Плача на майката пак изникна и след това думите на доктора,които отчаяно се опи
тваха да я утешат знаейки че не е възможно-"Но това не е завинаги,ако той се подложи на лечение и ходи на физиотерапия,нещата
ще се подобрят,трябва да вярвате,че това ще стане." И все пак неговите думи успяха да утешат поне малко сърцето на бедната жена
Тя вдигна очи пълни със сълзи.Откачи се от ръцете на съпруга си и влезе при сина си.
Ана затвори очи и се опита да спре да плаче.Той можеше да се събуди всеки момент и не трябваше да я вижда така.Тя седна тихо до
него и стисна ръката му.Допирът до него винаги я е карал да се чувства сигурно и удобно.Ръката му беше студена.Нещо се бе проме-
нило.
***
Минутите,в които го чакаше да се събуди бяха безкрайни.Ръката й беше обвила нежно неговата,струваше и се дори че може да усети
бясното пулсиране на кръвта във вените му.Когато клепачите му започнаха да потрепват сърцето й се сви."Нима беше честно това което
му се случваше? Какво щеше да стане с мечтите му?" Всичко беше толкова преходно-мислеше си тя. Никой не знае какво ще се случи на
другия ден,другата седмица.За един миг животът ти може да е преобърнат с краката нагоре,А ТИ ДОРИ ДА НЕ ЗНАЕШ... Клепачите му зас-
тинаха-не беше време да се събужда все още. За нея беше добре-сънят му беше спокоен, а тя знаеше че това което следва след него
няма да е. Искаше да му даде още малко почивка,малка отстрочка преди да разбере,че няма да може да играе баскетбол известно време.
Известно време-звучеше гадно.
***
Най-накрая той се събуди.Погледът му беше объркан и уплашен.
-Как си?-попита го Ема загрижено
Той й се усмихна леко. В този момент влязоха родителите му,които подскочиха от радост,когато го видяха буден.Майчинската целувка,
която последва,накара стомаха на Ема да се свие. Хирургът влезе заедно с мед.сестра-докато го преглеждаха,тя забеляза,че ръката му
трепери неудържимо.Отиде до него и я стисна колкото се може по-силно.Той също я стисна и в краткия момент,в който си размениха погледи
той разбра че нещо не е наред. Прегледът приключи и 4-та останаха сами. Баща му започна след тежка въздишка....
Мишо беше хванал с едната си ръка майка си,с другата Ема.Колкото повече разказът на баща му продължаваше,толкова
повече ръката му пускаше тази на Ема, толкова повече погледа му се изпълваше със разочарование и болка.
-Не се отчайвай,всичко ще е наред.С майка ти ще уредим физиотерапия и с времето всичко ще си дойде на мястото,само ако..
-Махайте се!
-Знаем,че ти е тежко,трябва да...
-Махайте се!-още по-силния му вик разпори въздуха.Махайте се,вървете си -всички!! Оставете ме сам.
-По-добре наистина да излезем,така ще има възможност да помисли на спокойствие-предложи Ема и всички се запътиха към вратата. Отвън
стояха 3 момчета-приятелите на Мишо.Родителите му ги отпратиха като ги успокоиха и предложиха да дойат по-късно.
****
Ема се събуди.Пейката в чакалнята беше неудобна,но видя че г-н и г-жа Иванови още спят.На пръсти влезе в стаята.Мишо гледаше към прозо-
реца и дори не помести поглед,когато я усети да влиза.Тя седна на табуретката до леглото.Дистанцията,която усети между тях беше болезнена.
-Нека да помълчим заедно.-усмихна се Ема. Както правим понякога.
-ОСъзнаваш,че вече нищо не е както преди,нали?-отговори той монотонно.
Ема си казваше,че трябва да е силна,че не трябва да плаче пред него и макар да беше адски трудно да го гледа така,тя преглътна сълзите си.
Стана и седна до него,така,че той нямаше друг избор освен да я погледне.
-Естествено,че не е същото.Но нима нямаме шанс да направим всичко както преди-даже по-добро.- тя го погледна с този предизвикателен поглед,
който го беше накарал да се влюби в нея.
-Винаги ти си била тази с надеждата и вярата,но трябва да разбереш,че някой неща са просто обречени.-същия монотонен отговор след който Мишо
извърна главата си в другата посока.-Върви си.
-Добре,ще бъда в коридора,всички са там.
-Имам предвид да си тръгнеш от болницата.
Не беше истина.Не го беше казал.Беше и се причуло.
-Ще бъда в коридора.-опита се да не реагира на думите му и да запази самообладание.
***
Очертаваше се дълга нощ.Майката на Мишо влезе в стаята му,но излезе със сълзи на очи.Положението беше лошо,но Ема беше свикнала да не се предава.
Знаеше че,той-повече от всички не е загубена кауза.
Лекарите им намериха стая. Родителите му й казаха да се прибира,но тя настоя да остане.За пръв път не и пукаше дали досажда или ги кара да се чув-
стват неудобно.ТОЙ беше най-важен и след като майка й й донесе пари в болницата,Ема се настани на ръбатото легло.От двете й страни имаше завеси така
че не виждаше родителите на Мишо.За разлика от тях Ема не можа да заспи.Беше свикнала да заглушава сълзите си във възглавницата и после да заспива,
но сега не.Часовникът показваше 02:24-около 4 часа след като си беше легнала.Тя си каза че трябва да преживее факта че тази нощ няма да се спи и реши
да стане.Коридорът беше тъмен и студен.Едва се ориентира и стигна до неговата стая. Поколеба се за миг дали да влезе,но желанието надделя.
Той спеше.Ема седна на стола.Знаеше че сега съня му не е спокоен.Не искаше да се събуди след кошмар и да е сам.Затова реши да остане.
Гледаше го известно време.След това хвана ръката му и клепачите и започнаха да натежават.Отпусна се върху стола.
Мишо отвори очи.Беше все още нощ,но той не беше сам.Едно заспало момиче го беше хванало за ръката и не искаше да я пусне.Той остана така замалко,
гледайки я.Най-накрая пусна ръката й и я остави грижливо на леглото.
***
Ема усети мирис на храна.Отвори очи.Беше сама.Мишо го нямаше.Тя разтърка очи,за да си спомни по-добре къде беше снощи.Защо него го нямаше? Тя скочи,за
да разбере къде е.Коридорите бяха изненадващо пълни и хората и пречеха да бърза.Стигна до рецепцията.
-Извинете,пациента от 305 преместен ли е?
-Не,момчето си тръгна заедно с родителите си.Помоли да не ви будим.Също така каза да ви дадем това.
Сестрата й даде листче с нейното име.Ема се отдалечи.Ръцете и трепереха в бързане да го разгъне.
"Не заслужаваш да се разделим чрез бележка,но може би е най-безболезнения начин и за двама ни.Не е добре за теб
да си с такъв като мен,не искам да те измъчвам,знаеш че винаги съм искал да си щастлива.Времето с теб беше най-хубавото в живота ми,но
всичко си има край.Не идвай при мен повече.Отсега нататък аз отговарям за решенията си.След време ще осъзнаеш,че е било за добро."
"Той е луд"-помисли си тя,затича се към изхода,не можа да спре сълзите си този път обаче.Те премрежваха очите й и тя се блъскаше в хората. Искаше да
излезе най-сетне от тази глупава болница. Пътят до изхода и се стори цяла вечност."Той е луд-крещеше тя на ум.Как си мисли че ще го оставя?Сякаш тази
година и половина нищо не е значела за мен.Как може изобщо да си помисли че ще го оставя...? Идиот......" Най-накрая излезе от болницата
Най-накрая можеше да диша чист въздух.
-Идиот!!!Не ме ли познава? Не разбира ли че няма да го оставя сам сега? Какво и да ми каже,каквото и да направи?-Ема винаги беше упорита и
настоятелна.Беше самоотвержена и борбена.За това си навличаше хиляди неприятности,но в повечето случаи беше наистина ценно.Тя беше решена да му помогне-
на всяка цена.знаеше че от това зависят два живота-неговия и нейния.Защото неговия отдавна бе станал и неин.
Написах нещо,не знам доколко е хубаво,за това се допитва до вас! Какво мислите? Ще има и продължение просто исках да чуя мнението ви дотук. :)
бели кабели,бели апарати.Бялото е израз на невинността,на чистотата,но тук то вдъхваше страх и безпомощност.Мисълта,че не мо-
жеше да направиш нищо за човека,който лежеше там я погубваше. По белия под започнаха да капят сълзи-невинни,чисти,вдъхващи
страхопочитание от силата на тази любов. През ума и мина един момент от миналото.
-"Loves makes you strong" мислиш ли че е вярно? - попита я той,гледайки големия билборд,реклама на сватбена агенция
-Мисля че е така.Всеки човек се нуждае от причина да е силен в даден момент от живота си и ако тази причина е любовта,този
човек може би е най-щастливия човек на света
Той не го вярваше.Mислеше, че никой не е способен да те накара да вярваш и да се бориш за това,което искаш,ако ти сам не го
направиш.
Тя се приближи до болничното легло.При вида на безжизненото тяло на момчето в което се беше влюбила преди 2 години,тя пребле-
дня.Болка,която дотогава не си беше представяла мина през сърцето й.През съзнанието й мина плача на майката на Мишо и думите
на доктора "При катастрофата гръбнакът на сина ви е бил жестоко увреден.Опитахме да направим всичко възможно,но се опасявам
че той няма да може да върви отсега нататък" Плача на майката пак изникна и след това думите на доктора,които отчаяно се опи
тваха да я утешат знаейки че не е възможно-"Но това не е завинаги,ако той се подложи на лечение и ходи на физиотерапия,нещата
ще се подобрят,трябва да вярвате,че това ще стане." И все пак неговите думи успяха да утешат поне малко сърцето на бедната жена
Тя вдигна очи пълни със сълзи.Откачи се от ръцете на съпруга си и влезе при сина си.
Ана затвори очи и се опита да спре да плаче.Той можеше да се събуди всеки момент и не трябваше да я вижда така.Тя седна тихо до
него и стисна ръката му.Допирът до него винаги я е карал да се чувства сигурно и удобно.Ръката му беше студена.Нещо се бе проме-
нило.
***
Минутите,в които го чакаше да се събуди бяха безкрайни.Ръката й беше обвила нежно неговата,струваше и се дори че може да усети
бясното пулсиране на кръвта във вените му.Когато клепачите му започнаха да потрепват сърцето й се сви."Нима беше честно това което
му се случваше? Какво щеше да стане с мечтите му?" Всичко беше толкова преходно-мислеше си тя. Никой не знае какво ще се случи на
другия ден,другата седмица.За един миг животът ти може да е преобърнат с краката нагоре,А ТИ ДОРИ ДА НЕ ЗНАЕШ... Клепачите му зас-
тинаха-не беше време да се събужда все още. За нея беше добре-сънят му беше спокоен, а тя знаеше че това което следва след него
няма да е. Искаше да му даде още малко почивка,малка отстрочка преди да разбере,че няма да може да играе баскетбол известно време.
Известно време-звучеше гадно.
***
Най-накрая той се събуди.Погледът му беше объркан и уплашен.
-Как си?-попита го Ема загрижено
Той й се усмихна леко. В този момент влязоха родителите му,които подскочиха от радост,когато го видяха буден.Майчинската целувка,
която последва,накара стомаха на Ема да се свие. Хирургът влезе заедно с мед.сестра-докато го преглеждаха,тя забеляза,че ръката му
трепери неудържимо.Отиде до него и я стисна колкото се може по-силно.Той също я стисна и в краткия момент,в който си размениха погледи
той разбра че нещо не е наред. Прегледът приключи и 4-та останаха сами. Баща му започна след тежка въздишка....
Мишо беше хванал с едната си ръка майка си,с другата Ема.Колкото повече разказът на баща му продължаваше,толкова
повече ръката му пускаше тази на Ема, толкова повече погледа му се изпълваше със разочарование и болка.
-Не се отчайвай,всичко ще е наред.С майка ти ще уредим физиотерапия и с времето всичко ще си дойде на мястото,само ако..
-Махайте се!
-Знаем,че ти е тежко,трябва да...
-Махайте се!-още по-силния му вик разпори въздуха.Махайте се,вървете си -всички!! Оставете ме сам.
-По-добре наистина да излезем,така ще има възможност да помисли на спокойствие-предложи Ема и всички се запътиха към вратата. Отвън
стояха 3 момчета-приятелите на Мишо.Родителите му ги отпратиха като ги успокоиха и предложиха да дойат по-късно.
****
Ема се събуди.Пейката в чакалнята беше неудобна,но видя че г-н и г-жа Иванови още спят.На пръсти влезе в стаята.Мишо гледаше към прозо-
реца и дори не помести поглед,когато я усети да влиза.Тя седна на табуретката до леглото.Дистанцията,която усети между тях беше болезнена.
-Нека да помълчим заедно.-усмихна се Ема. Както правим понякога.
-ОСъзнаваш,че вече нищо не е както преди,нали?-отговори той монотонно.
Ема си казваше,че трябва да е силна,че не трябва да плаче пред него и макар да беше адски трудно да го гледа така,тя преглътна сълзите си.
Стана и седна до него,така,че той нямаше друг избор освен да я погледне.
-Естествено,че не е същото.Но нима нямаме шанс да направим всичко както преди-даже по-добро.- тя го погледна с този предизвикателен поглед,
който го беше накарал да се влюби в нея.
-Винаги ти си била тази с надеждата и вярата,но трябва да разбереш,че някой неща са просто обречени.-същия монотонен отговор след който Мишо
извърна главата си в другата посока.-Върви си.
-Добре,ще бъда в коридора,всички са там.
-Имам предвид да си тръгнеш от болницата.
Не беше истина.Не го беше казал.Беше и се причуло.
-Ще бъда в коридора.-опита се да не реагира на думите му и да запази самообладание.
***
Очертаваше се дълга нощ.Майката на Мишо влезе в стаята му,но излезе със сълзи на очи.Положението беше лошо,но Ема беше свикнала да не се предава.
Знаеше че,той-повече от всички не е загубена кауза.
Лекарите им намериха стая. Родителите му й казаха да се прибира,но тя настоя да остане.За пръв път не и пукаше дали досажда или ги кара да се чув-
стват неудобно.ТОЙ беше най-важен и след като майка й й донесе пари в болницата,Ема се настани на ръбатото легло.От двете й страни имаше завеси така
че не виждаше родителите на Мишо.За разлика от тях Ема не можа да заспи.Беше свикнала да заглушава сълзите си във възглавницата и после да заспива,
но сега не.Часовникът показваше 02:24-около 4 часа след като си беше легнала.Тя си каза че трябва да преживее факта че тази нощ няма да се спи и реши
да стане.Коридорът беше тъмен и студен.Едва се ориентира и стигна до неговата стая. Поколеба се за миг дали да влезе,но желанието надделя.
Той спеше.Ема седна на стола.Знаеше че сега съня му не е спокоен.Не искаше да се събуди след кошмар и да е сам.Затова реши да остане.
Гледаше го известно време.След това хвана ръката му и клепачите и започнаха да натежават.Отпусна се върху стола.
Мишо отвори очи.Беше все още нощ,но той не беше сам.Едно заспало момиче го беше хванало за ръката и не искаше да я пусне.Той остана така замалко,
гледайки я.Най-накрая пусна ръката й и я остави грижливо на леглото.
***
Ема усети мирис на храна.Отвори очи.Беше сама.Мишо го нямаше.Тя разтърка очи,за да си спомни по-добре къде беше снощи.Защо него го нямаше? Тя скочи,за
да разбере къде е.Коридорите бяха изненадващо пълни и хората и пречеха да бърза.Стигна до рецепцията.
-Извинете,пациента от 305 преместен ли е?
-Не,момчето си тръгна заедно с родителите си.Помоли да не ви будим.Също така каза да ви дадем това.
Сестрата й даде листче с нейното име.Ема се отдалечи.Ръцете и трепереха в бързане да го разгъне.
"Не заслужаваш да се разделим чрез бележка,но може би е най-безболезнения начин и за двама ни.Не е добре за теб
да си с такъв като мен,не искам да те измъчвам,знаеш че винаги съм искал да си щастлива.Времето с теб беше най-хубавото в живота ми,но
всичко си има край.Не идвай при мен повече.Отсега нататък аз отговарям за решенията си.След време ще осъзнаеш,че е било за добро."
"Той е луд"-помисли си тя,затича се към изхода,не можа да спре сълзите си този път обаче.Те премрежваха очите й и тя се блъскаше в хората. Искаше да
излезе най-сетне от тази глупава болница. Пътят до изхода и се стори цяла вечност."Той е луд-крещеше тя на ум.Как си мисли че ще го оставя?Сякаш тази
година и половина нищо не е значела за мен.Как може изобщо да си помисли че ще го оставя...? Идиот......" Най-накрая излезе от болницата
Най-накрая можеше да диша чист въздух.
-Идиот!!!Не ме ли познава? Не разбира ли че няма да го оставя сам сега? Какво и да ми каже,каквото и да направи?-Ема винаги беше упорита и
настоятелна.Беше самоотвержена и борбена.За това си навличаше хиляди неприятности,но в повечето случаи беше наистина ценно.Тя беше решена да му помогне-
на всяка цена.знаеше че от това зависят два живота-неговия и нейния.Защото неговия отдавна бе станал и неин.
Написах нещо,не знам доколко е хубаво,за това се допитва до вас! Какво мислите? Ще има и продължение просто исках да чуя мнението ви дотук. :)