IseeDEADbodies
05-15-2012, 19:38
Първо искам да отбележа, че най-вероятно повечето от вас ще сметнат темата за скучна и, мисля че сега е удачния момент да натиснат Х-а.
За малкото от вас които може би ще прочетат написаното до край, ето го и него :
Снощи докато циклих пред компа, а и сега пак се замислям за едно нещо. Скоро ставам на 21 (скоро, скоро... 3 месеца) и някак си неволно започнах да си правя равносметка как се е развил живота ми до момента. Какво се е случвало с мен до момента, какво съм постигнал, колко неща съм пропилял в него, сещате се за какво става дума. Та в тези си размишления стигнах до извода, че живота ми не се е развил така както съм искал, къде по моя вина, къде по стечение на обстоятелствата. Първият случай в който живота ми кривна от "плановете ми за него", беше когато не успях да кандидатствам след 7ми клас, защото прекарах почти цялото лято в болница и нямах възможност да се явя на изпитите. В последствие на което на следващата година ми беше толкова все едно къде ще уча и в крайна сметка влязох в определено едно от не най-елитните училища в града - това определено беше първият случай в който разочаровах родителите ми.
След започването на Средното нещата сякаш се влошиха. Баща ми когото изключително много ценя и уважавам, не спираше да ме критикува. За всяко едно мое действие той намираше кусури, нищо никога не беше достатъчно добро за него. Критики относно училището, вярно не бях отличник, но не бях двойкаджия или тройкаджия. За това, че съм бил тотален непукист, че живея ден за ден, че не съм имал каквато и да е амбиция в живота. Дори в деня в който завърших с приличен успех и взех матурите си с оценки "много добър", това пак не беше достатъчно за него, за да ми каже едно просто "Гордея се с теб". Тъкмо обратното - засилиха се. Записах задочно в местния университет, което определено не беше желанието ми и си беше видна саможертва от моя страна, поради финансовите затруднения които изпитвахме по това време. Малко след това започнах и да работя. Уви явно и това не беше достатъчно добро за него. Продължавах да съм едва ли не "провал" в неговите очи. (Доста се фокусирах върху семейните премеждия, за това..) До тогава, честно казано нямах и много приятели, да не кажа че изобщо нямах такива. Което до някъде е смешно, защото около мен винаги е имало хора, но може би самият факт, че често сменях компаниите допринасяше за това. Поради една или друга причина, хората както идваха в живота ми, така и го напускаха - изведнъж. Но дори и това не ме сломяваше духом. В интимен план нещата също не бяха цветущи. Една приятелка (гадже), с която изкарах почти година и в последствие се опитвах да заменям с други - естествено без успех. След известно време се появи ново момиче, нова компания.. всичко сякаш беше така както исках - хора които мислех, че мога нарека приятели, момиче с което мислех, че ще бъда доста дълго време... уви нещата се развиха в друга насока, а именно разбито сърце и предаден от един от хората които мислех за приятели.
Така се стигна до средата на вече изминалата 2011 година, в която бях твърдо решен, че ще променя живота си. Поднових контакти с някои хора от миналото (макар че и това не запълни "дупката" от нуждата за истински приятел) и в същото време бях сменил няколко работни места, университета също вървеше добре. Единственото което исках беше отново да изпитам "щастието от любовта". Е и това не закъсня, макар отново да беше поредната "фалшива аларма", с момичето не се задържахме особено много (само няколко месеца). Лятото свърши, по-голямата част от компанията ми отиде да учи в други градове, бях останал без работа, критиките от баща ми отново се завърнаха и това сякаш малко по-малко започна да ме събаря. Така и си отиде 2011та. До момента през 2012та нещата не са много по-различни. Все още копнежът да намеря истинските приятели на които мога да разчитам в трудни моменти, а не просто да знам, че има с кого да прекарам няколко часа от деня си, продължава да го има. Разочарованието което виждам в очите на баща ми продължава да е там, макар все още доброто развитие на нещата в университета и много голямата вероятност отново да започна работа (чакам потвърждение до няколко дни). Едно нещо обаче се промени, вече не изпитвам такава нужда да имам момиче до себе си. Да, има моменти в които това ми липсва, но определено не съм изпаднал в депресия поради факта, че съм необвързан. Въпреки всичко, изпитвам някаква празнина в себе си, поглеждам себе си, погледам и хората около мен и... изпитвам някаква завист. А сякаш не е редно, вместо да се радвам за тях, за това че примерно учат това което искат (и най-вече, че е извън тоя смотан град), че те наистина имат тези "истински приятели" за които говорех (докато аз все оставам просто един от компанията), че са намерили човека до себе си с когото се чувстват наистина добре (гаджето. Въпреки, че споменах, че не изпитвам ЧАК такава нужда) и някои други неща (които няма смисъл да намесвам), та нали малко или много ми се водят "някакви по-близки" от масата която познавам. Не, аз изпитвам завист, и не мога да си обясня защо.
И за финал само ще кажа следното : Не казвам, че живота ми е ужасен или нещо подобно. Не се оплаквам от живота си, или че съм нещастен от начина по който живея. Просто е по-различен от представата ми за него от преди 3-4 години да кажем. Не съм изпаднал в депресии или каквото и да било, живота ми ще се преобърне поне още 984375834 пъти, така че бъдещето е напред, просто трябва да се протегна и да го сграбча. Това беше просто споделяне на тази равносметка, която на базата на всичко споделено мога да съкратя в едно изречение - Въпреки нещата които куцат в живота ми, въпреки нещата които не са се развили по начина по който съм искал и всичко друго което може да се сведе под графата "отрицателни", аз оставам позитивен. Щастлив съм с живота си, макар и да е в лек застой в момента. Вярвам, че един ден всичко ще се нареди, нещата ще стоят така както аз искам и ще бъда двойно и тройно по щастлив от този момент.
Защото ако изгубя вяра, че това може да се случи... ще изгубя себе си !
Апелът който искам да отправя към вас с тази тема, с всичко това което изписах е следния - Не губете вяра ! Не спирайте да преследвате мечтите си и да търсите това което искате ! Не спирайте да го правите и знайте, че един ден то наистина ще се случи !
Благодаря за вниманието, лека вечер.
За малкото от вас които може би ще прочетат написаното до край, ето го и него :
Снощи докато циклих пред компа, а и сега пак се замислям за едно нещо. Скоро ставам на 21 (скоро, скоро... 3 месеца) и някак си неволно започнах да си правя равносметка как се е развил живота ми до момента. Какво се е случвало с мен до момента, какво съм постигнал, колко неща съм пропилял в него, сещате се за какво става дума. Та в тези си размишления стигнах до извода, че живота ми не се е развил така както съм искал, къде по моя вина, къде по стечение на обстоятелствата. Първият случай в който живота ми кривна от "плановете ми за него", беше когато не успях да кандидатствам след 7ми клас, защото прекарах почти цялото лято в болница и нямах възможност да се явя на изпитите. В последствие на което на следващата година ми беше толкова все едно къде ще уча и в крайна сметка влязох в определено едно от не най-елитните училища в града - това определено беше първият случай в който разочаровах родителите ми.
След започването на Средното нещата сякаш се влошиха. Баща ми когото изключително много ценя и уважавам, не спираше да ме критикува. За всяко едно мое действие той намираше кусури, нищо никога не беше достатъчно добро за него. Критики относно училището, вярно не бях отличник, но не бях двойкаджия или тройкаджия. За това, че съм бил тотален непукист, че живея ден за ден, че не съм имал каквато и да е амбиция в живота. Дори в деня в който завърших с приличен успех и взех матурите си с оценки "много добър", това пак не беше достатъчно за него, за да ми каже едно просто "Гордея се с теб". Тъкмо обратното - засилиха се. Записах задочно в местния университет, което определено не беше желанието ми и си беше видна саможертва от моя страна, поради финансовите затруднения които изпитвахме по това време. Малко след това започнах и да работя. Уви явно и това не беше достатъчно добро за него. Продължавах да съм едва ли не "провал" в неговите очи. (Доста се фокусирах върху семейните премеждия, за това..) До тогава, честно казано нямах и много приятели, да не кажа че изобщо нямах такива. Което до някъде е смешно, защото около мен винаги е имало хора, но може би самият факт, че често сменях компаниите допринасяше за това. Поради една или друга причина, хората както идваха в живота ми, така и го напускаха - изведнъж. Но дори и това не ме сломяваше духом. В интимен план нещата също не бяха цветущи. Една приятелка (гадже), с която изкарах почти година и в последствие се опитвах да заменям с други - естествено без успех. След известно време се появи ново момиче, нова компания.. всичко сякаш беше така както исках - хора които мислех, че мога нарека приятели, момиче с което мислех, че ще бъда доста дълго време... уви нещата се развиха в друга насока, а именно разбито сърце и предаден от един от хората които мислех за приятели.
Така се стигна до средата на вече изминалата 2011 година, в която бях твърдо решен, че ще променя живота си. Поднових контакти с някои хора от миналото (макар че и това не запълни "дупката" от нуждата за истински приятел) и в същото време бях сменил няколко работни места, университета също вървеше добре. Единственото което исках беше отново да изпитам "щастието от любовта". Е и това не закъсня, макар отново да беше поредната "фалшива аларма", с момичето не се задържахме особено много (само няколко месеца). Лятото свърши, по-голямата част от компанията ми отиде да учи в други градове, бях останал без работа, критиките от баща ми отново се завърнаха и това сякаш малко по-малко започна да ме събаря. Така и си отиде 2011та. До момента през 2012та нещата не са много по-различни. Все още копнежът да намеря истинските приятели на които мога да разчитам в трудни моменти, а не просто да знам, че има с кого да прекарам няколко часа от деня си, продължава да го има. Разочарованието което виждам в очите на баща ми продължава да е там, макар все още доброто развитие на нещата в университета и много голямата вероятност отново да започна работа (чакам потвърждение до няколко дни). Едно нещо обаче се промени, вече не изпитвам такава нужда да имам момиче до себе си. Да, има моменти в които това ми липсва, но определено не съм изпаднал в депресия поради факта, че съм необвързан. Въпреки всичко, изпитвам някаква празнина в себе си, поглеждам себе си, погледам и хората около мен и... изпитвам някаква завист. А сякаш не е редно, вместо да се радвам за тях, за това че примерно учат това което искат (и най-вече, че е извън тоя смотан град), че те наистина имат тези "истински приятели" за които говорех (докато аз все оставам просто един от компанията), че са намерили човека до себе си с когото се чувстват наистина добре (гаджето. Въпреки, че споменах, че не изпитвам ЧАК такава нужда) и някои други неща (които няма смисъл да намесвам), та нали малко или много ми се водят "някакви по-близки" от масата която познавам. Не, аз изпитвам завист, и не мога да си обясня защо.
И за финал само ще кажа следното : Не казвам, че живота ми е ужасен или нещо подобно. Не се оплаквам от живота си, или че съм нещастен от начина по който живея. Просто е по-различен от представата ми за него от преди 3-4 години да кажем. Не съм изпаднал в депресии или каквото и да било, живота ми ще се преобърне поне още 984375834 пъти, така че бъдещето е напред, просто трябва да се протегна и да го сграбча. Това беше просто споделяне на тази равносметка, която на базата на всичко споделено мога да съкратя в едно изречение - Въпреки нещата които куцат в живота ми, въпреки нещата които не са се развили по начина по който съм искал и всичко друго което може да се сведе под графата "отрицателни", аз оставам позитивен. Щастлив съм с живота си, макар и да е в лек застой в момента. Вярвам, че един ден всичко ще се нареди, нещата ще стоят така както аз искам и ще бъда двойно и тройно по щастлив от този момент.
Защото ако изгубя вяра, че това може да се случи... ще изгубя себе си !
Апелът който искам да отправя към вас с тази тема, с всичко това което изписах е следния - Не губете вяра ! Не спирайте да преследвате мечтите си и да търсите това което искате ! Не спирайте да го правите и знайте, че един ден то наистина ще се случи !
Благодаря за вниманието, лека вечер.