In*The*Face
05-18-2012, 13:53
Изобщо не знам, защо пускам тази тема, но действам напълно първосигнално. В другата тема, в която трябва да допълва изреченията за любовта, беше публикувана една страхотна притча. Прочетох я и много ми хареса. Забелязах, че харесва и на други хора. После се порових. Дочете ми се нещо написано в този стил, нещо за любовта. Не съм от най-романтичните личности, но ми става приятно когато чета подобни писания. Сега публикувам едно такова, което е доооста дълго, но много красиво. Поне е такова в моите очи. Може и да не го прочетете, а може и да го направите. Така или иначе дори след време, темата ще бъде някъде в архивите. Дори и да не ви се чете в момента, тя ще е тук. Ето притчата, която открих. Ще се радвам да споделите и други такива.
Човекът, който не вярваше в любовта
Искам да ви разкажа една много стара история за човека, който не вярваше в любовта.
Това беше един обикновен човек като вас и мен, но това което го правеше специален, беше неговото мислене. Той смяташе, че любовта не съществува. Където и да отидеше този човек, беше свикнал да казва на хората, че любовта не е нищо друго освен изобретение на поетите, изобретение на религиите, за да манипулират слабото човешко съзнание, за да имат контрол над хората, за да ги накарат да вярват.
Този човек беше високо интелигентен и много убедителен. Можеше да застане на всяко обществено място, пред всякакви хора и логиката му беше много здрава. Той казваше, че любовта е просто като дрогата. Може да силно да се пристрастиш към любовта, но какво става ако не получиш своята дневна доза любов. Той обичаше да казва, че повечето любовни взаимоотношения са като взаимоотношенията между наркомана и доставчика на дрога.
Можете да видите тази движеща сила съвсем ясно, защото обикновено във всяка връзка единият обича повече, а другият обича по-малко и се възползва от този, който дава сърцето си.
“Това, което хората наричат любов, не е нищо друго освен взаимоотношения на страх, базирани върху контрола. Къде е уважението? Къде е любовта, която претендират, че имат? Няма любов. Младоженците при представянето им пред Бог, пред техните семейства и приятели дават много обещания един на друг – да живеят заедно завинаги, да се обичат и почитат едни друг и обещават, и обещават. Забавното е, че те наистина вярват в тези обещания. Но след брака, една седмица по-късно, един месец по-късно, няколко месеца по-късно – можете да видите, че никое от тези обещания не е удържано. Това, което виждате, е война за контрол – да се определи кой кого ще манипулира. Кой ще бъде доставчикът и кой ще бъде пристрастеният.”
Неговите аргументи бяха доста логични, и той убеди много хора с думите си. Любовта не съществува.
***
После, един ден човекът си вървеше в парка и тук на една пейка седеше красива жена, която плачеше. Когато я видя да плаче, го загложди любопитството. Седна до нея и я попита дали може да й помогне. Попита я защо плаче. Можете да си представите каква беше неговата изненада, когато разбра, че тя плаче, защото любовта не съществува. Той каза: “Това е изумително – жена, която вярва, че любовта не съществува!” Разбира се, той искаше да разбере повече за нея. “Защо казвате, че любовта не съществува?”, попита той. “Ами, дълга история”, отговори тя. “Омъжих се, когато бях много млада, с цялата си любов, с всички илюзии, изпълнена с надежда, че ще споделя живота си с този мъж. Заклехме се един на друг в лоялност, уважение и почит и създадохме семейство. Но скоро всичко се промени... Няма уважение, няма доброта. Знам, че и да открия някой друг, ще бъде същото, защото любовта не съществува. Няма смисъл да се оглеждам за нещо, което не съществува. Ето защо плача.”
Разбирайки я много добре, той я прегърна и каза: “Права сте, любовта не съществува. Ние търсим любов, отваряме сърцата си и ставаме уязвими, само за да открием егоизъм...”
Те толкова си приличаха и станаха най-добрите приятели. Беше чудесна връзка. Уважаваха се взаимно и не се упрекваха. С всяка стъпка, която правеха заедно, бяха щастливи. Нямаше завист и ревност, нямаше контрол, нямаше притежание. Взаимоотношенията продължаваха да се развиват. Обичаха да са заедно, защото много се забавляваха. Когато не бяха заедно си липсваха.
Един ден мъжът беше извън града, когато му хрумна странна идея. Той си помисли: “Хм, може би това, което усещам към нея е любов. Не е това, което поетите казват, не е това, което религията казва, защото аз не съм отговорен за нея. Аз не искам нищо от нея. Не се нуждая от това, тя да се грижи за мен. Нямам нужда да я обвинявам за моите трудности и да й предавам своите драми. Най-добре се чувстваме, когато сме заедно, забавно ни е. Уважавам начина, по който тя мисли и чувства... Може би любовта съществува, но тя не е това, което хората смятат за нея...”
Те решиха да станат любовници и да живеят заедно и удивителното беше, че нещата не се промениха. Те все още се уважаваха, подкрепяха се един друг, а любовта растеше все повече и повече. Дори най-простите неща караха сърцата им да пеят с любов, защото те бяха толкова щастливи. Сърцето на мъжа беше толкова изпълнено любов, че една нощ се случи велико чудо.
Той гледаше звездите и откри най-красивата, а любовта му беше толкова голяма, че звездата започна да пада от небето и скоро падна в ръцете му. След това се случи второ чудо и душата му се сля със звездата. Той беше крайно щастлив и едва чакаше да отиде при жената и да сложи звездата в ръцете й, за да докаже своята любов. След като той постави звездата в ръцете й, за миг тя изпита съмнение. Любовта беше поразителна, но в този момент звездата падна от ръцете й и се счупи на милиони малки части. Сега има един възрастен мъж, който обикаля света, който се кълне, че любовта не съществува. Има също красива възрастна жена, която седи вкъщи, чака мъжа и рони сълзи за рая, който някога имаше в ръцете си, но за един миг на съмнение, тя го изпусна.
***
Това е историята на мъжа, който не вярваше в любовта. Кой сгреши? Искате ли да познаете какво не беше наред?
Грешката беше от страна на мъжа, защото мислеше, че може да даде на жената своето щастие. Звездата беше неговото щастие, и грешката му беше, че постави своето щастие в нейните ръце. Щастието никога не идва отвън. Той беше щастлив заради любовта, бликаща от него, тя беше щастлива заради любовта, извираща от нея. Но в момента, в който той я направи отговорна за своето щастие, тя разби звездата, защото не можеше да бъде отговорна за неговото щастие. Няма значение колко го е обичала жената, тя никога не би могла да го направи щастлив, защото тя никога няма да разбере какво той има в съзнанието си. Тя никога не би разбрала какви са неговите очаквания, защото не познава мечтите му. Ако вземете своето щастие и го сложите в ръцете на някой друг, рано или късно той ще го разбие. Ако оставиш щастието си в ръцете на друг, той винаги може да го отнесе. Следователно щастието ви може да дойде само отвътре в резултат на любов и вие сте отговорни за своето щастие. Никога не можем да прехвърляме на друг отговорността за нашето собствено щастие.. Това е грешката, която повечето от нас правят още в началото. Основаваме щастието си на другия и нещата не вървят по този начин.
Дон Мигел Руис, „Умението да обичаш“
ПП: За много хора Мигел Риус не е прав, за други напротив. В моите очи тази притча изцяло противоречи на една от любимите ми мисли "Любов е да дадеш на някого възможността да те унищожи , вярвайки, че той никога няма да го направи!". Въпреки това ми хареса, защото някак вярвам, че има моето щастие, твоето щастие и нашето щастие, но твоето не ми принадлежи. Мога да се радвам с теб, ако го чувствам истински, но ти не си длъжен да ми отговаряш със същото, защото не това е в основата. Така си мисля...
Човекът, който не вярваше в любовта
Искам да ви разкажа една много стара история за човека, който не вярваше в любовта.
Това беше един обикновен човек като вас и мен, но това което го правеше специален, беше неговото мислене. Той смяташе, че любовта не съществува. Където и да отидеше този човек, беше свикнал да казва на хората, че любовта не е нищо друго освен изобретение на поетите, изобретение на религиите, за да манипулират слабото човешко съзнание, за да имат контрол над хората, за да ги накарат да вярват.
Този човек беше високо интелигентен и много убедителен. Можеше да застане на всяко обществено място, пред всякакви хора и логиката му беше много здрава. Той казваше, че любовта е просто като дрогата. Може да силно да се пристрастиш към любовта, но какво става ако не получиш своята дневна доза любов. Той обичаше да казва, че повечето любовни взаимоотношения са като взаимоотношенията между наркомана и доставчика на дрога.
Можете да видите тази движеща сила съвсем ясно, защото обикновено във всяка връзка единият обича повече, а другият обича по-малко и се възползва от този, който дава сърцето си.
“Това, което хората наричат любов, не е нищо друго освен взаимоотношения на страх, базирани върху контрола. Къде е уважението? Къде е любовта, която претендират, че имат? Няма любов. Младоженците при представянето им пред Бог, пред техните семейства и приятели дават много обещания един на друг – да живеят заедно завинаги, да се обичат и почитат едни друг и обещават, и обещават. Забавното е, че те наистина вярват в тези обещания. Но след брака, една седмица по-късно, един месец по-късно, няколко месеца по-късно – можете да видите, че никое от тези обещания не е удържано. Това, което виждате, е война за контрол – да се определи кой кого ще манипулира. Кой ще бъде доставчикът и кой ще бъде пристрастеният.”
Неговите аргументи бяха доста логични, и той убеди много хора с думите си. Любовта не съществува.
***
После, един ден човекът си вървеше в парка и тук на една пейка седеше красива жена, която плачеше. Когато я видя да плаче, го загложди любопитството. Седна до нея и я попита дали може да й помогне. Попита я защо плаче. Можете да си представите каква беше неговата изненада, когато разбра, че тя плаче, защото любовта не съществува. Той каза: “Това е изумително – жена, която вярва, че любовта не съществува!” Разбира се, той искаше да разбере повече за нея. “Защо казвате, че любовта не съществува?”, попита той. “Ами, дълга история”, отговори тя. “Омъжих се, когато бях много млада, с цялата си любов, с всички илюзии, изпълнена с надежда, че ще споделя живота си с този мъж. Заклехме се един на друг в лоялност, уважение и почит и създадохме семейство. Но скоро всичко се промени... Няма уважение, няма доброта. Знам, че и да открия някой друг, ще бъде същото, защото любовта не съществува. Няма смисъл да се оглеждам за нещо, което не съществува. Ето защо плача.”
Разбирайки я много добре, той я прегърна и каза: “Права сте, любовта не съществува. Ние търсим любов, отваряме сърцата си и ставаме уязвими, само за да открием егоизъм...”
Те толкова си приличаха и станаха най-добрите приятели. Беше чудесна връзка. Уважаваха се взаимно и не се упрекваха. С всяка стъпка, която правеха заедно, бяха щастливи. Нямаше завист и ревност, нямаше контрол, нямаше притежание. Взаимоотношенията продължаваха да се развиват. Обичаха да са заедно, защото много се забавляваха. Когато не бяха заедно си липсваха.
Един ден мъжът беше извън града, когато му хрумна странна идея. Той си помисли: “Хм, може би това, което усещам към нея е любов. Не е това, което поетите казват, не е това, което религията казва, защото аз не съм отговорен за нея. Аз не искам нищо от нея. Не се нуждая от това, тя да се грижи за мен. Нямам нужда да я обвинявам за моите трудности и да й предавам своите драми. Най-добре се чувстваме, когато сме заедно, забавно ни е. Уважавам начина, по който тя мисли и чувства... Може би любовта съществува, но тя не е това, което хората смятат за нея...”
Те решиха да станат любовници и да живеят заедно и удивителното беше, че нещата не се промениха. Те все още се уважаваха, подкрепяха се един друг, а любовта растеше все повече и повече. Дори най-простите неща караха сърцата им да пеят с любов, защото те бяха толкова щастливи. Сърцето на мъжа беше толкова изпълнено любов, че една нощ се случи велико чудо.
Той гледаше звездите и откри най-красивата, а любовта му беше толкова голяма, че звездата започна да пада от небето и скоро падна в ръцете му. След това се случи второ чудо и душата му се сля със звездата. Той беше крайно щастлив и едва чакаше да отиде при жената и да сложи звездата в ръцете й, за да докаже своята любов. След като той постави звездата в ръцете й, за миг тя изпита съмнение. Любовта беше поразителна, но в този момент звездата падна от ръцете й и се счупи на милиони малки части. Сега има един възрастен мъж, който обикаля света, който се кълне, че любовта не съществува. Има също красива възрастна жена, която седи вкъщи, чака мъжа и рони сълзи за рая, който някога имаше в ръцете си, но за един миг на съмнение, тя го изпусна.
***
Това е историята на мъжа, който не вярваше в любовта. Кой сгреши? Искате ли да познаете какво не беше наред?
Грешката беше от страна на мъжа, защото мислеше, че може да даде на жената своето щастие. Звездата беше неговото щастие, и грешката му беше, че постави своето щастие в нейните ръце. Щастието никога не идва отвън. Той беше щастлив заради любовта, бликаща от него, тя беше щастлива заради любовта, извираща от нея. Но в момента, в който той я направи отговорна за своето щастие, тя разби звездата, защото не можеше да бъде отговорна за неговото щастие. Няма значение колко го е обичала жената, тя никога не би могла да го направи щастлив, защото тя никога няма да разбере какво той има в съзнанието си. Тя никога не би разбрала какви са неговите очаквания, защото не познава мечтите му. Ако вземете своето щастие и го сложите в ръцете на някой друг, рано или късно той ще го разбие. Ако оставиш щастието си в ръцете на друг, той винаги може да го отнесе. Следователно щастието ви може да дойде само отвътре в резултат на любов и вие сте отговорни за своето щастие. Никога не можем да прехвърляме на друг отговорността за нашето собствено щастие.. Това е грешката, която повечето от нас правят още в началото. Основаваме щастието си на другия и нещата не вървят по този начин.
Дон Мигел Руис, „Умението да обичаш“
ПП: За много хора Мигел Риус не е прав, за други напротив. В моите очи тази притча изцяло противоречи на една от любимите ми мисли "Любов е да дадеш на някого възможността да те унищожи , вярвайки, че той никога няма да го направи!". Въпреки това ми хареса, защото някак вярвам, че има моето щастие, твоето щастие и нашето щастие, но твоето не ми принадлежи. Мога да се радвам с теб, ако го чувствам истински, но ти не си длъжен да ми отговаряш със същото, защото не това е в основата. Така си мисля...