Опит за книга [много малка част от нея]

[smile4ety]

Тръгнахме, уж задружно. Излязохме от селото. Всичка беше толкова тихо и спокойно. Първо, трябваше да минем през полята. Те бяха красиви преди да бъдат опожарени от последното идване на драконите. Пред нас се простираха километри пустош. След това беше гората на драконите.
Никой никога не беше ходил там. Освен баща ми, който щеше да е с нас сега ако не беше тръгвал. Може би ние изобщо не трябваше да тръгваме.
Вървяхме доста дълго през изгорелите поля. Имах чувството, че гората е все така далеч и не я приближаваме. Слънцето грееше високо в небето, а ние вървяхме ли вървяхме. Но тази тишина ме убиваше, разяждаше ме отвътре и затова я мразех. Антъни и Кейтлин вървяха до мен, но не говореха. Той гледаше към хоризонта, а тя си гледаше в краката тананикайки си месен и подритвайки малки камъчета. Чуваха се само стъпките и тежкото дишане на всички. Защо ли бяха толкова мълчаливи? Да, отивахме право към драконите, които със сигурност щяха да ни убият.. защо ли да сме мълчаливи...
Изведнъж спряхме до някакво огромно дърво насред нищото, до което имаше малко езерце. Всички седнаха под дебелата сянка на самотното дърво и едва тогава заговориха за различни неща. Започнах безцелно да обикалям около хората. Повечето говореха как никога няма да видят семействата си и слънцето, когато влязат в гората. Един младеж разказваше, че гората е загадъчен лабиринт, който води към замък на хиляди години. За трите драконски топчета... докоснах ръката си с гривната с червеното топче. Всяка легенда беше истина. Замислих се. Дали наистина драконите се превръщаха в хора, прилъгваха жени и имаха деца от тях с драконска кръв?
Не познавах майка си, не бях сигурна дали истинският ми баща беше този, когото убиха драконите.. ние изобщо не си приличахме. Мисълта за това ме плашеше. Какво ли ни очакваше?


кажете ако ви харесва ще продължа :D ако не да не се и захващам :D :D :D

[dreamwalker]

Охоо... дракони, а? Това ще се чете... Продължавай, да не си посмяла да се откажеш, защото ще се разправяш с мен! ;]
П.П. Интересен човек си ти.

[Defensive]

Никога не се отказвай!

[dreamwalker]

Ако имаш други готови части от въпросната книга, пращай. Искам да чета.

[smile4ety]

добре продължавам :D
В малкото езерце до огромното дърво плуваха рибки. Седнах на брега и ги гледах. Погледнах и отражението си във водата. Сякаш се виждах само наполовина и това ми направи голямо впечатление. Може би част от мен не се беше разкрила все още. Таях в себе си погледа на дракона, а именно на Шарената сянка. Мислех за него, но не смеех да споделя с никого как се чувствам относно него и тръпките, които преминаваха през мен, когато се сещах за срещата ни в онази мрачна нощ. Как ме погледна с големите си сини очи и ми позволи да го докосна въпреки, че хората убиват драконите. След това нещо го беше уплашило и той избяга като остави в мен тази следа. Може би драконите не бяха толкова страшни. Може би и те се страхуваха и искаха да бъдат разбрани. А може би точно в това пътуване щях да разбера всичко, което исках - и за себе си и за драконите.
Реших да намеря Антъни, защото се държеше студено с мен и не ми говореше откакто тръгнахме. От малък винаги се катереше по дърветата и реших, че може би е горе на върха. Беше страшно, защото дървото беше огромно но се качих. Отново седеше и гледаше хоризонта. Отидох до него, а той се обърна и едва ли не щеше да ме унищожи с поглед.
- Защо се държиш така? - попитах го малко несигурно.
- Наистина ли мислиш, че можем да бъдем едно с драконите? - не ме изпускаше от поглед. Не ми беше ясно откъде знаеше колко съм объркана, но продължих без да обръщам внимание.
- Да, мисля го и то ще бъде така!
- Съмнявам се, това са болни фантазии. Добре знаеш, че няма да се получи!
- Не съм съгласна...
- Ще спреш ли да бъдеш такава?! - все едно не говорех с човека когото познавах - Просто забрави за този вариант!
- Да бъда каква?
- Няма значение, просто забрави за онзи дракон, това няма да донесе нищо хубаво!
- Никога няма да ми повярваш, нали? И това не е твое решение! Аз Вярвам в него!
Той просто ме погледна недоумяващо, както правеше винаги, и слезе надолу по дървото. Отново останах сама. Нямах никого до себе си. Само спомени и надежди. Изведнъж усетих лек полъх и мах на криле. Това беше той - Шарената сянка. спря тихо до мен и отново ме погледна. Изглеждаше много по дружелюбен от предишния път и ме побутна с муцуната си към гърба си. За малко да падна от дървото, но той така да го кажа ми подаде крило. Качих се на гърба му водена от любопитство но и умирайки от страх, не от него, а просто защото не исках никой да ни вижда.. и той полетя. Толкова нависоко, че ме беше страх да се отпусна. Прелетяхме през лабиринта точно над него. Видях замъка за който говореше онзи младеж. Той наистина съществуваше.
Изведнъж Шарената сянка рязко обърна посоката и ме отведе към дървото. Той отново се уплаши от нещо. Убедена бях, че има по-висша сила от драконите, но никой нямаше да ми повярва...

[dreamwalker]

Какъв е този Лабиринт... Стана ми любопитно.

[smile4ety]

Полета беше прекрасен, но трябваше да се сбогувам с красивото същество, което не се страхуваше от мен. Драконът ме остави отново на дървото, разпери криле и отлетя.
- Колко време още ще го криеш? - попита глас зад мен и не беше Антъни.
- Моля те не казвай на никого! - обърнах се и се надявах да получа положителен отговор. На среща видях Дъстин. Високо момче с кестенява коса, сини очи и лунички. Познавахме се от деца, но никога не бяхме водили кой знае какви разговори.
- Спокойно, няма да кажа на никого - усмихна ми се. Усмивката му беше топла и приятна. - А какво ще правиш с дракона?
- Не знам, объркващо е.. сякаш той е единственото същество, което ме разбира... - и за пръв път почувствах, че мога да споделя.
- Разбира те, защото намира другото в теб.
- Какво имаш предвид?
- Знаеш всички легенди за драконите и хората, както и за децата на драконите, които са малцина, нали?
- Да, знам ги. Все пак баща ми беше...
- Дракон.
- Това не е вярно!
- Напротив. Истинският ти баща беше дракон. А майка ти беше човек. Човекът, който те отгледа всъщност и вторият мъж на майка ти, който беше убит от истинският ти баща.
- Не говориш сериозно. Това не може да е вярно!
- Напротив. Ти имаш кръвта на великите дракони, докато аз само на по обикновените. Аз мога да летя, ти - да мениш цвета на очите си, когато видиш дядо си. Но не знам кой е той. Може и да не го видиш - той се засмя като се опита да внесе малко отклонение.
- Трябва ли да ти повярвам? Идваш и ми казваш тези неща, а преди и дума не сме си казвали. Защо го правиш?
- Може и се опитвам да ти помогна и да повярвам в нещо добро заедно с теб, защото ще ти е трудно сама.
- Вие двамата слизайте за да тръгваме! - обади се Антъни подавайки се от един клон.
Той не прояви никаква емоция и слезе. Ние с Дъстин се погледнахме, но не си казахме нищо повече. Може би се чудех какво да му кажа. Бях по-объркана от всякога. А може би той ме лъжеше, но всъщност не го усещах така. Имаше още неща, които исках да разбера.
- Ще ми разкажеш ли още по пътя? - попитах го с капчица надежда.
- Ако приятелят ти не ме изяде жив - отново се засмя и усмивката му отново ме стопли по същия начин.
- Той не ми е приятел или поне до такава степен, че да ми забранява нещо.
- Тогава с радост, Елиза! - подаде ми ръка за да слезем и аз го последвах. усещах някаква близост с него, но сега просто трябваше да мисля за това коя всъщност съм. Надявах се да получа повече отговори. Докато слизахме видях гривна със топче, като моята, но синя. Замълчах си, той щеше да ми каже каквото знае...

[smile4ety]

Слязохме от дървото и потеглихме отново. Слънцето залязваше и скоро луната щеше да ни огрее с малкото но полезна светлина. Дъстин вървеше точно до мен, а Антъни и Кейтлин се бяха отделили от нас. Лабиринтът вече беше близо. Дъстин ми обясни какво всъщност представлява, защото го бях видяла само отвисоко. Всъщност той беше съставен от сплетени дървета подредени в колони и редици така че да образуват това загадъчно място. Под него бяха подземията на драконите. Беше ми интересно да слушам как Дъстин ми разказва тези неща. Не спомена нищо за замъка, но не го и попитах. Просто продължих да го слушам. Оказа се че след лабиринта има огромна площ вода, която така и не бях видяла. Той каза че тя не се виждала от такава височина. За целта било топчето на ръката му. Силите в него не позволявали да се вижда тази водна площ. Не схващах много добре но той продължи да разказва всичко, което знае. Как някога между хората и драконите имало мир, но Кристофър Анулис бил алчен за власт и богатство, въпреки че си бил обикновен човек решил да открадне трите топчета на драконите - синьото, червеното и зеленото символизиращи съответно водата огъня и земята. Топче на въздуха не съществувало заради някакви закони според, които ако съществува всеки обикновен човек би могъл да лети. Драконите били много разгневени и заловили Анулис в действията му. От тогава хората и драконите са разделени, топчетата пръснати из селото, лабиринтът от разкошна градина бил превърнат в кошмар за всеки решил да влезе в него. Така топчетата попаднали в беден ковач, който ги открил докато търсел желязо за инструментите си. той изработил три гривни и прикрепил топчетата към трите. Едната се предавала по поколението - моята, другата била подарена на кмета а третата останала за брата на ковача. Но кмета изгубил своята. Никой не знае къде е тя и затова драконите я търсят. Разбрах и за великите дракони. Всичко беше въпрос на връзки и логика.
Стигнахме лабиринта и Дъстин замлъкна. Отново настъпи отвратителната тишина, която цареше преди това. Беше страшно. На входа на лабиринта имаше кости и черепи на хора, вероятно такива, които са искали да влязат. Какво ли щеше да се случи с нас? Сякаш един по един всички започнаха да се отказват. Никой не искаше да оставя семейството си и всички искаха да доживеят утрешния ден. застанах точно на входа и погледнах напред. Беше мрачно, тъмнината поглъщаше всичко. Дъстин застана до мен и ме хвана за ръката. Направи ми знак, че идва с мен. Кейтлин и Антъни също се присъединиха. Останалите ни гледаха тъжно и ни изоставиха. Сбогувахме се с тях. Съдбата на селото беше в нашите ръце...

[smile4ety]

утре ще напиша още ^_^ ще се радвам ако ви е станало интересно :P и благодаря на всички, които се захванаха да го четат [bow]

[dreamwalker]

Чакам... ;]]

[smile4ety]

Навлязохме в лабиринта. Слънцето беше залязло и пътят едва се виждаше. Да, дърветата наистина бяха сплетени по необикновен начин. Сигурно това беше една красива част от пътуването ни. Наистина беше красиво, но в същото време и плашещо. Доста плашещо. Миришеше на дъжд, но не беше валяло нито преди да дойдем,все пак небето цял ден нямаше и един облак, не валеше и сега. Чувствах се много странно, сякаш знаех пътя. Може би Дъстин беше прав, аз не съм просто човек.
- Предлагам да не вървим през нощта. Опасно е - подметна той.
- Все едно през деня не е опасно - измрънка Антъни под носа си.
- Целта е да виждаш опасността, нали? - прекъсна го Дъстин и замълча.
Отново усетих странен полъх, но това не беше от крилата на Шарената сянка. Беше нещо по-страшно. Обърнах се и към нас летеше с бясна скорост някакъв дракон, много по огромен от този, с когото бях летяла.
- Сега е по-добре да се скрием някъде! - извиках им и задърпах Дъстин - Бягайте!
- Това е много лошо! - пищеше Кейтлин - Елиза направи нещо!
- Какво искаш да направя?! Не съм магьосница!
Бягахме без път и посока, но нямаше да стигнем далеч, драконът беше много по-бърз от нас. Не знаех какво да сторя, мислите ми се бяха изпразнили и в един момент просто спрях да тичам и погледнах към приближаващия дракон. Дъстин ме дърпаше и викаше нещо, но не го чувах, сякаш бях изпаднала в някакво странно състояние на страх. Но не ме бе беше страх. Продължавах да гледам дракона и протегнах ръката си напред несъзнателно. Дъстин рязко се дръпна от мен, а прииждащото същество спря пред мен, просто спря. Не знаех дали това се дължи на волята ми да остана пред него или на ръката ми, която не свалях. Изведнъж усетих силен прилив на енергия и от ръката ми просто излезе кълбо от огън, което се удари в едното крило на дракона. Стреснах се, ужасно много се стреснах. Антъни и Кейтлин ме гледаха като изтукани, а Дъстин не ме приближаваше. Драконът се ядоса и отвори уста за да бълвне огън от нея, но аз незнайно защо замахнах с ръка и той спря. Започнах да мърдам ръцете си и тялото си, а той просто стоеше и ме следеше много внимателно. Гледаше ме как танцувам. Дъстин подхвърли камъче по земята и драконът мигновено се стрелна към него, бутна го и го одраска през едната ръка. Спрях да танцувам, а драконът се зъбеше и ни гледаше злобно. Отидох при Дъстин, ръката му беше много зле. Но защо този дракон не ни уби докато можеше? Защо се държеше по този начин?
- Елиза, трябва да се скрием! - прошепна Дъстин докато се изправяше - Извикай Шарената сянка!
- Но не мога да го направя - стреснах се - той идва когато си поиска.
- Ти можеш да го направиш! Вярвам в теб!

[smile4ety]

- Казваш го само защото никой друг не вярва!
- Напротив! Казвам го защото...
- Просто го извикай - Антъни го прекъсна докато успокояваше Кейтлин.
Не знаех как да го направя. Не знаех и дали ще успея просто затворих очи и помислих за него и полета ни. Все едно всичко около мен се завъртя. Когато отворих очите си всичко си беше същото само че топчето на гривната ми светеше. Наистина си помислих, че не мога да го извикам, когато нещо грабна мен и Кейтлин а Дъстин полетя с Антъни. В един миг бях толкова щастлива докато не видях как другия дракон ни преследва. Едва се качих на гърба на Шарената сянка и той ни хвърли в нещо като пещера и отлетя. Другият дракон се отблъсна на сантиметри от входа на пещерата и полетя след него. Бързо ги изгубих от поглед заради тъмнината. Антъни пристъпи към мен:
- Беше грешка да тръгнем - започна - Съжалявам, че не ти повярвах. Може би има и добри дракони.
- Няма значение!
- Прощаваш ли ми?
- Това продължи прекалено дълго, не бих могла...
- Някой да знае къде сме? - попита Кейтлин.
- Не знаех, че в лабиринта има пещера - стана ми странно.
- Това сигурно е един от входовете към подземията. Но те са забравени от векове и никой не ги ползва. - обади се Дъстин.
- Можем ли да минем оттук за да стигнем до замъка?
- Не но можем да го прелетим. Лабиринта имам предвид - засмя се отново той и в усмивката му усетих, че нещо го притеснява. - Да се наспим пък утре ще го мислим. Засега сме в безопасност.
- Дано - Кейтлин се сгуши в Антъни и веднага заспа.
Накладохме си огън и си говорехме какво ще правим за натам. Беше сложно да се реши защото не знаехме какво може да се случи и решихме че ще го мислим в действие и движение. Антъни също заспа и останахме само ние с Дъстин. Стояхме и се гледахме без да кажем и дума. Просто се гледахме. Тишината в негово присъствие ставаше приятна. Не изпитвах нужда да говоря, въпреки че отвътре бях страшно притеснена, уплашена, мръсна и гладна, но по един начин, това че беше до мен ми помагаше да продължа. Чувствах се длъжна да продължа, не само заради себе си, а и заради всички в селото.

[smile4ety]

Продължавахме да се гледаме. Никой от нас не се интересуваше от времето. Погледите ни бяха изпълнени с вълнение и страх от непознатото. Или не знаехме какво да си кажем или просто не бяхме достатъчно любопитни. но имаше нещо по.силно вътре в мен, което искаше да проговори и да крещи с цяло гърло всичко, което мисля, но не. Мълчах и го гледах докато се правех на спокойна, когато той проговори:
- Мислех че ще ме попиташ нещо за драконите.
- Работата е там, че не съм сигурна какво да попитам. Или кой въпрос първо да задам.
- Започни отнякъде.
- Добре... Драконите нещо като богове ли са?
- Всъщност не. Просто хората ги смятат за такива защото са по-силни, по-големи и изглеждат лоши и страшни. Но има нещо по-силно от тях. Нещо, което ги плаши и са длъжни да се подчиняват. Там е проблема обаче - никой не знае какво е това нещо. Някои смятат че е чудовище, други бял дракон трети, че това е измислица.
- Ти беше постоянно с татко. Той нищо ли не знаеше?
- Не знам. Може да го е видял преди да умре. Нищо не ми е споделял по въпроса.
- Разкажи ми за мама...
- Бях на две годинки не помня много. Тя беше много красива и ни разказваше приказки, на нас малките деца от улицата. Винаги беше готова да помогне на някого и ни караше да вярваме в това, което правим и искаме. Говореше ни за мечтите и бъдещето. Описваше ни хиляди хубави картини. Ти си като нея.
- Искаше ми се да я познавам.
- Ти винаги ще я носиш в сърцето си въпреки, че си била много малка. А тя винаги ще те гледа и ще се гордее с теб.
- Ще ме гледа ли?
- Да от небето. Всички отиваме там. Може би дори в един по-хубав свят. Тя ще те чака там. Дори и след години няма да спира да те чака.
- Звучи прекалено хубаво.
- Защото е.
- Ами ако е по-добре да се откажа и да отида направо при нея.
- Не си го и помисляй! Няма да се откажеш, аз ще бъда до теб!
- Благодаря ти!
- Спи ли ти се?
- Много. Не съм спала от толкова време. Имам нужда от почивка.
- Лягай тогава.
Гледаше ме мило сякаш искаше да ми каже нещо. Послушах го и си легнах, а той седна до мен. След това съм заспала.

[dreamwalker]

Нещо като предистория на това има ли?

[bwef]

Да ти кажа прочетох само втория пост и малко ми заприлича на Twilight (не съм сиг. дали се пише така), това ме отказа да чета по-надолу, може би аз не разбирам, не се отказвай и продължавай, дано да я доведеш до края, надявам се един ден да видя тази книга по книжарниците и в ръцете на хората.

[dreamwalker]

^
Вярно, че има влюбена двойка (то къде ли няма влюбени двойки), но сюжетът ме грабна. За разлика от Здрачолъците... Харесва ми, че главната героиня не е някаква префърцунена гражданка или пък тип "смотанячката на даскалото", защото такива ги ненавиждам. Голяма "рядкост" са. ;]] Хубава е историята, грабва... Нуждае се от малко редакция, според мен...

[smile4ety]

Ами самата история разказва за момиче което всъщност е дете на дракон и човек, но между хората и драконите вече не съществува разбирателство. И един ден хората решават да отидат и да избият драконите но по пътя се отказват и остава само тя и тримата и приятели. Понеже не знае нищо за себе си и истинските си родители и се разбира с дракон и иска да поправи нещата. Оказва се, че единственият начин да го направи е да се откаже от всичко и да отиде при Синът на великите дракони. Понеже не е съгласна и се влюбва в Дъстин [което всъщност си споделят към края] решава, че като постави трите топчета на местата им ще убие най-великия дракон а именно белият дракон, който всъщност и е дядо. Но никой освен нея не знае, че ако умре той умират всички с кръвта на великите дракони. В крайна сметка тя успява и умира, но остава запомнена от всички.

Всъщност книгата е завършена, но се чудя дали да я препиша и дооправя разказвана от името на главната героиня или от името на неутрален разказвач. Дадох я на учителката ми по литература и тя каза, че е доста интересна и искаше да и разкажа някои неща и другите си идеи. И реших да споделя с вас понеже имах нужда да споделя с някого ^_^

[dreamwalker]

Много ми харесват откъсите. Би ли могла от време на време да ги постваш... когато имаш време. ;]]

[smile4ety]

ще мога, но предимно вечер ^_^
На сутринта се събудих и слънчевите лъчи едва проникваха през входа на пещерата. Огледах се - Кейтлин и Антъни спяха а Дъстин го нямаше. Станах и го потърсих с поглед. Беше седнал на входа на пещерата. Отидох и седнах до него като не нарушавах тишината. Първоначално не каза и дума, но след това проговори тихо:
- Виждаш ли онзи летящ дракон там?
- Но той е много близо - учудих се та той летеше на около сто метра от нас.
- Добре, няма значение - сякаш побърза да смени темата - той обикаля лабиринта всяка сутрин търсейки нередности.
- И не ни вижда?!
- Казах ти, че в пещерите не влиза никой, а и сигурно не знае за нас.
- Проблем със зрението ли имаш? - попитах без да мисля.
- Защо? Това някакъв проблем ли би било?
- Просто питам... - зачудих се - може би може да се окаже проблем в нещо по-опасно.
- Да имам. И не може да се оправи. Знаеш ли, някога, но не знам след колко време ще ослепея.
- Какво?! - почувствах свиване в областта на корема, интересувах се и не исках да е така.
- Самият ни род е такъв. Това, че мога да летя не е много голям плюс след като ще ослепея. Всеки от рода ми губи по нещо, кой слух, кой нещо друго. Това е заради великите дракони или поне най-старият от тях. Ако той умре ще виждам а рода ми няма да има този проблем. Но това няма как да стане.
- Значи го убиваме! Винаги има начин!
- За да го убием трябва да поставим трите томчета в процепа на върха на една от кулите на замъка. Проблемите са - не знаем къде е зеленото топче, не знаем коя кула е правилната и в тези кули драконите не могат да летят бълват огън и всичките там способности...
- Просто да помислим къде може да е топчето, кулата не е сложна задача.
- Не мисля, че ще го намерим. Никой от векове не знае къде е...
- Добре, зелено топче символизиращо земята. Не мисля че е в подземията никой не ги охранява. Ами ако е някъде в Лабиринта? Или ако е някъде където никой не би се сетил? Противоположности.. ами някъде в небето? Високо в небето?
- Чакай, чакай!Небето! Къде в небето?
- На нещо високо, няма как просто да си виси във въздуха...
- Елиза, усети ли, че напълно небрежно го каза?
- Но как ще виси в небето, те да не са глупави, че да го сложат там?!
- Скрито е зад бариера! Там високо има нещо като летящ град, чела си за такива нали?
- Това е само в приказките...
- Довери ми се!
- Но...
- Просто ми се довери! - хвана ме за ръката и полетя. Изобщо не се интересуваше, че летящият дракон ще ни види. Полетяхме към небето без да кажем и дума на Антъни и Кейтлин, просто ги оставихме да спят.

[smile4ety]

- Къде отиваме, ще ни видят?! - прошепнах по-високо от нужното аз като се бях вкопчила в него за да не падна.
- В небето. - отговори ми толкова спокойно, че направо ме учудваше, а летяхме право нагоре. - Готова ли си?
- За какво? - и докато попитах той обърна рязко и залетя с всичка сила към земята.
- Нали беше в небето, ще се ударим! - извиках, защото наистина се уплаших. - Дъстин, моля те!
Той се отклони и го направи още няколко пъти, сякаш искаше да образува кръг или овал, продължавах да не разбирам защо. Просто се държах за него и не смеех дори да се отпусна. Имах чувството, че ще се разбием в земята защото минавахме много близо до нея. Страхувах се, наистина се страхувах. От разбиване и от това, че не знаех какво прави. Изведнъж спряхме, но нищо не ставаше абсолютно нищо. Приземихме се, а аз треперех като след увеселително влакче или нещо по-лошо.
- Танцувай! - прошепна ми той.
- Моля?! Кажи ми какво става!
- Просто танцувай, довери ми се!
- Отново?!
- Моля те, просто го направи, преди да са ни видели... - очите му светеха но вече не се виждаха толкова ясно. Почувствах нужда да му помогна въпреки, че ме беше страх. Исках отново да видя ярко искрящите му очи.
Застанах пред него и затанцувах и сякаш имаше една невидима сила, която ме водеше. Нещо по-силно от мен. Не бях сигурна какво е и просто се отпуснах, чувството беше хубаво, дори прекрасно.След миг не усещах Дъстин пред мен, а когато се завъртах сякаш беше навсякъде. Все едно летеше около мен. Отново в кръг. Не разбирах какво правим, може би и не трябваше. Може би просто трябваше да използвам сърцето си, да почувствам мощта, която даваше всичко това, по един странен начин.В един миг все едно цялото пространство се изпълни със светлина. Всичко беше обгърнато в нея. Не знаех дали си го представям или беше реално, защото бях затворила очите си. И изведнъж всичко приключи, спря както беше и дошло - от нищото. Легнах на земята и вперих поглед в небето. Все едно нещо отново ме водеше.
- Е видя ли нещо? - строполи се Дъстин до мен и погледна нагоре.
- Светлина. Само светлина - и отново затворих очи.
- Значи все пак, няма да намерим топчето..
- Защо беше всичко това? Не си ме уплашил толкова за да се откажеш.
- Ти си дъщеря на великите дракони. Ако сега не си видяла нищо важно значи нямаме и следа дори.
- Има ли място в замъка където никога не настъпва мрак?
- В едната кула: в правилната.
- Значи там е и топчето, то си е на мястото. трябва само да поставим другите две!
- Надявай се на такова чудо.
- Сега е твой ред да ми се довериш! - станах и го дръпнах - Да събудим другите и да вървим.

[dreamwalker]

Мисля, че това ще те заинтересова: http://annahells.wordpress.com/2012/05/29/%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D0%BA%D1%83%D1%80%D1%81-%D0%B7%D0%B0-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D 0%B8-%D1%84%D0%B5%D0%BD%D1%82%D1%8A%D0%B7%D0%B8-%D1%80%D0%BE%D0%BC%D0%B0%D0%BD/
Стискам ти палци ако решиш да участваш... ^^

[smile4ety]

О, благодаря! Може пък и да се пробвам ^_^

- Хайде ставайте, имаме работа - извиках аз като влязох в пещерата и видях, че Антъни и Кейтлин се карат за нещо.
- Ти си луд и още и вярваш, та това е пълна лудост! - крещеше тя.
- Не си права, въпреки че и ти не си с най-чистата кръв!
- Аз поне знам откъде идвам и какво съм, а тя какво е - едно нищо спрямо мен!
- Ще престанеш ли. В момента говориш глупости. Може би тя е много повече от теб!
- Докажи го, коя е тя?
- Тя винаги ще остане най-добрата ми приятелка и затова ще я защитавам!
- Колко тъжно...
- За какво говорите? - попитах аз като си мислех донякъде, че говорят за мен.
- За това, че ти не си никоя! - извика ми Кейтлин право в лицето без дори да се замисли. - Не знаеш коя си и просто вървиш с нас. Аз поне знам, че съм дъщеря на дракон и човек. А ти какво знаеш за себе си - нищо и нищо няма и да разбереш!
- Какво се опитваш да направиш с това което казваш?
- Да докажа, че съм повече от теб и винаги съм била, но всички ме игнорираха. Сега ще игнорират теб!
- Кейтлин, няма смисъл от това което правиш. Ти си си ти и аз съм си аз. Точка.
- Не е точка! Ти си нищо! Едно голямо нищо!
- Тогава върви където искаш! Кой тръгва с мен? - Дъстин дойде и ме погледна в очите. Беше като сън. Антъни се зачуди да остане при нея или да дойде с нас и в крайна сметка реши да ни придружи. Тя остана сама в пещерата и бързо дотича при нас.
- Хубаво ще дойда, но гледай да ни измъкнеш!
- Измъквай се сама! - усмихнах и се и не и обърнах внимание повече. Нямаше смисъл. Въпреки, че можеше да бъде права. Може би наистина беше права. Това, което каза, до една степен ме нарани, защото само аз не знаех коя съм всъщност, но защо реши да си изкара страха върху мен? Нямах си ни най-малко понятие. Дали трябваше да продължа или да се откажа? Толкова много въпроси ме връхлитаха отново и отново, но не намирах отговор на нито един от тях.

[xXWinnerXx]

smile4ety, поздравявам те за страхототното ти въображение, прочетох първия ти пост и резюмето. Бих искал да ти кажа какво не ми хареса (все пак е хубаво да знаеш)
според мен както казваш че завършва и всички дракони умират включително и героинята не е много хубав край, защото подчертава как отново човешката раса е ultimate supreme а това много не се харесва като идея по принцип, смисъл че е по добре някакво примирие с възможност за втора част, но продължението е само предложение
освен това другия минус който забелязах са имената, ти си българка защо наричаш героите си кейтлин и т.н. В никактв случай не рпедлагам да побългариш имената, по скоро да измислиш нови - по-неутрални (например Ерагон, Аря и подобни освен в трилогията на Паолини, не казвам да ползваш същите но да измислиш нещо оригинално) би могла да потърсиш в интернет дума която описва характера на някой герой на различни езици и мааалко да я промениш и ето ти име (само предлагам). Английски имена от български автор не биха се харесали на аудиторията, все едно не искаш да се знае че си българка като се издаде книгата на 50 други езика :д,
иначе идеята е хубава и интересна, страхотно въображение но помисли малко върху това което написах :):) продължавай все така

[dreamwalker]

Ще качваш ли още? Много съм ненаситна... Хехе. ;]]

[nightmare3]

Прочетох го цялото.Наистина е много хубаво :) Има още какво да се желае, разбира се, но историята е доста интересна.Ще се радвам да продължиш да я пишеш тук :))

[daiana13]

Много е хубаво,качвай още,стана ми много интересно.Хайде... :)))