PDA

View Full Version : Гората (разказ)



melani54
05-28-2012, 14:55
Има нещо в тази гора, нещо магнетично, сякаш те притегля към себе си с невидимо въже.Откакто се помня искам да се разходя, да опозная тази „девствена” местност.Хората от малкото градче Тоусън ги е страх, плашат се, вярват, че всеки влязъл не излиза.Няма как да знам дали това е вярно, защото през моя 17-годишен живот никой не е дръзвал да се поддаде на моща и.Като малка на около 7-8 години докато децата тичаха и играеха аз седях на една пейка отсреща на гората и я рисувах.Когато станах на 13 бягах от училище просто, за да я гледам.Беше толкова величествена, особено през пролетта, когато всичко разцъфваше.Приемната ми майка Колин ме заведе на лекар, бях на около 15.Вярваше, че ми има нещо, не било нормално да наблюдавам тази, създадена от Дявола гора.В резултат на което прекарах доста от времето си в кабинета на доктор Джонатан Бикет-психиатър.Тъпчеха ме с всякакви хапчета, най-различни по големина и цвят.За да не стигнат до по-сериозни мерки се държах както се предполагаше,учех, ходех редовно на училище, отговарях правилните отговори и всички вярваха, че ми помагат.Каква заблуда.Всяка вечер след училище слизах от автобуса, минавах край гората и я гледах, изучавах.Всеки път се питах какво толкова има в нея.Каква е тази загадъчност?
Вече не пия хапчетата.Няма смисъл от тях, а и Колин не ме проверява дали съм ги взела.На нея не и пука особено за мен.Аз и нося пари, не ме обича, дори не ме харесва, рядко се случва дори да си говорим.Но и без това няма какво да и кажа.
Тази нощ 23.11.2011г. ще вляза в гората независимо от всичко.Даи збягам от нас не бе трудно.Облякох си дънки, кецове,блуза и отгоре черното ми яке, взех фенера и излязох през входната врата.Нищо работа.Колин спеше дълбоко и нищо не чуваше.След няколко пресечки вече бях пред нея.Беше невероятна, магнетична, а мъглата, която я обгръщаше и придаваше още по-голяма мистичност.Включих фенера и с уверена крачка тръгнах напред.Не ме е страх да бродя сам-самичка, по-скоро се чувствам на мястото си.Клоните на дърветата бяха придобили различни прочудливи форми, творения на Майката природа.Чух шум, приличащ на този от счупване на пръчка.Не се изплаших, помислих, че навярно е заек или катерица.Не му обърнах внимание и продължих, изкачвайки едно хълмче.В мен се загнезди чувството, че някой ме наблюдава.Ставах параноична.Едно тихо гласче ми нашепваше, че е опасно и още има време да се прибера.За да ми докажа, че греши затворих очи, вдишах наситения въздух и се обърнах.Отворих ги и отстъпих крачка назад.Очаквах да видя дори и лисица, но не и момче.Приличаше на човек, но знаех, че е нещо далеч по-различно от човешко същество.Беше слаб, висок,нечовешки бял, с тревисто зелени очи като на места се забелязваха златисти точици, косата му имаше особен цвят като стволовете на дърветата.
-Коя си ти?-гласът му бе дрезгав, думите сякаш минаха покрай мен и погалиха ушите ми.
-Аз съм Джейн.-отговорих му без капка плахост.
-Какво правиш тук?
-Исках да разгледам, да се разходя.Това място е уникално.-огледах се наоколо, но скоро очите ми намериха неговите.-А ти кой си?
За миг в тези треви се появи изненада, заместена от колебание дали да ми отговори.Но този момент трая само няколко секунди.На лицето му се появи лека едва загатната усмивка.
-Арън.-отговорът му бе пълен с увереност, от колебанието нямаше и следа.
Погледнах дрехите му.Никога не го правех, но трябваше да се откъсна от тези завладяващи очи.Носеше черни дънки, черни кецове и черна тениска, сливаше се перфектно с мрачния пейзаж.Студен вятър погали бузата ми и потръпнах.
-Не ти ли е студено?
Усмивката му се разшири, но не докосна очите му.
-Не!И преди да си попитала, да живея тук и не не спя.
Гледах го изумена и безмълвна.
-Знаех, че ще дойдеш.
-Ъ…-успях да кажа.-Но…как?
-Наблюдавах те.Всеки ден.Минаваше покрай гората, забавяше крачка и и се любуваше, можех да усетя желанието ти да вдишаш опияняващия и аромат, струеше от теб.Искаше го толкова много.Беше въпрос на време.Радвам се, че избра тази нощ.-направи няколко крачки и се облегна на едно дърво.
Последвах го без да се замислям.
-Защо?
-Погледни.-вдигна ръка към небето.-Днес е пълнолуние.
Луната изглеждаше невероятно голяма, лъчите светлина падаха върху лицето му и го правеха още по-бяло, ако това бе възможно.
-Ще ме убиеш ли?
Изумявах го с липсата си на страх.Трябваше ли да се боя от него.Само момиче в гората посред нощ с непознато момче.Нормалните хора биха се изплашили, но те не биха направили това, което аз.Все пак аз никога не съм била част от техния клуб.
-Ще трябва.
-Не мога да кажа, че съм изненадана.Сама съм си го търсила.Има част от мен, която вярваше, че тук ще намеря край на живота ми, а повярвай той не е приказка.Не се боя от смъртта, преживявала съм по-болезнени неща.
Погледна ме с любопитство.
-Напомняш ми на някого.Преди около 17 години тук дойде едно момиче, малко по-голямо от теб, имаш същите очи като нейните, казваше се Ана.
Буца заседна в гърлото ми.
-Това е била…м-м-майка ми.Казаха ми, че е умряла при раждането ми.Не нзаех.-очите ми се насълзиха.
-Доста по-смела си от нея.Тя побягна щом ме видя, наложи се да я гоня.-беше се загледал във въображаема точка в земята и вероятно си припомняше онзи ден.
-Очите и със същия меден цвят бяха пълни със страх, а твоите са будни, любопитни, неудържими, безстрашни.
-Значи си я убил.Защо?-една сълза се търкулна от окото ми.-Ти си виновен, че съм сама, нямам си никого.Всичко можеше да е различно, по-хубаво.
-Трябваше.Тя дойде тук, видя ме.Ти също ще я последваш.Нямаш избор.
-Това не ме тревожи.Ще приветствам смъртта с отворени обятия, нека всичко свърши бързо.Но моля те преди това бих искала да полежа, да погледам звездите за последно.-погледнах го умолително.
Той кимна.
Легнах сред листата, без притеснението, че мога да се изцапам.Арън легна до мен.Мислех за майка си, за лъжата в която живеех.Смъртта беше моето спасение, тиха и кротка като мен.Не бях усетила, че треперя, когато гласа му не бе извади от унеса ми.
-Ще те прегърна,за да се стоплиш.
Приближи се, обви ръка около кръста ми, подпрях глава на гърдите му.Топлината ме обви, вътрешно се топях, почувствах се отпаднала, адски изморена, затворих очи и се отпуснах.
Усетих как Арън прокарва пръсти през косата ми и тихо прошепва:”Лека нощ”, след това заспах.

След 2 дни Колин се обади на полицията.Те претърсиха стаята и, прочетоха днвника и, в който пишеше, че ще ходи в „тайнствената гора”.Целият пъзел се нареди, случаят бе приключен.Никой не пожела да потърси тялото и,дори срещу заплащане.
-Горкото дете, беше забравила да си вземе хапчетата.-плачеше Колин, но фалшът си личеше във всяка пролята сълза.Не и пукаше за Джейн, страдаше, че вече няма да получава тлъстия си чек.-Умря като майка си в това зловещо, забравено от Бога място.

Тялото на Джейн лежеше сред разноцветните листа, лицето и отдавна бе загубило жизнеността си, устните и цвета си, но бе все така красива.Започна да вали сняг.Малките бели снежинки се сгушваха в нея, търсеха покоя, който тя излъчваше…

xbunnyx
06-01-2012, 15:09
Уникално е <3

DisappointedDreamer
06-01-2012, 15:18
Последното изречение беше най-готино. Готина идея, но не е написана хубаво. Все пак браво.