GunSnSteelflowers
06-04-2012, 19:59
Тичай да се оплачеш на приятелите как кучката си тръгнала на сутринта. Само не я наричай крадла. Единственото, което взе със себе си е мислите ти. Далеч не си влюбен – дори не я харесваш. Падаш си по русокоси бъбривки, а не по мълчаливи тъмни отшелници без лица. Не ги обичаш толкова слаби, но за бога, колко добре стоеше кръстчето й в лапите ти. Пак ще дойде за час – два и пак ще я питаш защо изчезва със залеза на луната. Отново няма да получиш отговор или пък ще проговори на непознат език. Странен диалект, който си чувал само в сънищата си и чието съществуване отричаш. Забравена реч, която загуби безвъзратно преди векове. Единственият език, който споделяте е този на удоволствието. Колко хубава френска прави, как се появява от нищото и те подлудява, колко остри и прободни са ноктите й, как се извива, като свършва. След секса следва цигара, а след баналностите заспивате, за да има граница между хубавата нощ и студеното утро. За да имаш време да забравиш и да се направиш, че нищо не се е случило. За да можеш да си осигуриш следващ път. За да можеш да спреш съзнанието си да я търси. Събуждаш се от кошмар и междувременно поглеждаш дали скитницата все още спи. Изтощена е и не бърза, защото е под опеката на нощта. Черните кичури се разливат по белите раменца, които изглеждат детски в съня си. "Каква чудновата бърканица - мислеше си той - от жена, дете и дявол!” Цитираш Йовков в ума си, но не признаваш, че споделяш мнението му . Дете в покоя си сега, жена в страстта си снощи, дявол в отдалечеността си утре. Не трябва да я изпускаш от поглед. Искаш да я снимаш, за да запазиш настоящата невинност и да не я пуснеш да си отиде. Уви, омайната песен на нощта те онася и утрото идва. Съседната възглавница е празна, а хубавите спомени в главата ти са заместени от скалъпени обвинения, за да изтриеш огризението, че не си я спрял. Избръсваш се, слагаш мазната победоносна физионимия и почваш да убеждаваш всичко живо, че снощната блудница не я свърта и е от онези жени, които не могат да стоят на едно място. Не я разбираш, не е твой тип, но неможеш да живееш с мисълта, че не си я разгадал. Че не си я раскатал и разнищил, както другие нежни същества в живота си. Не можеш да понесеш обидата, че на сутринта тя е тази, която си тръгва невредима, а ти оставаш с неразгаданата мистерия на парфюма й в дома си. Оправдаваш се пред съзнанието си, че все още се чукате, защото ти е интересно какво крие. В действителност тя е по-самотна и от теб в съвършенството си. Отдалечена, обща, за един път – това е съдбата й, докато такива като теб не станат достатъчно добри, за да докажат, че въпреки че мама не я е обичала много, а татко не се е обаждал често, човешка обич съществува.