BloodyDreamer
06-20-2012, 12:25
Глава 1
Прегръщам го. Искам всяка нощ да бъде с мен, само с мен. Всяка нощ да заспивам в предгръдките му... Прокарвам пръсти през косата му. Надигам се леко и започвам да съзерцавам прекрасните черти на лицето му. Толкова е спокоен в съня си... като малко детенце. Приближавам се още малко и нежно целувам бузата му.
- Обичам те... – полувъздишайки, полушепнейки, тези думи изскачат от устните ми и тъй естествено се приземяват на ухото му... сякаш там принадлежат.
- Може ли всеки път така да ме събуждаш?
- О! Извинявай... – усещам как се изчервявам, сякаш някой продължително е натривал бузите ми със сняг.
- Аз не съжалявам – обръща се към мен и на свой ред ме прегръща. – И аз те обичам – леки тръпки се спускат надолу по гръбнака ми, сетне се връщат обратно нагоре заедно с ръката му, която нежно се протяга към косата ми, и в мига, в който сграбчва кичурите ми и пленява устните ми в своите, тя тупва в сърцето ми, карайки го да забърза ритъма си, докато вече не може да издържа и за един блажен момент спира напълно. И той отделя устните си от моите. Въздишка и укорителен поглед от моя страна. Безсрамник! Започва така ненадейно, омагьосва ме и после.... спира. А той от своя страна ми се усмихва и дъхът ми секва за пореден път под командата на яркото слънчице, изгряло на лицето му. Усмихвам му се в отговор и полагам глава на рамото му. И той е все тъй силно притиснат в обятията ми... Целува нежно шията ми и се заиграва с косата ми, затаил дъх. Не казва нищо, но аз знам – на работа е и макар и да не му се иска, трябва да тръгва. Въздъхвам за пореден път и го пускам.
- Не, недей! Сега ще трябва да тръгвам! – хвърля ми отчаян поглед.
- Знам – засмивам се и устните ми погалват носа му. – Тръгвай.
Той въздиша на свой ред и отвива завивките. А аз вдигам книгата си от рафта до леглото и продължавам да чета от страницата, която съм отбелязал. От толкова време не съм отварял тази книга. Нацяло съм забравил за какво става въпрос. И как не?! Като мога да мисля само за него... Връщам се да прочета абзаца наново, понеже той пак е окупирал мислите ми и единственото, което правя, е да се взирам завеяно в ситните черни буквички.
И в този момент се появява той в цялото си величие. Тялото му е все още мокро, дори косата му не е останала ненаказана от водата. Преглъщам и алчно прехапвам устни, докато проследявам с поглед капчицата, която старателно оставя влажни следи по изваяните му гърди. Мамка му! Не бива да си мисля за такива неща, не и сега. Прекалено късно. Кръвта се стича в бузите ми и отново се изчервявам. Слава Богу, книгата ми служи като прикритие. Защото ако той ме види, няма да се стърпи и... Ох!
Поизчаквам малко да се успокоя, свеждам поглед към страницата и се опитвам наново да вдяна какво се случва. Не издържам. Поглеждам тайно към него. Седнал е на леглото с гръб към мен и суши косата си с кърпата. Не мога да видя с какви дрехи е, само задната част на черното му горнище. Изправя глава, става и се обръща. Моментално забивам поглед в книгата. Чувствам се като преследвач. Интересно ми е как ще реагира, ако види какво правя. Сигурно ще ми се смее и то с право – като някоя гимназистка съм. Но от друга страна, да чуя как смехът му отеква в стаята... Не, не! Не бива. Ох! Все това – не може, не трябва. Големи хора сме, какво толкова.... Не! Хайде, можеш да издържиш. Не се поддавай на изкушението! Ами какво ще правиш, когато реши да те остави за някоя мадама... Рязък спазъм минава през сърцето ми, оставяйки го мъртво. Но после отново си спомням за целувките му, за прегръдките му... и сърцето ми отново тупти. Не, той не би ми го причинил. Ако не ме искаше, щеше ли да е тук сега? А и очите му, усмивката му, когато е с мен? Сякаш всичко в него ми крещи „Обичам те!”...
Чувам въздишка и отправям поглед към вратата, където е облегнал ръка.
-Тръгвам. Чакай ме довечера, ей, да не ме зарежеш да си търсиш щастието някъде другаде?
- Няма, няма. Тръгвай вече, че закъсняваш – ах, а как не исках да си тръгва... исках да легне до мен, да ме прегърне и да не ме пуска...
Скочих от леглото и хукнах към него.
-Чакай! – сграбчих ръката му.
-Какво? – той се сепва и ме поглежда. Ръката му остава на дръжката на вратата.
-Това – допирам устните си до неговите. Усещам как се подсмихва леко, след което пръстите му алчно награбват косата ми и той задълбочава целувката. Разтваря устните ми и езикът му навлиза вътре и нежно докосва моя. Главата ми се замайва. Обгръщам талията му. Не спирай! Поемам инициативата, избутвайки езика му с моя и започваме една игра, едно състезание. Кой обича другия повече. Кой иска да му достави повече удоволствие. Безсмислена битка – и двамата сме тъй запленени. Усещам сърцето му толкова близо. Тупти с бясна скорост. Моето се включва към това налудничаво препускане и ето ги – бият в едно. Синхронизирани до последната стотна. Отделяме се един от друг с лека въздишка, с неохота. Оставаме прегърнати.
-Ще ми липсваш – прошепвам.
-И ти на мен – отвръща ми той и дарява бузата ми с лека целувка. Пуска ме и отваря вратата. Виждам гърба му, докато слиза надолу по стълбите и затварям след него.
Отивам в спалнята и се оставям да падна назад, тупвайки върху мекото легло, откъдето ме приветства неговият аромат. Прегръщам възглавницата му, заравям лице в нея и си припомням всяка една секунда, в която сме били заедно. Въздъхвам за не знам кой път тази сутрин и постепенно се унасям. А в ума ми грее една усмивка – неговата.
Прегръщам го. Искам всяка нощ да бъде с мен, само с мен. Всяка нощ да заспивам в предгръдките му... Прокарвам пръсти през косата му. Надигам се леко и започвам да съзерцавам прекрасните черти на лицето му. Толкова е спокоен в съня си... като малко детенце. Приближавам се още малко и нежно целувам бузата му.
- Обичам те... – полувъздишайки, полушепнейки, тези думи изскачат от устните ми и тъй естествено се приземяват на ухото му... сякаш там принадлежат.
- Може ли всеки път така да ме събуждаш?
- О! Извинявай... – усещам как се изчервявам, сякаш някой продължително е натривал бузите ми със сняг.
- Аз не съжалявам – обръща се към мен и на свой ред ме прегръща. – И аз те обичам – леки тръпки се спускат надолу по гръбнака ми, сетне се връщат обратно нагоре заедно с ръката му, която нежно се протяга към косата ми, и в мига, в който сграбчва кичурите ми и пленява устните ми в своите, тя тупва в сърцето ми, карайки го да забърза ритъма си, докато вече не може да издържа и за един блажен момент спира напълно. И той отделя устните си от моите. Въздишка и укорителен поглед от моя страна. Безсрамник! Започва така ненадейно, омагьосва ме и после.... спира. А той от своя страна ми се усмихва и дъхът ми секва за пореден път под командата на яркото слънчице, изгряло на лицето му. Усмихвам му се в отговор и полагам глава на рамото му. И той е все тъй силно притиснат в обятията ми... Целува нежно шията ми и се заиграва с косата ми, затаил дъх. Не казва нищо, но аз знам – на работа е и макар и да не му се иска, трябва да тръгва. Въздъхвам за пореден път и го пускам.
- Не, недей! Сега ще трябва да тръгвам! – хвърля ми отчаян поглед.
- Знам – засмивам се и устните ми погалват носа му. – Тръгвай.
Той въздиша на свой ред и отвива завивките. А аз вдигам книгата си от рафта до леглото и продължавам да чета от страницата, която съм отбелязал. От толкова време не съм отварял тази книга. Нацяло съм забравил за какво става въпрос. И как не?! Като мога да мисля само за него... Връщам се да прочета абзаца наново, понеже той пак е окупирал мислите ми и единственото, което правя, е да се взирам завеяно в ситните черни буквички.
И в този момент се появява той в цялото си величие. Тялото му е все още мокро, дори косата му не е останала ненаказана от водата. Преглъщам и алчно прехапвам устни, докато проследявам с поглед капчицата, която старателно оставя влажни следи по изваяните му гърди. Мамка му! Не бива да си мисля за такива неща, не и сега. Прекалено късно. Кръвта се стича в бузите ми и отново се изчервявам. Слава Богу, книгата ми служи като прикритие. Защото ако той ме види, няма да се стърпи и... Ох!
Поизчаквам малко да се успокоя, свеждам поглед към страницата и се опитвам наново да вдяна какво се случва. Не издържам. Поглеждам тайно към него. Седнал е на леглото с гръб към мен и суши косата си с кърпата. Не мога да видя с какви дрехи е, само задната част на черното му горнище. Изправя глава, става и се обръща. Моментално забивам поглед в книгата. Чувствам се като преследвач. Интересно ми е как ще реагира, ако види какво правя. Сигурно ще ми се смее и то с право – като някоя гимназистка съм. Но от друга страна, да чуя как смехът му отеква в стаята... Не, не! Не бива. Ох! Все това – не може, не трябва. Големи хора сме, какво толкова.... Не! Хайде, можеш да издържиш. Не се поддавай на изкушението! Ами какво ще правиш, когато реши да те остави за някоя мадама... Рязък спазъм минава през сърцето ми, оставяйки го мъртво. Но после отново си спомням за целувките му, за прегръдките му... и сърцето ми отново тупти. Не, той не би ми го причинил. Ако не ме искаше, щеше ли да е тук сега? А и очите му, усмивката му, когато е с мен? Сякаш всичко в него ми крещи „Обичам те!”...
Чувам въздишка и отправям поглед към вратата, където е облегнал ръка.
-Тръгвам. Чакай ме довечера, ей, да не ме зарежеш да си търсиш щастието някъде другаде?
- Няма, няма. Тръгвай вече, че закъсняваш – ах, а как не исках да си тръгва... исках да легне до мен, да ме прегърне и да не ме пуска...
Скочих от леглото и хукнах към него.
-Чакай! – сграбчих ръката му.
-Какво? – той се сепва и ме поглежда. Ръката му остава на дръжката на вратата.
-Това – допирам устните си до неговите. Усещам как се подсмихва леко, след което пръстите му алчно награбват косата ми и той задълбочава целувката. Разтваря устните ми и езикът му навлиза вътре и нежно докосва моя. Главата ми се замайва. Обгръщам талията му. Не спирай! Поемам инициативата, избутвайки езика му с моя и започваме една игра, едно състезание. Кой обича другия повече. Кой иска да му достави повече удоволствие. Безсмислена битка – и двамата сме тъй запленени. Усещам сърцето му толкова близо. Тупти с бясна скорост. Моето се включва към това налудничаво препускане и ето ги – бият в едно. Синхронизирани до последната стотна. Отделяме се един от друг с лека въздишка, с неохота. Оставаме прегърнати.
-Ще ми липсваш – прошепвам.
-И ти на мен – отвръща ми той и дарява бузата ми с лека целувка. Пуска ме и отваря вратата. Виждам гърба му, докато слиза надолу по стълбите и затварям след него.
Отивам в спалнята и се оставям да падна назад, тупвайки върху мекото легло, откъдето ме приветства неговият аромат. Прегръщам възглавницата му, заравям лице в нея и си припомням всяка една секунда, в която сме били заедно. Въздъхвам за не знам кой път тази сутрин и постепенно се унасям. А в ума ми грее една усмивка – неговата.