Fantasist
06-22-2012, 21:13
Истината е, че не обичам книгите, нито пък съм чел някоя до край. Не съм перфектен в писането дори, но започнах да си щракам и стигнах дотук. Не съм повтарял, за да добавям и променям нищо или да поправям грешки, както имам места дето не съм продължавал изречението. Дали си струва продължаването, само вие може да ми кажете. :)
Заглавие: Невъзможен копнеж
Всичко беше черно. Сякаш бях легнал да спя, без да имам спомен за съня и съм затворен съзнателно в тъмната празнина, докато успея да отворя очи от наспиване. Не знаех какво става. Не знаех дали спя, или просто съм ослепял. Не знаех и къде се намирам, но чувствах тялото си странно. Навсякъде ме сърбеше и гъделичкаше, сякаш с някакво перце се минаваше по кожата ми. Вероятно минаха три-четири часа в това ми състояние и изглеждаше, че най-после бях готов да отворя очите си. Усещах го. Беше странно, но го усещах. Виждах пролуки светлина от добре познатото ми топло слънце. Можех да го разпозная винаги, че е то, но ми беше трудно да си отворя очите напълно. Бяха ми прилепнали по начин, по който ми беше познат само от боледуване. Но все пак дадох всичко от себе си и накрая ги отворих. Ето го и Слънцето - си казах. Наистина беше то, както и предполагах. Все още не виждах много добре, дори грули мисля, че имах. Разтърках очите с двете си ръце и погледнах отново. Слънцето стана ослепително, същото време дразнещо, когато се вглеждаш в него. Започвайки да се изправям, се усещах доста скован, дори гладен. Направих си едно добро разпъване, прозях се едно хубаво и се зачудих, отколкото ли време лежа тук. Което ме доведе до мисълта, къде е тук? Доста късно обърнах внимание на мястото, на което бях. Предполагам, че доста хора щяха първо това да направят, но просто се чувствах толкова добре, че въобще не ми и мина през ума. И къде беше „тук”, наистина? Разгледах наоколо, но не виждах нищо познато. Дори си беше доста необичайно. Намирах се върху огромен камък в центъра на някакво обширно тревисто поле, и мамка му, бях гол! Къде ли ми бяха дрехите, се зачудих? Никъде не можех да ги видя, дори не можех да си спомня с какви дрехи бях облечен за последно. Какво ли, по дяволите, правех тук, и от кога си лежа върху този камък, се питах. Зачудих се дори да не съм бил отвлечен за пари, или да са се възползвали от мен, но не се усещах по този начин отзад, а и едва ли можеха да измъкнат пари от мен, след като бях безработен, а от родителите ми са на средни доходи. Доста тъпо беше, дори да си го помисля, а и този камък изглеждаше доста висок и загладен. Как въобще ли съм успял да се кача върху него, след като не виждах никакви удобни места, за които човек да се хване. Спрях да говоря на себе си и се взех в ръце да се прибера у дом. Първото нещо, което трябваше да направя, е да измисля как да сляза долу, без да се потроша. Загледах се надолу и започнах да броя някакви метри, за да си извадя оценка, колко е висок. Около седем метра – си казах. Не беше ниско, но трябваше да сляза. Спуснах си краката първо и се подготвих за скока. Докато падах надолу, усетих гадно-приятното чувство в стомаха от внезапните спускания надолу или издигания нагоре. Успях да сляза невредим долу, само дето леко се потърколих из тревата. Не беше като да можех да си изцапам дрехите, след като бях напълно гол. Огромна скала зад мен, а пред мен една обширна тревиста поляна и жега от близо 36 градуса. Чудех се от къде ли да започна и на къде ли да се отправя, за да открия някакви хора и да се упътя към дома си. Не знаех на къде да хвана, затова реших да изпробвам една глупост. Облизах показалеца си и реших, че от която страна ми стане по-топло, то натам ще се отправя. Не е като да бях без идея. Все пак града беше на юг. Дигнах облизаният си показалец и не след дълго от лявата ми страна стана сякаш по-топло. Това реших да бъде и посоката ми. Само наляво, докато не стигна нещо познато. Надявах се и в този огромен стадион, в който и дърво не изпъкваше от никъде, да не изкочи някоя змия, като се има на предвид и жегата. Все пак имах право да искам и малко милост. Вървейки си напред, усещах доста приятно лекият ветрец, който се носеше. Беше доста готино. Може би защото досега никога съм излизал напълно гол навън. Дори реших да дам воля на дивото в мен, след като се намирах в чистата природа и да направя един спринт на свободата. Никой нямаше покрай мен, дори никое насекомо не можех да видя. И в момента, в който се загърбвах срама и се подготвях за специалният ми спринт, дочух някакъв шум. Шумът идваше от хеликоптер, който се приближаваше към мен. Предполагах, че се е разбрало за моето отсъствие и са се предприели мерки за издирването ми. Не знаех от колко дена ме нямало, но явно съм бил изкарал някой друг бял косъм на нашите. Спрях се на едно място и го зачаках да се приближи. Хеликоптера спря на 20-тина метра от мен и един мъж в черно слезе от него. Тръгнах към хеликоптер, като замахвах с ръка, радвайки се, че някой ме е намерил, а той насочи пистолет към мен и се чу лек изстрел. Усетих внезапна болка в лявата си гърда, и за трите секунди, в които все още разбирах какво става, видях че е малка стреличка, вероятно приспивателно. И ето, че отново виждах пролуки светлина в очите, но не беше тази на слънцето. Личеше си, че е изкуствена. Предполагах, че ще са болнични лампи. Най-вероятно, луминисцентни. Отворих очите си и бях прав. Но това, че беше изкуствена светлина, не й пречеше да ме ослепява дразнещо. Видях, че има и един мъж в бяло до мен, който ме гледаше. Беше облечен като лекар, но не и приличаше на такъв. Зачудих се да не би нещо да се е случило с мен и в момента да се намирам в болница, но не беше такъв случая. Мъжът ме погледна и ми каза да не ставам рязко ; вероятно заради гадната стреличка приспивателно изстреляна в гърдите ми. Не се чувствах зле, но ми беше малко замаяно. Бях и облечен. Дотук добре - си казах. Явно не съм при лошите момчета. Но това не ме спря да го попита, защо ме простреляха с приспивателно. Нормалната процедура в такъв случай не е ли да се помогне, а не да ми се отвръща с някакви упоителни стрелички. Тамън се бях развихрил в приказките си и тогава мъжът ми хвана дясната ръка и ми каза, че се намирам в един от щабовете на „Пийс” и гривната, която се намира на лявата ми ръка, е поставена от расата Вийнс, извънземни форми на живот, които си приличат много с хората. Замълчах си и го погледнах с объркан поглед. Дали въобще го бях чул добре на първо място, или наркотикът, все още ми влияеше, се чудех. Не можех да реагирам по никакъв начин. Тогава усетих силен шамар. Мъжът срещу мен ме беше зашлевил и ми повтори отново същото нещо, като ми каза да приема нещата по-бързо, защото това не е някакъв бъзик. Трудно ми беше да повярвам на това, след като първо бях упоен, после дори ми се посягаше. Ядосан, взех, че погледнах към лявата си ръка и наистина имах гривна на нея. Попитах го дали не са те тези, които са ми я поставили и сега ми пробутват тези глупости. Гривната беше тъмно лилава на цвят със златисти йероглифи. Изглеждаше ми доста детска. Той ми каза, че гривната няма нищо общо с тях, и че е по-добре за мен, ако приема казаното от него на сериозно, защото ще е по-трудно, ако започна да се двоумя. Взех, че пипнах гривната и беше като гума, само дето златистите йероглифи изглеждаха сякаш направени от стъкло. Изправих се с леки занасящи движения и го попитах какво означава всичко това. Каква е тази извънземна раса и защо са ми поставили тази гривна? Той ме погледна и ми отговори, че с тази гривна съм станал собственост на някой Вийнс, или по-конкретно, на някой женски от расата им, дори може би на няколко. Първото, което ми дойде на главата беше, какво, да не би да съм станал някаква тяхно бяло мишле за тестове? Беше учудващо дори, че приеха всичко това толкова бързо, както и абсурдната му история. Казвам се Едуард Мейнс, бивш астронавт и в момента акушерка на такива като теб – ми отговори той. Каза ми, че от четири месец насам всеки път, когато системите им забелязвали неизвестен летящ обект в даден район, са откривали по един такъв като мен, чудещ се, какво става и защо е гол. Каза ми също, че расата Вийнс не са от скоро на планетата ни, затова и знаят за тях. Дори са били осъществили контакт с тях преди 10 години и им е било казано, че човечеството вероятно ще им е нужно за оцеляването на вида им, и да сме готови да ги приемем в деня, в който се покажат публично. Започна да ми разказва за всичките им контакти с тях и за цялата информация, с която разполагаха. Как мъже като мен са били отвличани и инжектирани с тяхно ДНК, за да можем най-вероятно да предотвратим вида им от изчезване, като някой ден започнем да се снушаваме с тях. Каза ми също, че в архивите никъде не се споменава за среща с мъжки Вийнс , и че единствените контакти са с женски. Каза ми, че най-вероятно силният им пол е неспособен вече създава поколение, или са изчезнали поради болест или нещо друго, затова мъже от нашата планета са отвличани и са тествани, за да запълним балансът им някой ден. Каза ми, че споделя всичко това с мен, понеже рано или късно всички ще разберат за тях, и че криенето на истината от мен, е най-малкото нещо, което биха искали те да направят за мен. Дори ми каза да очаквам среща с тях, след като вече съм маркиран. От своя страна, въобще не исках да се виждам с тях. Не знаех какво можеха да ми сторят този път, затова се опитах да скъсам гривната с цяла сила, но въобще не можех и да я разтегна, въпреки усещането, че е някаква смотана гума. Едуард ми отговори, че гривната не може да се свали по никакъв начин, понеже вече са изпробвали всички познати начини. Каза ми, че материята е нещо напълно непознато за човечеството и всички „обекти”, които имат тази гривна, най-вероятно ще могат да се отърват от нея, само ако „те” пожелаят да я махнат. Изглежда вече не бях човек за тях, а някакъв отвлечен и тестван „обект”, вероятно и вещ за тъй наречената космическа раса „Вийнс”.
Заглавие: Невъзможен копнеж
Всичко беше черно. Сякаш бях легнал да спя, без да имам спомен за съня и съм затворен съзнателно в тъмната празнина, докато успея да отворя очи от наспиване. Не знаех какво става. Не знаех дали спя, или просто съм ослепял. Не знаех и къде се намирам, но чувствах тялото си странно. Навсякъде ме сърбеше и гъделичкаше, сякаш с някакво перце се минаваше по кожата ми. Вероятно минаха три-четири часа в това ми състояние и изглеждаше, че най-после бях готов да отворя очите си. Усещах го. Беше странно, но го усещах. Виждах пролуки светлина от добре познатото ми топло слънце. Можех да го разпозная винаги, че е то, но ми беше трудно да си отворя очите напълно. Бяха ми прилепнали по начин, по който ми беше познат само от боледуване. Но все пак дадох всичко от себе си и накрая ги отворих. Ето го и Слънцето - си казах. Наистина беше то, както и предполагах. Все още не виждах много добре, дори грули мисля, че имах. Разтърках очите с двете си ръце и погледнах отново. Слънцето стана ослепително, същото време дразнещо, когато се вглеждаш в него. Започвайки да се изправям, се усещах доста скован, дори гладен. Направих си едно добро разпъване, прозях се едно хубаво и се зачудих, отколкото ли време лежа тук. Което ме доведе до мисълта, къде е тук? Доста късно обърнах внимание на мястото, на което бях. Предполагам, че доста хора щяха първо това да направят, но просто се чувствах толкова добре, че въобще не ми и мина през ума. И къде беше „тук”, наистина? Разгледах наоколо, но не виждах нищо познато. Дори си беше доста необичайно. Намирах се върху огромен камък в центъра на някакво обширно тревисто поле, и мамка му, бях гол! Къде ли ми бяха дрехите, се зачудих? Никъде не можех да ги видя, дори не можех да си спомня с какви дрехи бях облечен за последно. Какво ли, по дяволите, правех тук, и от кога си лежа върху този камък, се питах. Зачудих се дори да не съм бил отвлечен за пари, или да са се възползвали от мен, но не се усещах по този начин отзад, а и едва ли можеха да измъкнат пари от мен, след като бях безработен, а от родителите ми са на средни доходи. Доста тъпо беше, дори да си го помисля, а и този камък изглеждаше доста висок и загладен. Как въобще ли съм успял да се кача върху него, след като не виждах никакви удобни места, за които човек да се хване. Спрях да говоря на себе си и се взех в ръце да се прибера у дом. Първото нещо, което трябваше да направя, е да измисля как да сляза долу, без да се потроша. Загледах се надолу и започнах да броя някакви метри, за да си извадя оценка, колко е висок. Около седем метра – си казах. Не беше ниско, но трябваше да сляза. Спуснах си краката първо и се подготвих за скока. Докато падах надолу, усетих гадно-приятното чувство в стомаха от внезапните спускания надолу или издигания нагоре. Успях да сляза невредим долу, само дето леко се потърколих из тревата. Не беше като да можех да си изцапам дрехите, след като бях напълно гол. Огромна скала зад мен, а пред мен една обширна тревиста поляна и жега от близо 36 градуса. Чудех се от къде ли да започна и на къде ли да се отправя, за да открия някакви хора и да се упътя към дома си. Не знаех на къде да хвана, затова реших да изпробвам една глупост. Облизах показалеца си и реших, че от която страна ми стане по-топло, то натам ще се отправя. Не е като да бях без идея. Все пак града беше на юг. Дигнах облизаният си показалец и не след дълго от лявата ми страна стана сякаш по-топло. Това реших да бъде и посоката ми. Само наляво, докато не стигна нещо познато. Надявах се и в този огромен стадион, в който и дърво не изпъкваше от никъде, да не изкочи някоя змия, като се има на предвид и жегата. Все пак имах право да искам и малко милост. Вървейки си напред, усещах доста приятно лекият ветрец, който се носеше. Беше доста готино. Може би защото досега никога съм излизал напълно гол навън. Дори реших да дам воля на дивото в мен, след като се намирах в чистата природа и да направя един спринт на свободата. Никой нямаше покрай мен, дори никое насекомо не можех да видя. И в момента, в който се загърбвах срама и се подготвях за специалният ми спринт, дочух някакъв шум. Шумът идваше от хеликоптер, който се приближаваше към мен. Предполагах, че се е разбрало за моето отсъствие и са се предприели мерки за издирването ми. Не знаех от колко дена ме нямало, но явно съм бил изкарал някой друг бял косъм на нашите. Спрях се на едно място и го зачаках да се приближи. Хеликоптера спря на 20-тина метра от мен и един мъж в черно слезе от него. Тръгнах към хеликоптер, като замахвах с ръка, радвайки се, че някой ме е намерил, а той насочи пистолет към мен и се чу лек изстрел. Усетих внезапна болка в лявата си гърда, и за трите секунди, в които все още разбирах какво става, видях че е малка стреличка, вероятно приспивателно. И ето, че отново виждах пролуки светлина в очите, но не беше тази на слънцето. Личеше си, че е изкуствена. Предполагах, че ще са болнични лампи. Най-вероятно, луминисцентни. Отворих очите си и бях прав. Но това, че беше изкуствена светлина, не й пречеше да ме ослепява дразнещо. Видях, че има и един мъж в бяло до мен, който ме гледаше. Беше облечен като лекар, но не и приличаше на такъв. Зачудих се да не би нещо да се е случило с мен и в момента да се намирам в болница, но не беше такъв случая. Мъжът ме погледна и ми каза да не ставам рязко ; вероятно заради гадната стреличка приспивателно изстреляна в гърдите ми. Не се чувствах зле, но ми беше малко замаяно. Бях и облечен. Дотук добре - си казах. Явно не съм при лошите момчета. Но това не ме спря да го попита, защо ме простреляха с приспивателно. Нормалната процедура в такъв случай не е ли да се помогне, а не да ми се отвръща с някакви упоителни стрелички. Тамън се бях развихрил в приказките си и тогава мъжът ми хвана дясната ръка и ми каза, че се намирам в един от щабовете на „Пийс” и гривната, която се намира на лявата ми ръка, е поставена от расата Вийнс, извънземни форми на живот, които си приличат много с хората. Замълчах си и го погледнах с объркан поглед. Дали въобще го бях чул добре на първо място, или наркотикът, все още ми влияеше, се чудех. Не можех да реагирам по никакъв начин. Тогава усетих силен шамар. Мъжът срещу мен ме беше зашлевил и ми повтори отново същото нещо, като ми каза да приема нещата по-бързо, защото това не е някакъв бъзик. Трудно ми беше да повярвам на това, след като първо бях упоен, после дори ми се посягаше. Ядосан, взех, че погледнах към лявата си ръка и наистина имах гривна на нея. Попитах го дали не са те тези, които са ми я поставили и сега ми пробутват тези глупости. Гривната беше тъмно лилава на цвят със златисти йероглифи. Изглеждаше ми доста детска. Той ми каза, че гривната няма нищо общо с тях, и че е по-добре за мен, ако приема казаното от него на сериозно, защото ще е по-трудно, ако започна да се двоумя. Взех, че пипнах гривната и беше като гума, само дето златистите йероглифи изглеждаха сякаш направени от стъкло. Изправих се с леки занасящи движения и го попитах какво означава всичко това. Каква е тази извънземна раса и защо са ми поставили тази гривна? Той ме погледна и ми отговори, че с тази гривна съм станал собственост на някой Вийнс, или по-конкретно, на някой женски от расата им, дори може би на няколко. Първото, което ми дойде на главата беше, какво, да не би да съм станал някаква тяхно бяло мишле за тестове? Беше учудващо дори, че приеха всичко това толкова бързо, както и абсурдната му история. Казвам се Едуард Мейнс, бивш астронавт и в момента акушерка на такива като теб – ми отговори той. Каза ми, че от четири месец насам всеки път, когато системите им забелязвали неизвестен летящ обект в даден район, са откривали по един такъв като мен, чудещ се, какво става и защо е гол. Каза ми също, че расата Вийнс не са от скоро на планетата ни, затова и знаят за тях. Дори са били осъществили контакт с тях преди 10 години и им е било казано, че човечеството вероятно ще им е нужно за оцеляването на вида им, и да сме готови да ги приемем в деня, в който се покажат публично. Започна да ми разказва за всичките им контакти с тях и за цялата информация, с която разполагаха. Как мъже като мен са били отвличани и инжектирани с тяхно ДНК, за да можем най-вероятно да предотвратим вида им от изчезване, като някой ден започнем да се снушаваме с тях. Каза ми също, че в архивите никъде не се споменава за среща с мъжки Вийнс , и че единствените контакти са с женски. Каза ми, че най-вероятно силният им пол е неспособен вече създава поколение, или са изчезнали поради болест или нещо друго, затова мъже от нашата планета са отвличани и са тествани, за да запълним балансът им някой ден. Каза ми, че споделя всичко това с мен, понеже рано или късно всички ще разберат за тях, и че криенето на истината от мен, е най-малкото нещо, което биха искали те да направят за мен. Дори ми каза да очаквам среща с тях, след като вече съм маркиран. От своя страна, въобще не исках да се виждам с тях. Не знаех какво можеха да ми сторят този път, затова се опитах да скъсам гривната с цяла сила, но въобще не можех и да я разтегна, въпреки усещането, че е някаква смотана гума. Едуард ми отговори, че гривната не може да се свали по никакъв начин, понеже вече са изпробвали всички познати начини. Каза ми, че материята е нещо напълно непознато за човечеството и всички „обекти”, които имат тази гривна, най-вероятно ще могат да се отърват от нея, само ако „те” пожелаят да я махнат. Изглежда вече не бях човек за тях, а някакъв отвлечен и тестван „обект”, вероятно и вещ за тъй наречената космическа раса „Вийнс”.