fight_only_in_your_head
06-24-2012, 19:34
Здравейте, преди изобщо да почнете да четете този пост, нека ви помоля само за градивни мнения - понеже най-лесното е да сме негативни и да критикуваме, защото няма човек, който да е безгрешен. Надявам се да се получи интересна тема
Аз започвам мислите си с представата, че човекът е единственото живо същество, което е способно целенасочено да се променя напълно(това го вярвам, но не съм виждал доказателство - така че коментирайте)
Та след това адски натруфено въведение, малко по-човешко казано - за първи път обикнах момиче. Не защото тя беше изключително успешна в живота си(много приятели и принципно хората я харесват по първи впечатления), нито защото е едно от най-умните и красиви момичета, които познавам. Даже не се държеше толкова добре спрямо мен. Но заради цялата съвкупност не можех да си представя и секунда без нея. Интересното в случая е, че отношенията ни всъщност изобщо не се получаваха - нито тя се чувстваше адски щастлива, нито аз. Което беше защото може би нямахме какво да си кажем, не като теми разбира се, а имам предвид, че разговорите ни не бяха гладко изливане на думи, а се накъсваха нон-стоп и ту единия говореше, ту другия, даже по-скоро предимно тя. Заради което се замислих да не би проблемът да е в мен. Никога не съм бил част от групичката на "готините" в която и да била среда - училище, университет, квартал, уроци. Никога не съм имал много приятели, но за сметка на това тези, малкото, са ми били адски близки и наистина са можели на 100000% да разчитат на мен. Просто не съм популярния "парти енимъл" мъжкар, какъвто си го представят момичетата с много високи критерии. Даже по-скоро мога да се опиша като темерут понякога... обичам вместо да говоря нон-стоп, глупости да си мълча.
Резултатът е, че аз съм почти убеден, че за да можеш да имаш сърцето на някое момиче, то трябва да и задържаш вниманието - чрез смях и изживявания. Но какво следва да прави човек, когато по природа не е такъв? Според мен всеки трябва да се бори до последен дъх, най-клиширано казано, но как от затворен и леко неадекватен тип можеш да се превърнеш в някой, който хората харесват или дори някой от тях се възхищават? Всъщност, на какво се възхищават хората? На успехите, на ценностите, на физическите дадености или на умението да правиш и казваш правилните неща в правилния момент?
Знам че адски объркано описах всичко, но цялостната идея е, дали е възможно от лагера на меланхолика да минеш в лагера на сангвиника - или изначално мечтите ти са обречени, ако не можеш да ги съобразяваш с заложените ти дадености?
По-простовато казано - можеш ли да се научиш да бъдеш нещо, което не ти идва отвътре? Когато това е единственото и най-важно нещо за теб, когато наистина смяташ, че целта си заслужава средствата и ти искаш да се промениш, за да можеш да си с момичето на своите мечти?
Естествено, че най-лесното е да кажеш - има адски много момичета, тази не беше за мен. Но истината е, че човек "за" човек няма, има хора, които могат да изгладят несъвършенствата. Заради което ви моля да не ми казвате - намери си друга. Нито пък да ме съветвате да я оставя на мира, защото изобщо не съм се засилил да тормозя някой, който обичам. Искам мнения, които не ме определят като пълния глупак, само защото авторите им не могат да разберат моя начин на мислене :) Особено пък ако имате примери за хора, които са се променили от "загубеняк" към "парти-жувотно" сте добре дошли :)
Аз започвам мислите си с представата, че човекът е единственото живо същество, което е способно целенасочено да се променя напълно(това го вярвам, но не съм виждал доказателство - така че коментирайте)
Та след това адски натруфено въведение, малко по-човешко казано - за първи път обикнах момиче. Не защото тя беше изключително успешна в живота си(много приятели и принципно хората я харесват по първи впечатления), нито защото е едно от най-умните и красиви момичета, които познавам. Даже не се държеше толкова добре спрямо мен. Но заради цялата съвкупност не можех да си представя и секунда без нея. Интересното в случая е, че отношенията ни всъщност изобщо не се получаваха - нито тя се чувстваше адски щастлива, нито аз. Което беше защото може би нямахме какво да си кажем, не като теми разбира се, а имам предвид, че разговорите ни не бяха гладко изливане на думи, а се накъсваха нон-стоп и ту единия говореше, ту другия, даже по-скоро предимно тя. Заради което се замислих да не би проблемът да е в мен. Никога не съм бил част от групичката на "готините" в която и да била среда - училище, университет, квартал, уроци. Никога не съм имал много приятели, но за сметка на това тези, малкото, са ми били адски близки и наистина са можели на 100000% да разчитат на мен. Просто не съм популярния "парти енимъл" мъжкар, какъвто си го представят момичетата с много високи критерии. Даже по-скоро мога да се опиша като темерут понякога... обичам вместо да говоря нон-стоп, глупости да си мълча.
Резултатът е, че аз съм почти убеден, че за да можеш да имаш сърцето на някое момиче, то трябва да и задържаш вниманието - чрез смях и изживявания. Но какво следва да прави човек, когато по природа не е такъв? Според мен всеки трябва да се бори до последен дъх, най-клиширано казано, но как от затворен и леко неадекватен тип можеш да се превърнеш в някой, който хората харесват или дори някой от тях се възхищават? Всъщност, на какво се възхищават хората? На успехите, на ценностите, на физическите дадености или на умението да правиш и казваш правилните неща в правилния момент?
Знам че адски объркано описах всичко, но цялостната идея е, дали е възможно от лагера на меланхолика да минеш в лагера на сангвиника - или изначално мечтите ти са обречени, ако не можеш да ги съобразяваш с заложените ти дадености?
По-простовато казано - можеш ли да се научиш да бъдеш нещо, което не ти идва отвътре? Когато това е единственото и най-важно нещо за теб, когато наистина смяташ, че целта си заслужава средствата и ти искаш да се промениш, за да можеш да си с момичето на своите мечти?
Естествено, че най-лесното е да кажеш - има адски много момичета, тази не беше за мен. Но истината е, че човек "за" човек няма, има хора, които могат да изгладят несъвършенствата. Заради което ви моля да не ми казвате - намери си друга. Нито пък да ме съветвате да я оставя на мира, защото изобщо не съм се засилил да тормозя някой, който обичам. Искам мнения, които не ме определят като пълния глупак, само защото авторите им не могат да разберат моя начин на мислене :) Особено пък ако имате примери за хора, които са се променили от "загубеняк" към "парти-жувотно" сте добре дошли :)