Разни драсканици

[purpleswag]

http://nqkvonikvo.blogspot.com/

Събирам мнения. Вътре имам само две неща, едното от които ще постна направо.


Цвят

Цветове, блясъци, звуци, сякаш времето се е ускорило, а ти не се движиш. Колко му е нужно на човек да осъзнае какъв е, какво иска и защо. Lucky strike, недовършен строеж, поляна, залез, София, Витоша, приятел. Оказваме се в ситуации, неспособни да преодолеем. Понякога се чудя на някой пука ли му?
Надали.
Кървава луна, пълнолуние, звезди, няколко пияни индивиди на поляната, ние на строежа и подходяща музика. Преосмисляш целия си живот в последните няколко дни, седмици, месеци, година.
Щеше да е прекрасно, ако можехме да щракнем с пръсти и да се отърсим, да се отърсим от всички казани думи, от всички целувки и обещания.
Губим смисъл, губим цел, губим разум, губим всичко. Спираме, а времето тече. Не ни чака.
Искам да живея вечно в този момент. Момент далеч от всичко, момент далеч от ужасни слухове, от скандали, от пари, от всякакви проблеми, от хора.
Ако някога бих могла да си избера момент , в който да умра, то това би бил този. Далеч от всичко, кой ще разбере, кой ще ме намери?
Празнота и емоции. Сблъсък от това, че нямаш сила. Не би могъл да промениш нищо. Ще ми се да беше толкова лесно като преди години, когато като исках нещо трябваше просто да се тръшна, да се разсърдя и разплача и го получавах, но от доста време не съм малко дете и това е невъзможно.

Just say you love me now
And forget this whole row
Just save your energy
For making up with me…

Но не може, нали? Не бих променила нищо.

Sometimes love is not enough
and the road gets tough.

Това са редове, които няма да достигнат теб, няма да достигнат никой, редове на тъга, редове на липса. „Обичам те.“ Покрив, Lana, цигари.
Една част от мен, сякаш си тръгна с теб. А тя ми трябва, върни ми я.
Бездарността ми е изместена от емоцията, толкова колкото да го прави поносимо. Още когато те видях за пръв път усетих, че ти ще си това , което си в моя живот. Тогава не го знаех, но усещането никога не лъже.
Ако бяхме само аз и ти, щеше ли да е различно?
Погледът ми е устремен в нищото и единственият ми смисъл е гледката.
Бих се родила, живяла и умряла в този момент. Момент на откровеност, защо не можем да сме такива, защо не сме искрени, защо забравяме, защо губим вярата, защо светът е такъв.
Поколение, чието олицетворение може да е точно първия етаж на този строеж. Бутилки, графити, кондоми, наркотици, порутени стени, мръсотия, тъмнина и нестабилност.
Ние сме наказани да влачим товара на „прехода“, ние сме използвания кондом на хипи движението, спринцовката на 90-те.
Бих искала ти да видиш мен такава каквато съм, същността ми, защото ти си единствения, на който бих се отворила до болка, защото ти си ти.
Ти си моя най-добър приятел, най-обичан човек, най-мразен и най-голям враг. Ти си ми всичко и си ми нищо. Ти си моята искра и моята смърт.
Мразя и обичам всичко в теб.
И никога няма да разбереш.

If I lay here
If I just lay here
Would you lie with me
And just forget the world?

Forget what we're told
Before we get too old
Show me a garden
That's bursting into life

Нуждая се от бягство, нуждая се от въздух, нуждая се от свобода, нуждая се от теб.
Всички празни думи, забравени обещания, оставаме непознати в един наш нов свят.

I will never bother you
I will never promise to
I will never follow you
I will never bother you

Never speak a word again
I will crawl away for good
I will move away from here
You won't be afraid of fear

Спомни си всичко, изживей всичко, сънувай всичко и тогава се сети за мен. Тогава ми кажи имаше ли смисъл?
За мен винаги ще има и аз винаги ще съм тук.
Защото това е моето наказание и дар. Мразя себе си, мразя тези светлини, мразя тази празнота.
Луда ли съм? Това всичкото сън ли беше? Сън от който аз се събудих на този строеж.
Навярно, да.
Търси ме, тичай по стълбите, пей, скачай, усмихвай се, целувай ме, милвай ме, гледай ме в очите.
Надали.
Ще забравя.
Надали.
Спомни си и ела да ме намериш, аз ще бъда тук. Ще чакам на този строеж, докато времето започне да се движи и за мен.

We were born to die.

[BlackSugar]

Това е... Невероятно е. Цитата от песента на Нирвана...Тва е любимата ми песен. Онова за нашето поколение беше всъщност за поколението Х нали? Уловила си духа на всичко, в което вярвам, уловила си духа на Кърт. Имам чувството, че си преплела същностите на няклко души, които познавам и това прави написаното много близко до мен. Харесва ми, имаш талант, продължавай :)

[purpleswag]

Чак пък толкова, съмнявам се. Но благодаря за вниманието и подкрепата. (:

[purpleswag]

http://nqkvonikvo.blogspot.com/ something new? someone :D

Градина

Едно от онези места, които си сигурен, че ще помниш цял живот. Като че ли излъчват собствена енергия, собствен живот, създават магия.
За да ви запозная с това място, трябва да уточня местоположението му.
Живея в квартал до полите на Витоша. Често когато излизам от вкъщи да пуша отивам там. Тази градина се намира почти накрая на една забута, обрасла, стръмна уличка. Уличка допринасяща за енергията на това място, за атмосферата.
Всъщност това е дворът на една изоставена вила. Прекрасна малка къщичка, носеща духа на възрожденския стил. Увита в бръшлян, прозорчето на таванското помещение е единственото нещо, което издава тази къща под прикритие. Какво ли би било да живееш там? На спокойствие далеч от всичко. Съвсем ясно мога да си представя интериора на тази таванска стая - едно голямо, меко, пухкаво легло от онези, които не те пускат сутрин, зарито навсякъде със стари книги и в ъгълчето едно сладко малко канапе. Но това най-вероятно е моята собствена идеална представа за едно такова място.
Входът е обрасъл и трудно проходим, враждебен, сякаш такъв нарочно, пазещ това зад него. Винаги, минавайки от там си го представям като пазител, като някое от джуджетата на Толкин, което седи и брани с нокти и зъби.
Имали ли сте моменти, в които всичко ви се е струвало живо?
Ако сте, ще ме разберете за какво ви говоря.
Градината е погълната от храсти и бурени, но все пак можеш с просто око да се забележи, че преди е била поддържана усърдно.
В момента, в който преминеш „джуджето-пазител“ , сякаш се пренасяш в друг свят. Не виждаш нищо друго освен къщата и градина, и единственото , което съществува в този момент са те, те са целия свят. Поглъща те и можеш да загубиш всякаква представа за време.
Като бях малка имаше една книжка за една такава градина, в която едно мъничко момиче се губеше с часове. Известна е, но разбира се в момента няма да се сетя за името.
И друга, която четох на скоро (чието име отново умишлено ми се губи) градина, която се появява в най-неочакваните моменти и вътре е самият рай, но веднъж излезнеш ли на другия ден, ако я потърсиш няма да я намериш. Може да се появи след 5,6,7… 10 години, но пак по същия начин.
Това място е подобно.
Седейки там, можеш просто да си представиш горски нимфи, феи и всякакви други митологични горски животни. Връща те в годините, когато си бил малък и си вярвал на подобни неща или поне тайно си се надявал наистина да съществуват.
В тази градина мога да си представя всичко, въображението ми лети и ме пренася на кораба на Марко Поло, сред келти и друидски ритуали, в персийски дворци.
Изтръпваш и забравяш всичко, отпътуваш в мечтите си, това е магията.
Нирвана.

http://www.youtube.com/watch?v=CIghrxxhQYs

А само музиката на Loreena би могла да опише едно такова усещане.

[kalito126]

Много ме радва... :)

[purpleswag]

http://nqkvonikvo.blogspot.com/2012/07/blog-post_29.html
това е нещо крайно лично, може да ми се смеете, може да смятате че са глупости.. и на вярно няма да ви хареса.. но ще го споделя с вас.


Нещо лично

Възможно ли е човек да се е родил в грешното време?
Винаги съм искала да живея по време на буйни страсти, на свобода, на дух, време по което още думите „нация“ и „народ“ са били на място.
Понякога си мисля дали в днешно време въобще съществува понятието „български народ“ или „българска нация“. Загубили сме това, което ни прави едно цяло, всеки е сам за себе си. И цялото положение няма положителен изход.
Винаги, когато слушам народна музика ме побиват тръпки, настръхвам. Плакала съм на „Йовано,Йованке“ или „Кой уши байрака“ особено по-съвременните им варианти.
Всичко днешно време е за власт и пари. В този стремеж се губи и манипулира народът.
Защо допускаме да ни казват какво да правим, какво да четем, какво да пием, как да живеем?
Защо в България се допуска да се налага това, че българската литература не е хубава?
Защо българите са допуснали да има паметник пред Американското посолство на летците бомбандирали София? В коя друга държава го има това?
Защо българинът не се интересува от тези неща, а гледа само как да си пробута деня?
Защо духът го няма?
И всичко това е умишлено, на Великите сили не им трябва една силна страна, една могъща страна, на тях им е нужна работна ръка и ето какво ни направиха.
Защо сме скарани с всичките си съседи, защо не се понасяме с тях?
Поради същите причини. Балканският полуостров в добри отношения, помагащи си, нали знаете каква сила ще да е това? С нашето разположение, с нашите земи!
Никога няма да разбера защо сме се отказали?
Да не би всичките онези хайдути, възрожденци и хъшове да са се отказали, всичко онези будители на народа?
Защо мислите, че македонците са толкова настроение срещу нас? Нали знаете каква манипулация е това. Караме се за история, да- тя си е наша, ама и те са ни братя.

Надявам се, когато стана по-голяма да мога да се занимавам с това, да мога да дам нещо на тази държава, на тази родина.
До кога ще бъдем слепи, до кога ще вярваме да дебели чичковци фрашкани с нашите пари?
До кога ще позволяваме да бъдем роби?
Няма да забравя един случай (мисля, че беше миналата година пред някакви избори) „Атака“ започнаха кампания за премахването на турските новини от БНТ. Факт е, че не е редно по Българската Национална Телевизия да дават новини на чужд език, обаче какво се случи. Те бяха по улиците, разбира се и до тях имаше табелки – след еди-колко-си днище бъдат свалени тези новини. Естествено дните минаха и те просто махнаха табелката. Нали сте наясно, че „Атака“ няма полза от това да бъдат свалени тези новини? Защо ли? Защото с какво ще показват те активност? Особено пред избори, те нямат ползва от това да няма турци,цигани и т.н., защото и те като всички се борят за власт, сила и пари.Естествено, това не е единственият пример, но за него се сетих. Пък и да не мислите, че турците надолу по Родопите гледат тези новини? Глупости, те си хващат турските канали и в това съм сигурна. И защото няма никакъв шанс да ги преселим, а и защо – то прекрачва всякакви човешки граници. По-добре да им се изработи една хубава турска програма, която да им хване интереса, но тази програма да пропагандира българските идеали, българските цели. Но това кога ще стане, като собствените ни канали не го правят за самите нас българите? Все е чуждата гледна точка, дали от Москва, дали от Лондон, дали от където и да е било. Нашата телевизия пропагандира чуждите идеали и цели. А това е грешка, защото медиите са един от най-ужасяващи и мощни манипулатори в нашето време.
Защо ни се набива, че едва ли не – не е хубаво да сме българи, българската литература „не струва‘, а българската народна музика е скучна и не бива да се слуша?
Как може при изборът за книга на България, когато първа в списъка застана „Под игото“ на Иван Вазов и то с право! Някой да се появи веднага още на следващия ден в статия в някой голям всекидневник беше и да обяснява възмутено как може такава едва ли не „варварска“ книга да ни представи пред Европа?
Как допускаме въобще това?
Но ние сме смазани, живеем в беднотия и заради това единственото, което гледаме е как да свържем двата края и дали детето ни ще има какво да яде утре. Тъжно е при такава история, при такива личности да сме на това дередже.
Политиката ни е такава в момента, че не работи за българите.
Чудя се какво ли име е нужно на българите? Може би една реч като на Странджата в „Немили-недраги“ , нужен е някой да ни събуди, някой да ни говори.

Стигнахме до там, че ако ни спрат тока и водата, въпреки че са платени – ние ще седим и ще си мълчим и по-зле можело да бъде. Накъде по-зле, българино? Накъде?
Излизаш от вкъщи и навсякъде пише „Нека бъдем европейци“, аз пък казвам – нека бъдем първо българи, а после европейци. Нека бъдем повече българи, от европейци, защото точно това сме ние. Нека бъдем същите диви, буйни души, готови на всичко за правдата и за хубаво.
Единствените думи, които могат да опишат положението ни според мен са точно тези на Моканина, когато казва „Боже, колко мъка има по тоя свят, боже“ . България се превърна в това – в мъка.
Нека се сетим, че сме българи.
Защо смятаме, днешните „патриоти“ за позьори им се смеем? Поне са били достатъчно смели да кажат, че застават зад родината си и нека, нека има повече такива „позьори“. Нека има повече.
Нека избистрим съзнанието си, нека забравим малко за всичко и си припомним кои сме.
Възпитавайте децата си да обичат България, възпитавайте ги да искат да останат тук.
Никога няма да забравя дядо ми, когато ходехме да берем черешите в едни големи ливади, разположени по високите хълмове в Кюстендилско – как ми разказваше за Васил Левски, да съм била на пет, но помня всеки един разказ. Това е човекът, който ме е възпитал да обичам родината и история, това е човекът, заради който и в момента уча и се занимавам с история и ще продължа.

Може и да греша за всичко, но по-добре с това мислене, отколкото да се предам.
Защото национализмът в крайности е лош, но и липсата му е също е лош признак. Затова нека бъдем една идея по-големи патриоти, една идея по-будни и една идея по-българи.Защото лично аз си смятам, че си заслужава.


моля за мнение?

[purpleswag]

http://nqkvonikvo.blogspot.com/2012/07/normal-0-21-false-false-false-bg-x-none.html и нещо новичко

[purpleswag]

Мнение, критика, псувня :Д ??

[DennisCobain]

Невероятно е .. Поне на мен много ми харесва :shock:

[C0bain]

Мисля, че е ужасно красиво!!! Има толкова много чувства и толкова много неща, които те карат да се замислиш. Наистина е страхотно! Продължавай! :)

[purpleswag]

http://nqkvonikvo.blogspot.com/2012/08/blog-post.html нещо ново, не е нищо специално.. лиспва му нещо, но все пак..

[purpleswag]

Морски трепети

Забила нос в лаптопа прекарвам последната си вечер на морето. Часът е два и половина, а аз съм далеч от каквато и да е била мисъл за сън. Излежавам се мързеливо с лаптопа в скута и се наслаждавам на лекия полъх идващ от прозореца ми и звука на разбиващите се в брега вълни. Чувствам се абсолютно отпусната, сякаш всеки проблем, тежки мисли или по-сериозно размисли са отплували на дъното. Тялото ми е изтръпналo и не желая да правя никакви по-сериозни движение освен да чаткам на клавиатурата или най-много да запаля цигара.
Как ли ми се получи това море? Сносно и това най-вероятно се дължи на факта, че все пак ми липсва нещо или по-точно някой. Винаги съм успявала да издържа по три/четири дни на море и толкова ми стига, предпочитам планина.
Това всъщност може би е и първата ми спокойна вечер. Сама, на последния етаж на хотелчето, в което сме решили да прекараме почивката си това лято.
Какво успях да направя за 7 дена? Да се попеча, да изпуша приблизително 5 кутии на спокойствие (с което не се гордея особено), да изпия няколко коктейла на плажа и в някое нормално заведение вечер (а такова си е чиста рядкост!) и да се къпя на дъжд.
Няма по-страхотно усещане от това да се гмурнеш, да излезеш и да те посрещне топъл, приятен, летен дъжд. Имах чувството, че всичко беше на забавен акт, като в някой филм. Сякаш валеше толкова бавно и спокойно, не бързаше за никъде, не му беше нужно, сякаш галеше земята и морето. Всява някаква специфична носталгия.
Всъщност сега като се замисля се разколебавам дали искам да се върна в София или не. Защо ми е, там ме чакат проблеми и проблемни хора, от които в момента успешно успях да се отърва.
И все пак…
Пътува ми се на далеч, по чужди страни и градове, островчета или забутани в гората селца. Бих оставила всичко, но рано или късно сигурно ще ми домъчнее. На човек му домъчнява даже за проблемите, които е оставил, а и всеки рано или късно се връща там, където първоначално е тръгнал. Минавам на Oasis и на една по-конкретна тяхна песен.

Maybe you're the same as me
We see things they'll never see
You and I are gonna live forever

Преплита се с шума от вълните и въпреки всичко успява някак си да заглуши „прекрасния“ поп-фолк дрънчащ на макс от някоя крайбрежна дискотеката.
Някак си точно в този момент никаква дискотека, клуб или купон не би могъл да ме впечатли или изкуши. Чудно как това може да се чуе от една 17 годишна, имайки предвид, че главната им клиентела е от мои връстници.
Пия собствено ръчно направено мохито и се местя на терасата, така и не успях да усвоя как точно да го направя. Не, че е толкова сложно, но това като цяло не ми пречи все пак да го изпия. Гледката ми е към морето, небето е чисто. Какво повече би желал човек?
Доволно седя, потънала в мисли за пътешествия, докато не получавам смс носещ себе си обещание за едно хубаво завръщане.
Ето колко е достатъчно на човек да се разубеди и да реши, че все пак е по-хубаво да се върне. Един смс, няколко думи – нищо повече. Може би и това чаках, може би затова толкова лесно се реших.
На сутринта багажът ми бе готов и след една цигара и един малко по-продължителен студен душ тръгнах за София, там, където явно ме чакаше нещо повече.


http://prikachi.com/images/762/5155762n.jpg