Smile.
07-08-2012, 15:28
Започнах да пиша разказ, но сама не мога да определя дали е добър, затова тази задача я оставям на вас.
Стоях в Парижкото кафене с цигара в уста, а на лицето ми бе изписана загриженост. Благодарение на горчивият вкус на тютюна правех гримаси, а лошите новини, които бях получил преди броени минути, ме караха да поръчвам още уиски. Трябва да призная, че тук уискито беше дяволски добро, макар да не се причислявах към клуба на „пияниците”.
Прокашлях се и, изпаднал в меланхолия, продължих да мисля за пропадналото си бъдеще. Не си бях плащал наема от месеци, а вече и парите ми за храна свършваха. Преди час и четвърт ме бяха уволнили от пост на професор, който заемах в един западнал Парижки университет. Работата не беше много доходоносна, но поне ме изхранваше и, слава богу, не се налагаше да показвам оскъдния си музикален талант на обществото за жълти стотинки. А като си помислех, че можех да се хвърля от прочутата Айфелова кула като един истински герой, сърцето ми се изпълваше със страх от смъртта и желание за живот.
Изпих останалото от прекалено скъпото за моя джоб уиски на екс и тръгнах към изхода, затръшвайки вратата на излизане. Винаги напусках ядосан столичното кафене. Колкото и добър да беше алкохолът, който предлагаха, клиентите бяха отрепки. На почти всички жените им изневеряваха с първия срещнат, но на тях не ги беше грижа, защото можеха да си отмъстят с някоя скъпо платена проститутка, а след това да идат в кафенето, което напоследък имаше репутацията по-скоро на кръчма, и да се напият. Когато стоях там и аз се чувствах като отрепка.
Липсваше ми родната Англия. Там бях изискан джентълмен с ново бомбе и излъскан бастун, а тук в Париж – поредния пропаднал професор със слабост към тютюна и хубавото уиски. Но финансовите ми средства или по-скоро тяхната липса не ми позволяваха да се върна на работа. Спешно се нуждаех от работа, било тя и физическа. Бях готов на всичко за малко пари, които най-вероятно отново щях да изхарча за алкохол и цигари.
И докато вървях из шумните Парижки улици, ставайки свидетел на забързаното ежедневие, краката ми се преплетоха, най-вероятно в следствие на замайването причинено ми от алкохола, и паднах в една от най-калните локви в града. „Явно, че мястото ти е тук, Джон” – помислих си и не направих ни най-малко усилие да стана. Вдигнах глава и забелязах, че никой от многобройната тълпа дори не се опитва да ми помогне да се изправя. Хората ме заобикаляха най-безцеремонно, сякаш не съществувах.
Докато клатех глава, отказвайки да приема в какво се превръща обществото ни, погледът ми бе привлечен от лъскава монета. Очилата си бях забравил вкъщи, затова просто я хванах с калните си пръсти и я приближих на около десет сантиметра от окото си. Парата блестеше от чистота и не бе чудно, че не я бях забелязал по-рано, защото явно някой ми я беше подхвърлил.
- Хей! – креснах. – Не съм просяк!
Почти никой не ми обърна внимание, а тези, които го направиха преминаха на отсрещния тротоар. За да докажа, най-вече на себе си, че говоря сериозно, аз се изправих и с достойнство изтупах дрехите си. Въпреки всичко, взех монетата и с окаляни панталони се запътих към вкъщи.
Мястото, в което живеех трудно можеше да се нарече дом. Представляваше къща на два етажа, на първият живееше хазяйката, а на вторият – аз и две студентки. Момичетата деляха обширна стая с много прозорци, а аз бях сам в една съвсем бедно обзаведена. Стаята ми се състоеше от легло, маса, два дървени стола и бедна на книги библиотека. Стените бяха облепени с грозни сиви тапети, плачещи за смяна. Единият крак на масата беше по-къс от останалите три, но и липсваше надписът “Направено в Китай”, характерен за този тип маси. И като изключим, че книгите в библиотеката бяха основно за риболов и градинарство, които малко хора практикуваха в Париж, всичко останало бе перфектно.
Още не е завършен, това е едва началото, и знам, че се нуждае от още редакция. Въпросът ми е дали основната идея ви харесва и добър ли е начинът ми на писане, като цяло.
Стоях в Парижкото кафене с цигара в уста, а на лицето ми бе изписана загриженост. Благодарение на горчивият вкус на тютюна правех гримаси, а лошите новини, които бях получил преди броени минути, ме караха да поръчвам още уиски. Трябва да призная, че тук уискито беше дяволски добро, макар да не се причислявах към клуба на „пияниците”.
Прокашлях се и, изпаднал в меланхолия, продължих да мисля за пропадналото си бъдеще. Не си бях плащал наема от месеци, а вече и парите ми за храна свършваха. Преди час и четвърт ме бяха уволнили от пост на професор, който заемах в един западнал Парижки университет. Работата не беше много доходоносна, но поне ме изхранваше и, слава богу, не се налагаше да показвам оскъдния си музикален талант на обществото за жълти стотинки. А като си помислех, че можех да се хвърля от прочутата Айфелова кула като един истински герой, сърцето ми се изпълваше със страх от смъртта и желание за живот.
Изпих останалото от прекалено скъпото за моя джоб уиски на екс и тръгнах към изхода, затръшвайки вратата на излизане. Винаги напусках ядосан столичното кафене. Колкото и добър да беше алкохолът, който предлагаха, клиентите бяха отрепки. На почти всички жените им изневеряваха с първия срещнат, но на тях не ги беше грижа, защото можеха да си отмъстят с някоя скъпо платена проститутка, а след това да идат в кафенето, което напоследък имаше репутацията по-скоро на кръчма, и да се напият. Когато стоях там и аз се чувствах като отрепка.
Липсваше ми родната Англия. Там бях изискан джентълмен с ново бомбе и излъскан бастун, а тук в Париж – поредния пропаднал професор със слабост към тютюна и хубавото уиски. Но финансовите ми средства или по-скоро тяхната липса не ми позволяваха да се върна на работа. Спешно се нуждаех от работа, било тя и физическа. Бях готов на всичко за малко пари, които най-вероятно отново щях да изхарча за алкохол и цигари.
И докато вървях из шумните Парижки улици, ставайки свидетел на забързаното ежедневие, краката ми се преплетоха, най-вероятно в следствие на замайването причинено ми от алкохола, и паднах в една от най-калните локви в града. „Явно, че мястото ти е тук, Джон” – помислих си и не направих ни най-малко усилие да стана. Вдигнах глава и забелязах, че никой от многобройната тълпа дори не се опитва да ми помогне да се изправя. Хората ме заобикаляха най-безцеремонно, сякаш не съществувах.
Докато клатех глава, отказвайки да приема в какво се превръща обществото ни, погледът ми бе привлечен от лъскава монета. Очилата си бях забравил вкъщи, затова просто я хванах с калните си пръсти и я приближих на около десет сантиметра от окото си. Парата блестеше от чистота и не бе чудно, че не я бях забелязал по-рано, защото явно някой ми я беше подхвърлил.
- Хей! – креснах. – Не съм просяк!
Почти никой не ми обърна внимание, а тези, които го направиха преминаха на отсрещния тротоар. За да докажа, най-вече на себе си, че говоря сериозно, аз се изправих и с достойнство изтупах дрехите си. Въпреки всичко, взех монетата и с окаляни панталони се запътих към вкъщи.
Мястото, в което живеех трудно можеше да се нарече дом. Представляваше къща на два етажа, на първият живееше хазяйката, а на вторият – аз и две студентки. Момичетата деляха обширна стая с много прозорци, а аз бях сам в една съвсем бедно обзаведена. Стаята ми се състоеше от легло, маса, два дървени стола и бедна на книги библиотека. Стените бяха облепени с грозни сиви тапети, плачещи за смяна. Единият крак на масата беше по-къс от останалите три, но и липсваше надписът “Направено в Китай”, характерен за този тип маси. И като изключим, че книгите в библиотеката бяха основно за риболов и градинарство, които малко хора практикуваха в Париж, всичко останало бе перфектно.
Още не е завършен, това е едва началото, и знам, че се нуждае от още редакция. Въпросът ми е дали основната идея ви харесва и добър ли е начинът ми на писане, като цяло.