Kaena Smith
07-10-2012, 10:05
Исках да участвам в един български конкурс за фентъзи роман и започнах да преобразувам една моя приказка в роман като я промених доста,добавих много неща,но...вече се чудя струва ли си.Колебая се да го продължа ли(всъщност съм написала още,но е на латиница и не мога да го постна) или да се откажа,защото ми става малко блудкаво.Кажете си мнението : има ли потенциал или е просто поредната боза ?
Царството на вълшебствата(работно заглавие)
"Във въздухът вечно се носи благоуханния аромат на горските цветя,като теменужките,чийто нежен дъх изпълва сърцата с чувственост и нежност,а нощите - с мистичност.Волни еднорози тичат
бясно и кръстосват полетата,а феникси,чиито криле блестят като жарава,се къпят в планински извори при изгрев слънце.Птици огласят околността с мелодични звуци,а лекокрили пеперуди разцепват рядко настъпилата тишина.Светулки закачливо предизвикват тъмнината с вярата,че ще я надвият.Уви,провалят се и потъват в забрава...до следващата вечер.
"Равенство,мир,доброта", гласи девизът на царството."Всякакви същества живеят там задружно",казваха ми.В действителност,всичко тук е еднакво,толкова добро,че чак е противно.Очаквах да открия покой,но осъзнавам,че е невъзможно.Тук няма място за прокълнат като мен..."
- Прокълнат - изрече тя тихо,размишлявайки на глас.Продължи да чете с нескрито любопитство.
" " Равенство"...,ако знаеха истинската ми същност.никаква "доброта",нямаше да ги спре да ме изгонят,за да поддържат фалшивия си "мир".Тук цари единствено заблуда.Аз съм като нежелан трън или като пиявица,впила се в тялото на страната,но за да излекува себе си,а не нея."
Отново спря за миг.Чувстваше,че върши нещо нередно,но търсеше отговори.Търсеше него.Четеше спомените и мислите му и се плашеше.В думите му отпреди толкова време,откриваше части от себе си сега.
"Рай.И то какъв!Тъжен.По-далечен и страшен от Ада.Зимата не настъпва никога,подобно на смъртта...отчасти.Каква ирония!Сякаш това място е създадено за мен и непотребната ми вечност.Всъщност,смъртта ме преследва и тук или по-скоро следва смъртните и животните,но не и неземните същества и необикновените растения,които жали с нежна ласка и отблъсква сурово."
В думите му прозираше опасна тайна.Нима бе безсмъртен?Имаше толкова неща,които не знаеше за него.Като се започнеше от самото му идване.Как и откъде беше дошъл в царството,никой не знаеше.Беше авантюрист,често говореше за непознати места с носталгия,но не и за родината си.Случваше се да не назовава имена.Работеше като градинар,но познанията му се простираха много по-далеч от Ботаниката.Разказваше ѝ неща,които дори учителите ѝ премълчаваха от нея,а може би, просто не знаеха.Обеща ѝ да я заведе в много далечна земя,в друг свят,но някой ден...
Отиваше при него в градината,за да слуша увлекателните му истории.Макар да бе с девет години по-голям от нея,намираха общ език.Но освен неин тайнствен приятел,той ѝ бе и учител.Често ѝ подаряваше неща,които в царството нямаше.Когато веднъж нейната възпитателка,жената,която я учеше на обноски и прочие,намери едно кокиче,което ѝ бе подарил,го стъпка безмилостно,наричайки го "дяволско творение".Лара не призна пред никого,откъде се е сдобила с него.
Разсея се.Времето напредваше.Продължи да чете.
"Добротата и монотонността се носят като пчели от цвят на цвят,но от сърце на сърце.Красотата,която се шири навред,е някак измамна със своята непреходност.Едно от многото имена на "тъмнината" е еднообразие,а светулките са толкова малко,че светлината им,колкото и силна да е,си остава слаба и незначителна.
Но една светулка тепърва проблясва,още неосъзнала бъдещата си мощна заря.Междука с блед пламък,подхранван от плахите си мечти,набиращи сила..."
Дали не ставаше дума за нея?
"...Повече от всичко копнее да зърне плавния танц на белите снежинки,докато гледа вихрушката от разноцветни цветчета...ала в този измислен свят,всички са щастливи с това,което имат."
Колко бе прав.Явно бе прочел най-съкровените ѝ желания още при първата им среща.В блясъка на срамежливите ѝ очи.
"Сред тях тя е като кокиче.Нежно и чисто,крехко.Но твърде различно и затова обречено.Излишно в свят,непроменен с векове.Но въпреки всичко,бяло като надеждата."
Спомни си какво ѝ бе казал веднъж.Когато ѝ подари онова кокиче.
"Един ден,окрилено от ласките на топлите слънчеви лъчи,то показва глава над приятната снежна обвивка,която го е закриляла,и дава обещание."
- Обещание за пролет! - прошепна тя,е една сълза се търкули от окото ѝ.
Не се сдържа и продължи.
"Кокиче,на което не е достатъчно...не му стига да живее в тази страна вечно.Тайно копнеещо за чужди,необятни страни,бленуващо за бягство,приключения.Да се изгуби в неизмеримия свят на мечтите си,простиращ се далеч от дворцовите алеи."
Спря.Страницата свърши.Разгневена,хвърли дневника в отсрещната стена.За пореден път се убеди колко прав беше.
* * *
"Една далечна земя,...безброй облаци,реещи се като пух от глухарчета в пъстро,обагрено в сини нюанси,небе.Толкова суетно,че се оглежда безспирно,ден и нощ,в дълбоко море,служещо му за огледало.А то от своя страна променя,подобно на дърво,сменящо короната си или на чудат хамелеон,оттенъка си от тюркоазен в досущ като на хортензия,а после заприличва на безкрайно поле,осеяно с пролетна тинтява.Високи и просторни планини,разстлали балдахина си от разноцветни растения върху земята,ниви със слънчогледи,алени макове,кремави нарциси и зехтинени ливади ,обградени от потънали в мрак,древни гори.Това представлява мечтания рай или иначе казано,приказна страна,наречена "Царството на вълшебствата",така бе описал родината ѝ на първата страница от дневника си.Преди да разобличи измамната ѝ красота.
Продължаваше с лаконично описание на дома,семейството и характера ѝ,както и на любимото им място-градината.
"Дълбоко в обраслите с лиани гори,се крие замък.Облечен в мантия от слонова кост,той има огромни кремаво-бели прозорци и кули,чиито покриви са с блед и нежен,коралов цвят.Коридорите са просторни и светли,а стаите-коя от коя по-различна и хубава.Обитателите му са царското семейство и някои техни поданици,включващи благородници,царски съветници и помощен персонал.Но любим на всички от тях,не е царския дворец,прехласват се по дворцовите градини.Те се простират с километри.Алеи,обградени от цветя и храсти,фонтани,в чиито води,светлината играе и ниска каменна пейка и люляк,спотаени в огромен лабиринт,са само малкото им забележителности."
"Да,пейката"бе въздъхнала тя по-рано,докато четеше описанията.Те бяха изпълнени с факти,но повечето лишени от душа.
"Най-значимите жители на двореца са царското семейство,състоящо се от царица Андора,цар Себастиан и принцеса Лавразия,която всички наричат Лара.Казват,че царицата някога е имала магически способности,но омъжвайки се за принца,сега цар,се е отказала от тях и ги е загубила безвъзвратно",продължаваше той.После в скоби бе поставил коментара си."(Що за лудост!Заради смъртен е загърбила природата и същността си.Отказала се е от по-висшата си раса.Какво може да направи любовта само...).
При прочитането на последните редове Лара се беше изненадала и разстроила.Беше открила един друг Кай,който криеше болката зад безчувствие и хладнокръвие,зад омраза.Един нещастник,който се опитваше да избяга от миналото си,което за Лара оставаше мистерия.Първоначално,се беше чудила как би могъл да си помисли или да напише нещо подобно,но после,обзелият я ужас,я беше напуснал.Спомнила си бе,че това бяха само първите му впечатления и че оттогава се беше променил много.Бе продължила да чете.
Царството на вълшебствата(работно заглавие)
"Във въздухът вечно се носи благоуханния аромат на горските цветя,като теменужките,чийто нежен дъх изпълва сърцата с чувственост и нежност,а нощите - с мистичност.Волни еднорози тичат
бясно и кръстосват полетата,а феникси,чиито криле блестят като жарава,се къпят в планински извори при изгрев слънце.Птици огласят околността с мелодични звуци,а лекокрили пеперуди разцепват рядко настъпилата тишина.Светулки закачливо предизвикват тъмнината с вярата,че ще я надвият.Уви,провалят се и потъват в забрава...до следващата вечер.
"Равенство,мир,доброта", гласи девизът на царството."Всякакви същества живеят там задружно",казваха ми.В действителност,всичко тук е еднакво,толкова добро,че чак е противно.Очаквах да открия покой,но осъзнавам,че е невъзможно.Тук няма място за прокълнат като мен..."
- Прокълнат - изрече тя тихо,размишлявайки на глас.Продължи да чете с нескрито любопитство.
" " Равенство"...,ако знаеха истинската ми същност.никаква "доброта",нямаше да ги спре да ме изгонят,за да поддържат фалшивия си "мир".Тук цари единствено заблуда.Аз съм като нежелан трън или като пиявица,впила се в тялото на страната,но за да излекува себе си,а не нея."
Отново спря за миг.Чувстваше,че върши нещо нередно,но търсеше отговори.Търсеше него.Четеше спомените и мислите му и се плашеше.В думите му отпреди толкова време,откриваше части от себе си сега.
"Рай.И то какъв!Тъжен.По-далечен и страшен от Ада.Зимата не настъпва никога,подобно на смъртта...отчасти.Каква ирония!Сякаш това място е създадено за мен и непотребната ми вечност.Всъщност,смъртта ме преследва и тук или по-скоро следва смъртните и животните,но не и неземните същества и необикновените растения,които жали с нежна ласка и отблъсква сурово."
В думите му прозираше опасна тайна.Нима бе безсмъртен?Имаше толкова неща,които не знаеше за него.Като се започнеше от самото му идване.Как и откъде беше дошъл в царството,никой не знаеше.Беше авантюрист,често говореше за непознати места с носталгия,но не и за родината си.Случваше се да не назовава имена.Работеше като градинар,но познанията му се простираха много по-далеч от Ботаниката.Разказваше ѝ неща,които дори учителите ѝ премълчаваха от нея,а може би, просто не знаеха.Обеща ѝ да я заведе в много далечна земя,в друг свят,но някой ден...
Отиваше при него в градината,за да слуша увлекателните му истории.Макар да бе с девет години по-голям от нея,намираха общ език.Но освен неин тайнствен приятел,той ѝ бе и учител.Често ѝ подаряваше неща,които в царството нямаше.Когато веднъж нейната възпитателка,жената,която я учеше на обноски и прочие,намери едно кокиче,което ѝ бе подарил,го стъпка безмилостно,наричайки го "дяволско творение".Лара не призна пред никого,откъде се е сдобила с него.
Разсея се.Времето напредваше.Продължи да чете.
"Добротата и монотонността се носят като пчели от цвят на цвят,но от сърце на сърце.Красотата,която се шири навред,е някак измамна със своята непреходност.Едно от многото имена на "тъмнината" е еднообразие,а светулките са толкова малко,че светлината им,колкото и силна да е,си остава слаба и незначителна.
Но една светулка тепърва проблясва,още неосъзнала бъдещата си мощна заря.Междука с блед пламък,подхранван от плахите си мечти,набиращи сила..."
Дали не ставаше дума за нея?
"...Повече от всичко копнее да зърне плавния танц на белите снежинки,докато гледа вихрушката от разноцветни цветчета...ала в този измислен свят,всички са щастливи с това,което имат."
Колко бе прав.Явно бе прочел най-съкровените ѝ желания още при първата им среща.В блясъка на срамежливите ѝ очи.
"Сред тях тя е като кокиче.Нежно и чисто,крехко.Но твърде различно и затова обречено.Излишно в свят,непроменен с векове.Но въпреки всичко,бяло като надеждата."
Спомни си какво ѝ бе казал веднъж.Когато ѝ подари онова кокиче.
"Един ден,окрилено от ласките на топлите слънчеви лъчи,то показва глава над приятната снежна обвивка,която го е закриляла,и дава обещание."
- Обещание за пролет! - прошепна тя,е една сълза се търкули от окото ѝ.
Не се сдържа и продължи.
"Кокиче,на което не е достатъчно...не му стига да живее в тази страна вечно.Тайно копнеещо за чужди,необятни страни,бленуващо за бягство,приключения.Да се изгуби в неизмеримия свят на мечтите си,простиращ се далеч от дворцовите алеи."
Спря.Страницата свърши.Разгневена,хвърли дневника в отсрещната стена.За пореден път се убеди колко прав беше.
* * *
"Една далечна земя,...безброй облаци,реещи се като пух от глухарчета в пъстро,обагрено в сини нюанси,небе.Толкова суетно,че се оглежда безспирно,ден и нощ,в дълбоко море,служещо му за огледало.А то от своя страна променя,подобно на дърво,сменящо короната си или на чудат хамелеон,оттенъка си от тюркоазен в досущ като на хортензия,а после заприличва на безкрайно поле,осеяно с пролетна тинтява.Високи и просторни планини,разстлали балдахина си от разноцветни растения върху земята,ниви със слънчогледи,алени макове,кремави нарциси и зехтинени ливади ,обградени от потънали в мрак,древни гори.Това представлява мечтания рай или иначе казано,приказна страна,наречена "Царството на вълшебствата",така бе описал родината ѝ на първата страница от дневника си.Преди да разобличи измамната ѝ красота.
Продължаваше с лаконично описание на дома,семейството и характера ѝ,както и на любимото им място-градината.
"Дълбоко в обраслите с лиани гори,се крие замък.Облечен в мантия от слонова кост,той има огромни кремаво-бели прозорци и кули,чиито покриви са с блед и нежен,коралов цвят.Коридорите са просторни и светли,а стаите-коя от коя по-различна и хубава.Обитателите му са царското семейство и някои техни поданици,включващи благородници,царски съветници и помощен персонал.Но любим на всички от тях,не е царския дворец,прехласват се по дворцовите градини.Те се простират с километри.Алеи,обградени от цветя и храсти,фонтани,в чиито води,светлината играе и ниска каменна пейка и люляк,спотаени в огромен лабиринт,са само малкото им забележителности."
"Да,пейката"бе въздъхнала тя по-рано,докато четеше описанията.Те бяха изпълнени с факти,но повечето лишени от душа.
"Най-значимите жители на двореца са царското семейство,състоящо се от царица Андора,цар Себастиан и принцеса Лавразия,която всички наричат Лара.Казват,че царицата някога е имала магически способности,но омъжвайки се за принца,сега цар,се е отказала от тях и ги е загубила безвъзвратно",продължаваше той.После в скоби бе поставил коментара си."(Що за лудост!Заради смъртен е загърбила природата и същността си.Отказала се е от по-висшата си раса.Какво може да направи любовта само...).
При прочитането на последните редове Лара се беше изненадала и разстроила.Беше открила един друг Кай,който криеше болката зад безчувствие и хладнокръвие,зад омраза.Един нещастник,който се опитваше да избяга от миналото си,което за Лара оставаше мистерия.Първоначално,се беше чудила как би могъл да си помисли или да напише нещо подобно,но после,обзелият я ужас,я беше напуснал.Спомнила си бе,че това бяха само първите му впечатления и че оттогава се беше променил много.Бе продължила да чете.