Какво мислите за това?

[darkness848]

Наскоро бях започнала да си мисля една история и това е началото й... Мислите ли, че става за нещо или по-добре да не си губя времето с това? :D
Дълго е предупреждавам!!! 8-)

Беше около девет часа вечерта, когато слънцето прибираше и последните си окъснели лъчи далеч зад необятните, морско сини почти лилави хоризонти. С колоритната си палитра, тези ярки снопове светлина добавяха последни щрихи към изрисуваното нощното небе. Нежни цветове на оранжево, примесени с червено също като ярки пламъци догаряха след горещият ден. Големият огнен кръг вече се бе скрил далече зад хоризонта и тихо бе отстъпил място на студената луна, която щеше да освети този мрак със сребриста светлина. Тук таме, някоя малка звездица леко потрепваше на тъмно синият фон и сякаш предупреждаваше, как мекият мрак ще обгърне всичко наоколо.
Мирис на изсъхнала липа се разнасяше из тесните улички, заедно с едно необятно чувство на спокойствие и наслада. Летният полъх с лекота разнасяше десетки аромати преплетени в една невидима мрежа, разстилаща се по поля и градини.
Ако човек стъпеше за първи път в Грейт Букам на свечеряване, той щеше да остане омагьосан от природното вълшебство обладало мястото. Нямаше да разбере кога сърцето му бе отлетяло някъде из дивите гори на малкото селце. Как дъхът му леко се носеше по тихите улички и как умът му отдавна си почиваше из зелените градини.
В това място имаше нещо диво, но в същото време красиво и някак си страшно земно. Усещаше се мирисът на окосена трева примесена със суха пръст. Стихията на това място те привличаше като магнит, карайки те да се втурнеш в приключение за най-съкровените му тайни.
Да, всеки турист се влюбваше в селцето още щом стъпеше на неравният асфалт. Дробовете му така се изпълваха с чист въздух, сякаш никога преди не бяха дишали по този начин. Дори няколко дневна почивка в това кътче от рая бяха перфектното бягство от напрегнатата ежедневна рутина.
Да, всеки турист и почти всеки жител харесваха това място. Всеки друг, с изключение на едно момиче. Името й беше Емили Стоун и живееше в една от най-големите бели къщи в местността.
Тя беше едно от тези момичета, авантюристки, които мечтаеха за велики приключения, покоряване на невиждани земи или просто невероятен живот в град изпълнен с много светлини. Сърцето й жадуваше за страст и емоции граничещи си със силна любов и щастие. Кръвта й започваше да бушува като течно желязо във вените й, всеки път щом се осмелеше да надникне отвъд преградите на допустимото, далеч от скучните делнични дни.
Всяка вечер преди да заспиваше, тя си представяше как върви по един от дългите градски тротоари, окъпана под безкрайните светлини над нея. Дори да не беше сама на улицата, Емили вече бе в своят плах и неопорочен свят, в който всичко изглеждаше по-красиво и от приказка. Можеше да мисли и препуска дори в най-забутаните кътчета от ума й, да се радва на воля без да поражда завист в ничия душа. Можеше да мечтае за своите тайни пътешествия без страх, че някой щеше да се присмее на приключенският й дух.
Всеки път щом Емили се замислеше за всичко това, една трудно уловима усмивка проблясваше върху лицето й, а очите й ставаха по-живи и по-блестящи от всякога. Сърцето забиваше лудо в гърдите й, а умът й си изграждаше десетки невероятни картини на местата, които някой ден щеше да посети.
Но за жалост, точно селцето в което живееше тя, бе пълна противоположност на това, за което толкова силно жадуваше.
Според нея, то бе малко, запустяло и забравено от човечеството място, в което единственото хубаво нещо бяха зелените гори, които го заобикаляха и гледката която то предоставяше към неописуемият залез.
Едно от любимите й неща бе да отиде на верандата с чаша горещ шоколад в ръка, леко олюлявайки се на голяма люлка, загърната с мекото и топло одеяло.
- Емили, какво правиш тук сама? – Емили се сепна, когато чу този мъжки, плътен глас за нея.
- Татко! Изплаши ме. – отвърна смеейки се.
- Хайде, ела отзад. Всички сме се събрали там, само ти липсваш.
Емили наведе глава, опитвайки да се откъсне от идилията, която все още отчаяно я викаше някъде дълбоко в съзнанието й. Преглътна още един път от горещият шоколад и отговори.
- Да, само да допия това и идвам. – каза, като леко повдигна чашата си без дори да се обърне.

[Sandrra]

Харесва ми! Ще има ли продължение? :)

[darkness848]

Хехе, радвам се, че ти е харесало... :)
Ако искаш, утре ще пусна... :)

[Sandrra]

Да. Ще ми е интересно. :)

[darkness848]

Тук продължава... :)

Няколко минути по-късно, вратата водеща към задният двор се отвори отново и през нея мина едно засмяно момиче с бодър поглед и кестенява коса, която на вълни се спускаше по рамената й. Носеше кремава рокля на цветчета, която отскачаше на всяко едно стъпало, а леките й летни сандали тихичко отекваха при всяка нейна стъпка.
Наистина в задният двор на семейство Стоун беше доста оживено. Без съмнения, в началото човек би помисли, че се намира насред тълпа от хора чакащи да отворят вратите на магазин, който бе пуснал стоките си на тотална разпродажба.
Тази вечер, градинските лампи стърчащи измежду окосените стръкове трева заедно със дългите конусовидни светлини спускащи се от близкият бамбуков навес спасяваха положението от всякакви видове произшествия започващи от настъпани пръсти на краката до изненадващ урок по плуване в големият басейн.
Смях и глъчка се разнасяха от всички страни. Хората пиеха от вечерните си изискани коктейли и споделяха големите си планове касаещи летните им отпуски, които бяха като кодови имена на израза „Семейна екскурзия някъде по земното кълбо“.
Както винаги, с барбекюто се занимаваше баща й Хенри, а майка й Алис в момента се суетеше около най-новите градински канапета, специален внос от Швеция.
- Няма ли някой с когото мога да проведа един нормален човешки разговор? – запита се Емили, докато на бързо сортираше хората в тълпата.
Тя тихомълком се промъкна до масата с напитките, взе един портокалов сок и се настани на един отдалечен стол в другият край на градината.
Всъщност, тази част от двора всички наричаха „Кътчето на Емили“, понеже бе декорирано по неин собствен вкус. Изборът на цветя, на градински мебели, дори на рибките в малкият сладководен басейн. Всичко бе плод на нейното въображение и креативност.
Докато отпиваше малки и равномерни глътки от сока си, тя многозначително повдигна вежди, като мислено си представи колко отегчителни щяха да бъдат следващите няколко часа. Толкова много народ имаше наоколо, а тя се чувстваше по-изгубена от всякога. По-изгубена в собственият си двор…
За нейно щастие, върху малката дървена масичка, все още стоеше книгата, която тя бе оставила тази сутрин. Като по чудо не бе залята с някой коктейл „Маргарита“ или пък кубинско „Мохито“. Сякаш точно тази част на градината имаше един невидим щит, който по необясним начин не позволяваше на хората дори да си помислят да наближат до Кътчето на Емили.
- Надявам се поне ти да можеш да ме изкараш от този свят. – усмихна се горчиво гледайки към четивото.
Но още не бе прелистила и страница, когато някой я потупа по рамото. Този път Емили не подскочи, понеже не бе чак толкова вглъбена в историята. Все пак бе още на уводната част, а тя в повечето от случаите винаги й беше от части безинтересна.
- Лельо Луси! – възкликна развълнувана, когато се обърна – Каква приятна изненада! – бързо остави книгата и оживено стана от стола, за да я прегърне.
- Хубава работа, Емили! Барикадирала си се в твоята част на двора без дори да ме поздравиш! – започна Луси опитвайки се да добие колкото се може по-сърдит тон.
- Аз… Съжалявам… Мислех да те видя по-късно, когато всички тези хора си отидат най-накрая. – започна да се извинява Емили, като отново с поглед бродеше из шумната тълпа. – Мисля, че този път нашите са прекалили. Да не би да са поканили цял Грейт Букам на гости?
Луси също се загледа в силуетите на десетките хора отпиващи от питиетата си, след което сбръчка нос и се засмя.
- Да, мисля, че този път леко са се изхвврълили, но съм сигурна, че това е само, за да видят новото градинско обзавеждане на сестра ми. Специален внос от Швеция, нали? – попита имитирайки тънкият глас на сестра си, след което и двете избухнаха в смях.
Противно на очакванията й, вечерта беше доста по-забавна от колкото можеше да си представи. Вече не се чувстваше толкова изгубена насред собственият си заден двор. Тя участваше в разговорите на съседите, смееше се заедно с тях, но нещото, което й доставяше най-голямо удоволствие бе да слуша за пътешествията на леля си.
- И тогава се разхождахме из Дорсодуро, там са ателиетата на майсторите на маски. Всички те бяха толкова изкусно изработени и изрисувани с такъв финес. Не можех да им се нагледам. Изглеждаха така, сякаш всяка една маска бе запечатала част от душата на майстора, който я бе сътворил. Ако можех бих купила всичките на куп – разказваше смеейки се – Но една от тях бе по-красива от всички останали. Докато Джоузеф говореше за черните гондолите и видовете паста предлагани в тази част на Венеция, несъзнателно се спрях и с наслада сърцезавах експоната изложен на витрината. Бях като пленена. Разбира се, на Джоузеф не му отне много време, за да разбере, че вече водеше монолог. – и след този израз всички насядали на новите канапета учтиво се засмяха.
- И после какво стана? Взехте ли я най-накрая? – запита госпожа Фостър.
- О, разбира се! Не отне много време, докато се оказа в ръцете ми. Жалко, че я оставих в Лондон и не мога да ви я покажа. – сви тя рамене и смени темата за Венеция със следващата страна, която бяха посетили, а именно Гърция.

[kalito126]

Радва ме! :)

[darkness848]

- Когато кацнахме в Атина, първото нещо от което отчаяно имах нужда беше една голяма и отпускаща вана. Добре, че в хотела, в който предварително си бяхме резервирали стая всичко беше приготвено. Този ден не излизахме много, много навън. Решихме, че ще бъде по-добре да си останем вътре и да се климатизираме. Но пък на следващият ден, още със ставането ни се запътихме към Атинския акропол. Това беше една от най-известните забележителности в Гърция. Бих казала, че екскурзоводът ни беше просто перфектен! Вярно, че имаше малко смешен английски акцент, но пък начинът по който ни разказваше за това невероятно място бе толкова увлекателен! Имаше такава страст в гласа му, че само докато го слушахме и можехме да се пренесем във времето на древните гръцки царе. – и една замечтана усмивка се появи на лицето й. За секунди погледът й остана зареян някъде зад хоризонта, сякаш отново се бе потопила в гръцката история. Изведнъж, рязко излезе от моментният си транс и отново заговори - О, знаете ли, че самото име „Акропол“ означава „Град върху хълм“? И наистина се намира на едно възвишение над града. Стои там също като древна реликва от друг свят. А обиколката в него, която ни отне няколко часа… наистина си заслужаваше!
- Ха! Млади хора без работа. Ще ходят да разглеждат стари съборетини от някакви си гръцки дрънкала! – възмути се старата госпожа Фостър и нацупено се оттегли от групата слушатели.
- Не й обръщай внимание Луси – отвърна една съседка – Не я съди. Вече минава осемдесетте. – всички се засмяха, загледани в отдалечаващият се силует на старата дама.
- А след това къде отидохте, лельо Луси? – запита Емили, която с най-голямо удоволствие попиваше всичко казано до тук.
- Ами, всъщност посетихме една малка страна, за която аз настоях. Името й е България. И ако трябва да съм честен, тя наистина прилича на едно късче от рая. – засмя се сам на себе си Джоузеф – Дори си има легенда за това. Един стар овчар ни я разказа. С помощта на преводач, разбира се.
- Ще ни я разкажеш ли? – попита отново Емили.
- Ами, разказват, че когато Господ разпределял териториите между различните народи, българинът работил на нивата и за това отишъл последен, за да вземе своят дял. Но вече не била останала нито една свободна територия. Само, че българите били известни с тяхното трудолюбие и честност, за това Господ решил да им подари малка част от своят рай. И наистина, страната е вълшебна!
Можеш да срещнеш големи розови долини, стари и високи планини, дори и плаж. Там има абсолютно всичко…
- За това, решихме този път да идем малко на планина. – отново заговори Луси – Понеже Джоузеф обожава разходките из което и да е зелено кътче на тази планета, нали скъпи? – попита тя като нежно го погали по рамото. Той леко се усмихна, а тя продължи с разказа си – Та, преди да започнем да се изкачваме по еко пътеките, първо видяхме Рилският манастир. Ако правилно съм разбрала екскурзовода ни, това е едно от най-великите архитектурни богатства датиращи чак от десети век.
- И въпреки това не можеше да се сравни с красотата на езерата в самата планина. Мисля, че бяха седем на брой и някои от тях дори носеха имена като „Окото“ или пък „Сълзата“. Опитах се да заснема всяко едно от тях, но дори и през обектива не можех да запазя величието, което носеха сами със себе си.