TheInvisibleOne
07-23-2012, 18:38
Здравейте, от доста време следя този форум, никога не съм и мислела, че ще стигна до тук да пиша тази тема, но просто вече се побърквам. Историята ми е дълга, но предварително благодаря на тези, които ще я прочетат. Принципно имам и друга регистрация, но бих желала да остана анонимна и за това създадох тази.
Момиче съм на 18 години. Родителите ми са имали много проблеми след като са се оженили. Баща ми, който се е занимавал с бокс е бил много агресивен. Когато майка ми е била бременна с мен той я е пребил от бой и тя за малко да пометне. След което двамата се развеждат. След като съм се родила обаче, той се е намесил в живота ни отново, и е поискал да ме вижда. Майка ми е ней-невероянтната жена която познавам, винаги е била готова да направи всичко за мен. Но съда е отредил, да го виждам веднъж месечно. Тези месечни визитации бяха пълен кошмар за мен. Баща ми ставаше все по-зле и по-зле. Пиеше, пушеше, биеше ме просто ей така и ми казваше че ако се оплача на някого ще ни убие и двете. Когато бях на около 4 майка ми се ожени за един невероятен човек който даваше всичко за нас двете, искаше да ме усинови, как ли не е молил баща ми да се откаже от мен, но това така и не стана до преди няколко години.
И така моито посещения продължаваха, всеки път беше едно и също, взимаше ме от вкъщи, минавахме през магазина, той купуваше алкохол и отивахме в апартамента му, където приятелите му, всичките до един алкохолици вече чакаха пред вратата. Напиваха се а мен ме оставяше в съседната стая да гледам телевизия. Така и не разбрах за какво съм му била, може би това е бил един от начините да продължи да тормози майка ми. А напиеше ли се беше кошмарно, псуваше ме, удряше ме просто ей така да ми покаже кой командва. И въпреки всичко това, аз знаех, че той е баща ми и единственото което исках е той да се държи като такъв. Обвинявах се с години, че не мога да съм достатчно добра, за да ме обича. Милех си че проблема е в мен, че аз правя нещо погрешно. Когато бях на 12 той ми изви ръката и ми я счупи. Тогав нещата се промениха и той нямаше право да ме вижда повече. Същата тази година, той влезе в затвора... минаха 6години през които не го бях виждала. С майка ми и вторият ми баща се преместихме в чужбина. Опитах се да го забравя, него и всичката болка която ми беше причинил. Отне ми години да почна да гледам на себе си като на достоен човек а не като на "копеле" или "боклук" както той ме наричаше.
Това лято след като заврших училище реших да си дойда в България , да посетя роднините си и някои приятели. Разбрах, че е излезнал от затвора, но се опитах да не мисля за това. Много от моито приятелки казаха, че са го виждали и изглеждал много променен. Нправих се, че не ме интересува, казах им да не ме занимават, че за мен той не съществува. Самонавивах се , че не искам да го виждам поневе го мразя, но истината е, че ме беше страх. Преди около седмица той дойде у нас. Наистина беше толкова различен. Пред мен вече не стоеше този огромен мъж с умраза в очите, той беше остарял. Погледът му беше празен и изпълнен с болка. Щом ме видя очите му се насълзиха. Опита се да каже нещо, но не можа. В този момент обаче аз се почуствах силна, точно по начина по който преди време си мечтаех да бъда, аз просто стоях пред него и знаех, че този път аз решавах дали искам да го слушам или не. Веднага започнах с " Какво искаш? Защо си тук, не ти ли стига това което стори, ами имаш наглостта да идваш в къщата ми?" Той дори не можеше да ме погледне в очите, но все пак ме помоли да му позволя да ми обясни. Бях бясна та кой е той да иска нещо такова от мен, но все пак му казах, че нямам много време, трябва след малко да излизам , така че да казва каквото е решил и да си тръгва. Той ми каза колко бил променен, как докато бил в затвора имал време да мисли, и освен това там някакъв пастор идвал да говори с тях и той го накарал да се замисли кое е най-важното нещо в живота му. Колко много съжалявал, и как просто искал да ми се извини. Каза ми , че той не бил достоен за моята прошка, но все пак е решен да ми докаже, че не е същият човек. След това ми даде номера си и адреса си и ми каза ако някога размисля, да му се обадя а ако не, той би ме разбрал, понеже той не заслужава нищо от мен, най-малко прошка. И така се обърна и си тръгна.
От тогава не съм спряла да мисля за това, искам да го мразя искам да го измъчвам като не му се обаждам и като не му прощавам, но същевременно се чуствам ужасно, все едно аз съм чудовището сега. Не искам да ставам като него и мисля, че като му простя така ще покажа , че не съм такава. Но ме е страх да не ме нарани отново, отне ми толкова време да стигна тук където съм и не искам да се връщам пак към това несигурно момиче което бях. Не съм била по-объркана...
Благодаря на всички които отделиха време да прочетат историята ми, съжалявам ако е малко объркана, просто и аз самата съм така в момента. Знам, че това е решение което аз трябва да взема, относно какво трябва да правя, но ще се радвам ако си дадете мнението.
Момиче съм на 18 години. Родителите ми са имали много проблеми след като са се оженили. Баща ми, който се е занимавал с бокс е бил много агресивен. Когато майка ми е била бременна с мен той я е пребил от бой и тя за малко да пометне. След което двамата се развеждат. След като съм се родила обаче, той се е намесил в живота ни отново, и е поискал да ме вижда. Майка ми е ней-невероянтната жена която познавам, винаги е била готова да направи всичко за мен. Но съда е отредил, да го виждам веднъж месечно. Тези месечни визитации бяха пълен кошмар за мен. Баща ми ставаше все по-зле и по-зле. Пиеше, пушеше, биеше ме просто ей така и ми казваше че ако се оплача на някого ще ни убие и двете. Когато бях на около 4 майка ми се ожени за един невероятен човек който даваше всичко за нас двете, искаше да ме усинови, как ли не е молил баща ми да се откаже от мен, но това така и не стана до преди няколко години.
И така моито посещения продължаваха, всеки път беше едно и също, взимаше ме от вкъщи, минавахме през магазина, той купуваше алкохол и отивахме в апартамента му, където приятелите му, всичките до един алкохолици вече чакаха пред вратата. Напиваха се а мен ме оставяше в съседната стая да гледам телевизия. Така и не разбрах за какво съм му била, може би това е бил един от начините да продължи да тормози майка ми. А напиеше ли се беше кошмарно, псуваше ме, удряше ме просто ей така да ми покаже кой командва. И въпреки всичко това, аз знаех, че той е баща ми и единственото което исках е той да се държи като такъв. Обвинявах се с години, че не мога да съм достатчно добра, за да ме обича. Милех си че проблема е в мен, че аз правя нещо погрешно. Когато бях на 12 той ми изви ръката и ми я счупи. Тогав нещата се промениха и той нямаше право да ме вижда повече. Същата тази година, той влезе в затвора... минаха 6години през които не го бях виждала. С майка ми и вторият ми баща се преместихме в чужбина. Опитах се да го забравя, него и всичката болка която ми беше причинил. Отне ми години да почна да гледам на себе си като на достоен човек а не като на "копеле" или "боклук" както той ме наричаше.
Това лято след като заврших училище реших да си дойда в България , да посетя роднините си и някои приятели. Разбрах, че е излезнал от затвора, но се опитах да не мисля за това. Много от моито приятелки казаха, че са го виждали и изглеждал много променен. Нправих се, че не ме интересува, казах им да не ме занимават, че за мен той не съществува. Самонавивах се , че не искам да го виждам поневе го мразя, но истината е, че ме беше страх. Преди около седмица той дойде у нас. Наистина беше толкова различен. Пред мен вече не стоеше този огромен мъж с умраза в очите, той беше остарял. Погледът му беше празен и изпълнен с болка. Щом ме видя очите му се насълзиха. Опита се да каже нещо, но не можа. В този момент обаче аз се почуствах силна, точно по начина по който преди време си мечтаех да бъда, аз просто стоях пред него и знаех, че този път аз решавах дали искам да го слушам или не. Веднага започнах с " Какво искаш? Защо си тук, не ти ли стига това което стори, ами имаш наглостта да идваш в къщата ми?" Той дори не можеше да ме погледне в очите, но все пак ме помоли да му позволя да ми обясни. Бях бясна та кой е той да иска нещо такова от мен, но все пак му казах, че нямам много време, трябва след малко да излизам , така че да казва каквото е решил и да си тръгва. Той ми каза колко бил променен, как докато бил в затвора имал време да мисли, и освен това там някакъв пастор идвал да говори с тях и той го накарал да се замисли кое е най-важното нещо в живота му. Колко много съжалявал, и как просто искал да ми се извини. Каза ми , че той не бил достоен за моята прошка, но все пак е решен да ми докаже, че не е същият човек. След това ми даде номера си и адреса си и ми каза ако някога размисля, да му се обадя а ако не, той би ме разбрал, понеже той не заслужава нищо от мен, най-малко прошка. И така се обърна и си тръгна.
От тогава не съм спряла да мисля за това, искам да го мразя искам да го измъчвам като не му се обаждам и като не му прощавам, но същевременно се чуствам ужасно, все едно аз съм чудовището сега. Не искам да ставам като него и мисля, че като му простя така ще покажа , че не съм такава. Но ме е страх да не ме нарани отново, отне ми толкова време да стигна тук където съм и не искам да се връщам пак към това несигурно момиче което бях. Не съм била по-объркана...
Благодаря на всички които отделиха време да прочетат историята ми, съжалявам ако е малко объркана, просто и аз самата съм така в момента. Знам, че това е решение което аз трябва да взема, относно какво трябва да правя, но ще се радвам ако си дадете мнението.