BloodyDreamer
07-25-2012, 17:50
Такам, аз пак да ви досадя с нещо авторско. Това е предлог, утре се надявам, че ще успея да довърша първа глава и ще я пусна. Ако има интерес, ще продължа да публикувам и нататък :3
Предлог
Когато се влюбиш, светът ти се променя. Намираш човека, който с едно докосване те кара да изгубиш контрол, чиято усмивка лишава слънцето от каквото и да било предназначение. Той те вижда такъв, какъвто си и изкарва на повърхността емоции, които си се страхувал да опознаеш. Но той ти помага и ти ставаш по-уверен. Изпизтваш нови преживявания, нови радости. Опиянен, се поддаваш на изкушението и се оставяш да му принадлежиш. И когато накрая изгубиш този някой, страдаш. Седиш на прозореца със слушалки в ушите. През стъклото всичко изглежда толкова недостижимо... и все пак толкова близко. Наблюдаваш как сезоните се менят, как времето тече, сякаш това не се е случило, но за теб нищо вече няма да е същото. Лятото ти напомня за топлата му усмивка. Зимата ти напомня за празнотата, която той е оставил след себе си. През есента гледаш как дърветата постепенно изгубват листата си така, както ти постепенно губиш всяка частица от себе си. Дори пролетта ти изглежда груба, самотна и жалка. Той ти липсва. Трябва да го забравиш, знаеш това по-добре от всеки друг. Трябва просто да продължиш да правиш каквото си правил преди да го срещнеш, все едно никога не си се запознавал с него, все едно никога не си го имал и да оставиш времето да те излекува. Но дните се нижат бавно, превръщайки се в седмици и месеци, а болката в сърцето ти само се усилва. Чудиш се дали някога изобщо ще спре. Отначало имаш поне тази надежда, че след няколко месеца ще можеш да си спомняш за него с усмивка на лице. Но ето, че вече минава почти една година и въпреки това всеки път, когато чуеш името му, болката сграбчва сърцето ти и алчно откъсва поредното парче. През деня властва над мислите ти, а през нощта – над сънищата ти. Виждаш образа му навсякъде, всяко място ти напомня за него. Но щом заспиш, става още по-страшно. Тогава можеш да го имаш отново. Събуждаш се, крещейки името му през сълзи. Боли те. Цялото ти съществуване агонизира, защото знаеш, че повече никога няма да го видиш. А ти липсва повече от всичко друго на света. Единственото, което можеш да направиш, за да притъпиш болката, е да бъдеш с него. Ако не в реалността, то в измисления свят на сънищата. Точно така. Остава ти само да заспиш. Завинаги.
Предлог
Когато се влюбиш, светът ти се променя. Намираш човека, който с едно докосване те кара да изгубиш контрол, чиято усмивка лишава слънцето от каквото и да било предназначение. Той те вижда такъв, какъвто си и изкарва на повърхността емоции, които си се страхувал да опознаеш. Но той ти помага и ти ставаш по-уверен. Изпизтваш нови преживявания, нови радости. Опиянен, се поддаваш на изкушението и се оставяш да му принадлежиш. И когато накрая изгубиш този някой, страдаш. Седиш на прозореца със слушалки в ушите. През стъклото всичко изглежда толкова недостижимо... и все пак толкова близко. Наблюдаваш как сезоните се менят, как времето тече, сякаш това не се е случило, но за теб нищо вече няма да е същото. Лятото ти напомня за топлата му усмивка. Зимата ти напомня за празнотата, която той е оставил след себе си. През есента гледаш как дърветата постепенно изгубват листата си така, както ти постепенно губиш всяка частица от себе си. Дори пролетта ти изглежда груба, самотна и жалка. Той ти липсва. Трябва да го забравиш, знаеш това по-добре от всеки друг. Трябва просто да продължиш да правиш каквото си правил преди да го срещнеш, все едно никога не си се запознавал с него, все едно никога не си го имал и да оставиш времето да те излекува. Но дните се нижат бавно, превръщайки се в седмици и месеци, а болката в сърцето ти само се усилва. Чудиш се дали някога изобщо ще спре. Отначало имаш поне тази надежда, че след няколко месеца ще можеш да си спомняш за него с усмивка на лице. Но ето, че вече минава почти една година и въпреки това всеки път, когато чуеш името му, болката сграбчва сърцето ти и алчно откъсва поредното парче. През деня властва над мислите ти, а през нощта – над сънищата ти. Виждаш образа му навсякъде, всяко място ти напомня за него. Но щом заспиш, става още по-страшно. Тогава можеш да го имаш отново. Събуждаш се, крещейки името му през сълзи. Боли те. Цялото ти съществуване агонизира, защото знаеш, че повече никога няма да го видиш. А ти липсва повече от всичко друго на света. Единственото, което можеш да направиш, за да притъпиш болката, е да бъдеш с него. Ако не в реалността, то в измисления свят на сънищата. Точно така. Остава ти само да заспиш. Завинаги.