betito28
08-05-2012, 18:13
Дълго време се чудех как да започна тази книга...и сега,след като сложих нейното начало,започва да ми става скучна.Същевременно животът ми не е по-различен от тази книга-нищо интересно.
-Господин Пийт,елате,бързо!
Това беше гласът на Марко,който беше мой помощник по принуда,но след времето прекарано заедно се превърна в най-добрият ми приятел.
-Какво има Марко?!
-Господин Пийт,току що намерих тази странна пеперуда.Погледнете крилете й!-възкликна той
-Марко,това е просто пеперуда,която (последва няколко минутна пауза от моя страна,докато разглеждах новият експонат).Приятелю,това е едно прекрасно създание.Не съм виждал нещо подобно!Едното й крило е снежно бяло,а другото е разноцветно-медено жълто,розово кадифе,дори има и небесно синьо!Изумително!Това е силата на Майката Природа Марко и трябва да й се възхищаваме!
-Казах ви господин Пийт!Бих искал позволението ви,за да отида до съседното село на войните Яху.Чух че са били нападнати от Снежно-белите нинджи.
-Разбира се,Марко,върви,но после искам да разкажат за нападението,ако може!
-Довиждане,господине!
-Довиждане Марко-казах с въздишка,докато прибирах пъстроцветната пеперуда в кутия.Стана ми малко неприятно,че трябва да убия това изящно създание,но се налагаше,ако исках да покажа това на всички.О,къде забравих обноските си?!Щеше да е по-учтиво ако се бях представил.Казвам се д-р Пийт Робъртсън и съм учен-физик,химик и квалифициран зоолог.Дойдох тук,в Незесия,за да изучавам животът на различните племена.До сега съм стигнал до...нищо.Трудно е да изучаваш живота на племената,ако не говориш техният език.Наистина е много трудно.В момента разучавам храненето на племето Йоши Тацу и техните обичаи.След дългите ми наблюдения с изненада открих,че те са доста културни диваци.Започват да вечерят единствено когато всички са на масата,дори и аз,но аз не ям с тях,защото постоянно похапват дивеч,а аз съм заклет вегетарианец!
-Господин Пийт-чу се женски нежен глас-тук ли сте?Трябва да поговорим за нещо важно!
Излязох от сламената палатка и зърнах красива дивачка.Кожата й не беше като на другите диваци.Нейната беше бяла като сняг,нежна,очите й бяха пъстри и игриви.Тялото и беше като на богиня.Това беше едно идеално създание...говорещо Испански!
-Здравейте,господине-каза тя,като ми се поклони дълбоко.
-Госпожице,моля ви,не е нужно да правите това.Моля ви,станете!
-Благодаря ви,господине.Трябва да говорим за нещо важно,какво вече споменах.Може ли да вляза вътре?-попита нетърпеливо младата госпожица и аз не можах да й откажа,усмихнах се широко и повдигнах платното,което служеше за врата.Палатката ми не беше голяма,даже беше доста малка,но в нея се побираха всичките ми вещи-изледователските дневници,експонатите,листо вете варосана хартия и всякакви други ‘’боклуци’’.Младата дама надникна в палатката и видя бъркотията.
-Знаете ли,отказах се.Нека седнем тук за малко!
Явно на дамата не й стана приятно от разхвърляното ми аз.Но това е въпрос на характер!
-Е,господине,казвам се Дария и съм дошла да поговорим относно..това.
Идеше ми да възкликна-Дария,какво изящно име,също като притежателката му!-но се сдържах.Тя ми показа красива графирана кутия.Отвори я.Изведнъж всичко засия.В красивата малка кутийка имаше малка брошка.
-Майсторът,който е сътворил това е бил гений!-възкликнах аз.
-Майсторът,който е сътворил това е моят баща,който почина преди няколко дни.-една нежна сълза пробяга по снежнобялата й буза,падна на ризата й и се стопи.Изчезна.-Снежно-белите нинджи‘’Кашаума’’ търсят тази брошка.Тя е ключът към тайна пещера на едно отдалечено малко островче,където са скрити писанията на великото племе ‘’Яху’’.Те са изключително ценни и вие трябва да ми помогнете да ги спасим.
И тук,обърнах нова страница на книгата,наречена ‘’Живот’’.Вече нищо нямаше да е същото като преди!Всичко се промени!
-Но как аз,един обикновен учен,мога да помогна,Дария?
-Вие,господине,ще ни бъдете от голяма полза.Ето,вземете кутийката.-тя ми подаде кутията и нежните й ръце се сблъскаха с моите.За миг се хванахме за ръце,но Дария почервеня от срам,пусна ръцете ми и обърна глава на другата страна.Сега лицето й сияше повече и от красивото бижу,което сега беше под моя отговорност.-Пазете това много добре!Сега трябва да тръгвам!-Дария нежно се усмихна и стана,но в този момент по някакъв инстинкт я хванах за ръката и я дръпнах отново на земята.Тя седна до мен.Отново.Ароматът на кожата й беше опианяващ.Изкусителна лавандула смесена с току-що откъсната ванилия.Ванилията беше тъмно цикламено цвете с нежен аромат.Използваха ванилията като обезболяващо средство или както в този случай-за парфюм.
-Госпожице,може ли да ми разкажете за смърта на баща ви?Каква е причината?
Дария отново наведе глава.Сълзите по бузите й блестяха като бисери.Нежни бисери.Младата дивачка си пое дълбоко дъх и започна да разказва всичко без да пропуска подробности.
-Както вече споменах,брошката,това красиво бижу,отваря пещера на едно островче,което е далеч от тук.Вътре баща ми е скрил ценни книжа и свитъци,които снежно-белите нинджи търсят от векове.Поколения и поколения.Писанията първо са били скрити в пещерата ‘’Гурат’’ – тя вдигна очи и погледна към дяволският хълм(Той бе наречен така,защото при битката на Гутаите са загинала много хора.Точно там.Когато отидеш на хълма те лъхва ледено студен вятър,усещаш аромата на кръв и чуваш виковете на безпомощните бойци,умиращи в адски мъки.) - Там е била пещерата,която ‘’Кашума’’ са сринали до основи.Баща ми е намерил свитъците сред развалините.Били са запазени много добре и мнозина смятат,че боговете са закриляли ценните книжа.След като нинджите разбраха,че писанията са преместени,започнаха да убиват.Те на всяка цена искаха ключът от пещерата.Най-накрая разбраха,че ключът е изработен от баща ми.Дойдоха в селото и претърсиха всички колиби.Убиваха всички които им се противопоставяха и взимаха децата за заложници.Беше ужасно – Дария проплака.Беше останала без сили,но държеше да довърши историята. - Накрая претърсиха и нашата колиба.Баща ми естествено им се противопостави и те...те...го убиха.-Нежната лилия,седяща до мен,изведнъж посърна.Красивите й листа увяхнаха за секунди.Тя избухна в плач.Отново зърнах сълзите й.Бисери,които исках да уловя в шепата си и да останат завинаги там.Нежно вдигнах ръката й и я укоражих.
-Баща ти е жив.Той живее в сърцето ти...-замълчах за малко – Обещавам ти,че ще пазя това бижу само заради теб.Единствено и само заради теб.-Погледнах небето и ококорих очи.Вече слънцето се скриваше зад планините.Жарките му лъчи вече бяха избледнели.То напираше и искаше да остане още,за да се порадва на красотата на пейзажа,но трябваше да си отиде.Трябваше.Дария изведнъж се размърда и ме прегърна.Нежната й ръка докосна рамото ми,погали бузата ми и замря там.Аз също вдигнах ръка и понечих да докосна младата богиня,която бешедо мен.Погалих рамото й,вдъхнах уханието на косата й.Тя облегна глава на гърдите ми.Погалих я по косата и й прошепнах:
-Всичко ще се оправи.Обещавам.
Останахме така, може би до сутринта.Дария беше успяла да поспи,но аз мислех единствено за нея.За уханиято й.За нежната й кожа.За пъстрите й,игриви очи.За нея.Дори залезът и изгревът бледнееха пред нейната красота. Поех дълбоко дъх и отново вдишах уханието.Ароматът на лавандула беше още по кожата й.Младата дивачка се размърда.Вдигна глава и ме погледна.Очите й засияха толкова силно,че усещах доверието й,вярата й.
-Добро утро!Тук ли съм прекарала ноща?Извинете ме ако съм ви притеснила.
-Госпожице,първо нека започнем да си говорим на ‘’ти’’ и след това ще продължим да говорим.
Дария ме погледна изненадано и започна да почервенява.След едноминутно мълчание,лицето й беше добило цвят,наподобяващ домат.
-Добре госпо...
Прекъснах младата богиня
-Аз какво ти казах?
-Извинявай.Аз...аз трябва да се връщам в селото,може би са се притеснили за мен.Довечера ще ме чакаш ли на дяволският хълм?
-Ще те чакам.Бъди там по залез.
Дария тръгна.Останах да гледам втренчено в нея,докато тя се отдалечаваше все повече и повече.Накрая мъглата я прегърна и тя изчезна.Дори силуетът й вече не се забелязваше.Останах още около 10тина минути втренчен в мъглата,с нагласата,че младата богиня ще се върне,но късметът не ми се усмихна.Натъжих се и влязох в моята ‘’колибка’’ .Постоял съм около два часа,отнесен от попълването на един изследователски дневник.Изведнъж се чу силно топуркане,ковто приближаваше.Просто подадох глава вън от палатката и останах неподвижно,като статуя.Снежно-белите нинджи прелетяха с конете си покрай мен.Те тичаха толкова бързо,че можеха да ме пометът.Беше невероятно.Всички викаха и крещяха.Явно отново отиваха да търсят красивата брошка.Сега бях толкова уплашен.През всичките 6 години,които се учех да заплавям змий,гущери и всякакви буболечки не съм изпитвал такъва страх,както в момента.Страхувах се за Дария.Какво ще правя ако я загубя?!Не можех да го позволя,но какво можех да направя?Бях безсилен. Трябваше да измисля нещо и то бързо.Мисли,мисли.Хайде!Изп итвах чувство,което не мога да обясня.Тогава ми хрумна идеална идея.За да спася Дария трябваше да пожертвам красивият нов експонат.Отрязах чисто бялото крило на пеперудата и изрових няколко малки късчета злато от скъсаната ми верижка.Залепих крилото за парче дърво,наредих късчетата злато и получих една фълшива брошка.Пъхнах я в кутията на оригинала и се затичах към селото.В стремежа си да стигна бързо,за да не се случи някоя трагедия,не съм усетил задъхване,умора.Мислех само за Дария и за проработването на моят план.
Моля за коментар,критики и има ли смисъл да продължавам да пиша?
-Господин Пийт,елате,бързо!
Това беше гласът на Марко,който беше мой помощник по принуда,но след времето прекарано заедно се превърна в най-добрият ми приятел.
-Какво има Марко?!
-Господин Пийт,току що намерих тази странна пеперуда.Погледнете крилете й!-възкликна той
-Марко,това е просто пеперуда,която (последва няколко минутна пауза от моя страна,докато разглеждах новият експонат).Приятелю,това е едно прекрасно създание.Не съм виждал нещо подобно!Едното й крило е снежно бяло,а другото е разноцветно-медено жълто,розово кадифе,дори има и небесно синьо!Изумително!Това е силата на Майката Природа Марко и трябва да й се възхищаваме!
-Казах ви господин Пийт!Бих искал позволението ви,за да отида до съседното село на войните Яху.Чух че са били нападнати от Снежно-белите нинджи.
-Разбира се,Марко,върви,но после искам да разкажат за нападението,ако може!
-Довиждане,господине!
-Довиждане Марко-казах с въздишка,докато прибирах пъстроцветната пеперуда в кутия.Стана ми малко неприятно,че трябва да убия това изящно създание,но се налагаше,ако исках да покажа това на всички.О,къде забравих обноските си?!Щеше да е по-учтиво ако се бях представил.Казвам се д-р Пийт Робъртсън и съм учен-физик,химик и квалифициран зоолог.Дойдох тук,в Незесия,за да изучавам животът на различните племена.До сега съм стигнал до...нищо.Трудно е да изучаваш живота на племената,ако не говориш техният език.Наистина е много трудно.В момента разучавам храненето на племето Йоши Тацу и техните обичаи.След дългите ми наблюдения с изненада открих,че те са доста културни диваци.Започват да вечерят единствено когато всички са на масата,дори и аз,но аз не ям с тях,защото постоянно похапват дивеч,а аз съм заклет вегетарианец!
-Господин Пийт-чу се женски нежен глас-тук ли сте?Трябва да поговорим за нещо важно!
Излязох от сламената палатка и зърнах красива дивачка.Кожата й не беше като на другите диваци.Нейната беше бяла като сняг,нежна,очите й бяха пъстри и игриви.Тялото и беше като на богиня.Това беше едно идеално създание...говорещо Испански!
-Здравейте,господине-каза тя,като ми се поклони дълбоко.
-Госпожице,моля ви,не е нужно да правите това.Моля ви,станете!
-Благодаря ви,господине.Трябва да говорим за нещо важно,какво вече споменах.Може ли да вляза вътре?-попита нетърпеливо младата госпожица и аз не можах да й откажа,усмихнах се широко и повдигнах платното,което служеше за врата.Палатката ми не беше голяма,даже беше доста малка,но в нея се побираха всичките ми вещи-изледователските дневници,експонатите,листо вете варосана хартия и всякакви други ‘’боклуци’’.Младата дама надникна в палатката и видя бъркотията.
-Знаете ли,отказах се.Нека седнем тук за малко!
Явно на дамата не й стана приятно от разхвърляното ми аз.Но това е въпрос на характер!
-Е,господине,казвам се Дария и съм дошла да поговорим относно..това.
Идеше ми да възкликна-Дария,какво изящно име,също като притежателката му!-но се сдържах.Тя ми показа красива графирана кутия.Отвори я.Изведнъж всичко засия.В красивата малка кутийка имаше малка брошка.
-Майсторът,който е сътворил това е бил гений!-възкликнах аз.
-Майсторът,който е сътворил това е моят баща,който почина преди няколко дни.-една нежна сълза пробяга по снежнобялата й буза,падна на ризата й и се стопи.Изчезна.-Снежно-белите нинджи‘’Кашаума’’ търсят тази брошка.Тя е ключът към тайна пещера на едно отдалечено малко островче,където са скрити писанията на великото племе ‘’Яху’’.Те са изключително ценни и вие трябва да ми помогнете да ги спасим.
И тук,обърнах нова страница на книгата,наречена ‘’Живот’’.Вече нищо нямаше да е същото като преди!Всичко се промени!
-Но как аз,един обикновен учен,мога да помогна,Дария?
-Вие,господине,ще ни бъдете от голяма полза.Ето,вземете кутийката.-тя ми подаде кутията и нежните й ръце се сблъскаха с моите.За миг се хванахме за ръце,но Дария почервеня от срам,пусна ръцете ми и обърна глава на другата страна.Сега лицето й сияше повече и от красивото бижу,което сега беше под моя отговорност.-Пазете това много добре!Сега трябва да тръгвам!-Дария нежно се усмихна и стана,но в този момент по някакъв инстинкт я хванах за ръката и я дръпнах отново на земята.Тя седна до мен.Отново.Ароматът на кожата й беше опианяващ.Изкусителна лавандула смесена с току-що откъсната ванилия.Ванилията беше тъмно цикламено цвете с нежен аромат.Използваха ванилията като обезболяващо средство или както в този случай-за парфюм.
-Госпожице,може ли да ми разкажете за смърта на баща ви?Каква е причината?
Дария отново наведе глава.Сълзите по бузите й блестяха като бисери.Нежни бисери.Младата дивачка си пое дълбоко дъх и започна да разказва всичко без да пропуска подробности.
-Както вече споменах,брошката,това красиво бижу,отваря пещера на едно островче,което е далеч от тук.Вътре баща ми е скрил ценни книжа и свитъци,които снежно-белите нинджи търсят от векове.Поколения и поколения.Писанията първо са били скрити в пещерата ‘’Гурат’’ – тя вдигна очи и погледна към дяволският хълм(Той бе наречен така,защото при битката на Гутаите са загинала много хора.Точно там.Когато отидеш на хълма те лъхва ледено студен вятър,усещаш аромата на кръв и чуваш виковете на безпомощните бойци,умиращи в адски мъки.) - Там е била пещерата,която ‘’Кашума’’ са сринали до основи.Баща ми е намерил свитъците сред развалините.Били са запазени много добре и мнозина смятат,че боговете са закриляли ценните книжа.След като нинджите разбраха,че писанията са преместени,започнаха да убиват.Те на всяка цена искаха ключът от пещерата.Най-накрая разбраха,че ключът е изработен от баща ми.Дойдоха в селото и претърсиха всички колиби.Убиваха всички които им се противопоставяха и взимаха децата за заложници.Беше ужасно – Дария проплака.Беше останала без сили,но държеше да довърши историята. - Накрая претърсиха и нашата колиба.Баща ми естествено им се противопостави и те...те...го убиха.-Нежната лилия,седяща до мен,изведнъж посърна.Красивите й листа увяхнаха за секунди.Тя избухна в плач.Отново зърнах сълзите й.Бисери,които исках да уловя в шепата си и да останат завинаги там.Нежно вдигнах ръката й и я укоражих.
-Баща ти е жив.Той живее в сърцето ти...-замълчах за малко – Обещавам ти,че ще пазя това бижу само заради теб.Единствено и само заради теб.-Погледнах небето и ококорих очи.Вече слънцето се скриваше зад планините.Жарките му лъчи вече бяха избледнели.То напираше и искаше да остане още,за да се порадва на красотата на пейзажа,но трябваше да си отиде.Трябваше.Дария изведнъж се размърда и ме прегърна.Нежната й ръка докосна рамото ми,погали бузата ми и замря там.Аз също вдигнах ръка и понечих да докосна младата богиня,която бешедо мен.Погалих рамото й,вдъхнах уханието на косата й.Тя облегна глава на гърдите ми.Погалих я по косата и й прошепнах:
-Всичко ще се оправи.Обещавам.
Останахме така, може би до сутринта.Дария беше успяла да поспи,но аз мислех единствено за нея.За уханиято й.За нежната й кожа.За пъстрите й,игриви очи.За нея.Дори залезът и изгревът бледнееха пред нейната красота. Поех дълбоко дъх и отново вдишах уханието.Ароматът на лавандула беше още по кожата й.Младата дивачка се размърда.Вдигна глава и ме погледна.Очите й засияха толкова силно,че усещах доверието й,вярата й.
-Добро утро!Тук ли съм прекарала ноща?Извинете ме ако съм ви притеснила.
-Госпожице,първо нека започнем да си говорим на ‘’ти’’ и след това ще продължим да говорим.
Дария ме погледна изненадано и започна да почервенява.След едноминутно мълчание,лицето й беше добило цвят,наподобяващ домат.
-Добре госпо...
Прекъснах младата богиня
-Аз какво ти казах?
-Извинявай.Аз...аз трябва да се връщам в селото,може би са се притеснили за мен.Довечера ще ме чакаш ли на дяволският хълм?
-Ще те чакам.Бъди там по залез.
Дария тръгна.Останах да гледам втренчено в нея,докато тя се отдалечаваше все повече и повече.Накрая мъглата я прегърна и тя изчезна.Дори силуетът й вече не се забелязваше.Останах още около 10тина минути втренчен в мъглата,с нагласата,че младата богиня ще се върне,но късметът не ми се усмихна.Натъжих се и влязох в моята ‘’колибка’’ .Постоял съм около два часа,отнесен от попълването на един изследователски дневник.Изведнъж се чу силно топуркане,ковто приближаваше.Просто подадох глава вън от палатката и останах неподвижно,като статуя.Снежно-белите нинджи прелетяха с конете си покрай мен.Те тичаха толкова бързо,че можеха да ме пометът.Беше невероятно.Всички викаха и крещяха.Явно отново отиваха да търсят красивата брошка.Сега бях толкова уплашен.През всичките 6 години,които се учех да заплавям змий,гущери и всякакви буболечки не съм изпитвал такъва страх,както в момента.Страхувах се за Дария.Какво ще правя ако я загубя?!Не можех да го позволя,но какво можех да направя?Бях безсилен. Трябваше да измисля нещо и то бързо.Мисли,мисли.Хайде!Изп итвах чувство,което не мога да обясня.Тогава ми хрумна идеална идея.За да спася Дария трябваше да пожертвам красивият нов експонат.Отрязах чисто бялото крило на пеперудата и изрових няколко малки късчета злато от скъсаната ми верижка.Залепих крилото за парче дърво,наредих късчетата злато и получих една фълшива брошка.Пъхнах я в кутията на оригинала и се затичах към селото.В стремежа си да стигна бързо,за да не се случи някоя трагедия,не съм усетил задъхване,умора.Мислех само за Дария и за проработването на моят план.
Моля за коментар,критики и има ли смисъл да продължавам да пиша?