cherrybomb
08-12-2012, 14:41
Здравейте, започнах да пиша нова история и просто искам да я прочетете (мерси предварително) и да кажете мнение, какво мислите, дали ви е харесала и дали да я продължа. :)
04.04 сутринта. Паля цигара след цигара. Често вдигам глава от монитора на лаптопа ми за да огледам старата и позната стая. Да, отново съм в Детройт. Реших да поостана тук известно време, може би година-две. За какво мога да бързам? Имам цяла вечност пред мен. Стаята ми не е нищо особенно, но все пак в нея се чувствам най-хубаво и юутно от където и да било другаде. То всъщност си е малко апартаменче, две стай и баня. Хола или главната стая където прекарвам повечето време е цялата в бледи и сиви цветове. Сиво, бежово, бледо жълто, светло кафяво. Доста голямо пространство има за толкова малко неща. Голям, мек и удобен диван настанен плътно до лявата стена, малка стъклена масичка пред него. Срещу него бежов дървен шкаф, въпреки че на мен по-скоро ми прилича на скрин, върху него наредени всякакви глупости и джунджорий за каквито можете да се сетите. Имам си и малка кухня, хладилник и два кухненски шкафа, макар че въобще не приличат на такива, в дъното, точно до преградата до външната стена. Имам и камина, голяма и красива. Колко иронично нали? Никога не съм я палила, вампирите не изпитват нито студ, нито жега, все още не разбирам защо е тук.
Стигнахме и до любимото ми място . Балконът. Голям, просторен, кръгъл. С часове стоя на него, гледам далечните светлинки, високите сгради и небостъргачи, малките улички осветени от уличните лампи, колите минаващи от долу, изглеждащи като бобено зърно и голямата, величествена и сребърна луна. Балконът наистина ми е любимото място тук. Винаги ме успокоява и ме оставя на саме с мислите си.
Паля втора цигара. Не мога да заспя, а и не искам. Сънят според мен е губене на време. Е, добре признавам си, обожавам да спя, но не и през ноща. Свързана съм с нея по специален, дори странен начин. Нормално де, всеки вампир е свързан с ноща. Та нали някои ни наричат децата на мрака, нощни създания. Ноща е красива. По зъл и величествен начин, тя е красива. Всички вампири спят през деня. Крият се от изпепеляващите лъчи на слънцето. Страхуват се от тях и ги мразят, но тайнично мечтаят да видят голямата огнена топка отново, след толкова години тъмен живот.
Има безброй легенди за вампири. Хората си мислят, че ни познават, но си нямат и представя какви всъщност сме. Има толкова много книги и филми за вампири. Миризмата на чесън ни изгаря, всъщност просто само ни дразни, дървен кол в сърцето ни убива, огъня ни изпепелява. Други гласят, че кралските вампири могат да излизат на светлина или, че всички вампирите всъщност могат да понясят слънчева светлина, но само за няколко часа. Скоро имаше и още една абсурдност, която даже се беше превърнала в хит и бестселър в света. Здрач. Вампири вегетарянци, които блестят на слънце. Ъъъ.. какво по дяволите? Пълни глупости! Толкова се забавлявам понякога. Гледала съм доста филми за нас. Комедии.
Замислена в спомени погледнах към часовника на стената, 5 часът. Времето лети, когато преразказваш миналото в мислите си. Отново цигара. Но защо ли ги броя, малко вероятно е да умра от рак на белите дробове.
Хората мечтаят да са вампири. Не веднъж съм срещала малки, заблудени момиченца, молещи и мечтаещи за дарът на безсмъртието. Смешна работа. Вампирството е проклятие. Проклятие на вечността. Вампирите се уморяват от вечния и несвършващ живот. Аз съм все още млада, на сто девет и нещо години, вече и аз спрях да ги броя, и съм се изморила от живота. Не остаряваш, не се променяш, дори и на хиляда години все още изглеждаш млад. Толкова пъти съм си мислила, ако бях човек, дали щях да създам семейство. Мъж, деца, спокоен и мирен живот. Може би щях да стана и баба, радваща се на растящите си внуци. Всеки уикенд щяха да идват на гости в къщата ми, да си играят с кучето и да хапват вкусна и готвена храна. Щях да умра, като всеки нормален човек и да почивам някъде из синъото небе.
Смъртта не ме плаши, как да ме плаши нещо което никога няма да се сбъдне. Била съм толкова пъти на ръба на смъртта. Битки, кръв. Губила съм си й ръката. Само за месец де, след това порасна отново все едно нищо не се беше случвало. Някой ще го счетнат за магия, но на мен вече не ми прави впечатление.
Убих майка си и баща си, в ноща когато се преродих. Винаги съм ги мразила, до ден днешен, въпреки че са мъртви, все още ги мразя. И те ме мразиха едно време. Никога не са ме обичали, никога не са ме дарявали със заклила, любов, нежност. Само викове и бой. Това беше тяхната родителска обич. Винаги бях добра ученичка, добро дете, никога не се бях забърквала в проблеми. Учителите ме хвалеха, приятелите ме смятаха за най-щастливото момиче на земята. Мислеха си, че имам всичко което поискам. Какво разбираха пък те? Хора. Човеци. Отвращават ме. Мислят си, че са най-могъщите същества на Земята, че могат и ще правят каквото си поискат. Заблуди и лъжи. Родителите ми бяха точно такива. Алчни за пари и власт. Нищо друго не ги интересуваше.
В ноща когато се преродих, бях избягала от нас. Имахме поредния скандал с тях. Те срещу мен. Дори и не си спомням за какво беше този път, бяха толкова много на ден. Беше вечер, нощ. Зима, студ и сняг. След скандала се затворих в стаята ми, вече взела решение за бягство. Не издържах повече, исках да се махна от този Ад. Изчаках ги да заспят дълбоко и излезнах. Просто излезнах. Не знаех на къде отивам, какво ще правя. Тичах, тичах без да спирам. Не виждах почти нищо, сълзите в очите ми пречеха, а милионите падащи снежинки само дозамъгляваха погледа ми. Може би съм тичала в продължение на половин час, бях изгубила представа за времето. Стигнах до малка и тъмна къща. От едната й страна се намираше гора, а от другата стара и забравена сграда. Седнах на една пейка, беше ми студено , бях уплашена. Осъзнах, че съм се изгубила. Дори уличните фенери да светеха, навън беше мрак. Стоях сгушена, опитваща се да се предпаза от студа. Изведнъж забелязах, че някой ме гледа. В далечината в гората, зад едно дърво наистина имаше човек. Но не се уплаших, бях прекалено отчаяна и просто исках да умра. Когато непознатия се приближи видях, че е жена. Средно дълга руса права коса, бледа кожа и загърната с дълъг и черен шлифер. Приближи се до мен и ме попита защо плача.
04.04 сутринта. Паля цигара след цигара. Често вдигам глава от монитора на лаптопа ми за да огледам старата и позната стая. Да, отново съм в Детройт. Реших да поостана тук известно време, може би година-две. За какво мога да бързам? Имам цяла вечност пред мен. Стаята ми не е нищо особенно, но все пак в нея се чувствам най-хубаво и юутно от където и да било другаде. То всъщност си е малко апартаменче, две стай и баня. Хола или главната стая където прекарвам повечето време е цялата в бледи и сиви цветове. Сиво, бежово, бледо жълто, светло кафяво. Доста голямо пространство има за толкова малко неща. Голям, мек и удобен диван настанен плътно до лявата стена, малка стъклена масичка пред него. Срещу него бежов дървен шкаф, въпреки че на мен по-скоро ми прилича на скрин, върху него наредени всякакви глупости и джунджорий за каквито можете да се сетите. Имам си и малка кухня, хладилник и два кухненски шкафа, макар че въобще не приличат на такива, в дъното, точно до преградата до външната стена. Имам и камина, голяма и красива. Колко иронично нали? Никога не съм я палила, вампирите не изпитват нито студ, нито жега, все още не разбирам защо е тук.
Стигнахме и до любимото ми място . Балконът. Голям, просторен, кръгъл. С часове стоя на него, гледам далечните светлинки, високите сгради и небостъргачи, малките улички осветени от уличните лампи, колите минаващи от долу, изглеждащи като бобено зърно и голямата, величествена и сребърна луна. Балконът наистина ми е любимото място тук. Винаги ме успокоява и ме оставя на саме с мислите си.
Паля втора цигара. Не мога да заспя, а и не искам. Сънят според мен е губене на време. Е, добре признавам си, обожавам да спя, но не и през ноща. Свързана съм с нея по специален, дори странен начин. Нормално де, всеки вампир е свързан с ноща. Та нали някои ни наричат децата на мрака, нощни създания. Ноща е красива. По зъл и величествен начин, тя е красива. Всички вампири спят през деня. Крият се от изпепеляващите лъчи на слънцето. Страхуват се от тях и ги мразят, но тайнично мечтаят да видят голямата огнена топка отново, след толкова години тъмен живот.
Има безброй легенди за вампири. Хората си мислят, че ни познават, но си нямат и представя какви всъщност сме. Има толкова много книги и филми за вампири. Миризмата на чесън ни изгаря, всъщност просто само ни дразни, дървен кол в сърцето ни убива, огъня ни изпепелява. Други гласят, че кралските вампири могат да излизат на светлина или, че всички вампирите всъщност могат да понясят слънчева светлина, но само за няколко часа. Скоро имаше и още една абсурдност, която даже се беше превърнала в хит и бестселър в света. Здрач. Вампири вегетарянци, които блестят на слънце. Ъъъ.. какво по дяволите? Пълни глупости! Толкова се забавлявам понякога. Гледала съм доста филми за нас. Комедии.
Замислена в спомени погледнах към часовника на стената, 5 часът. Времето лети, когато преразказваш миналото в мислите си. Отново цигара. Но защо ли ги броя, малко вероятно е да умра от рак на белите дробове.
Хората мечтаят да са вампири. Не веднъж съм срещала малки, заблудени момиченца, молещи и мечтаещи за дарът на безсмъртието. Смешна работа. Вампирството е проклятие. Проклятие на вечността. Вампирите се уморяват от вечния и несвършващ живот. Аз съм все още млада, на сто девет и нещо години, вече и аз спрях да ги броя, и съм се изморила от живота. Не остаряваш, не се променяш, дори и на хиляда години все още изглеждаш млад. Толкова пъти съм си мислила, ако бях човек, дали щях да създам семейство. Мъж, деца, спокоен и мирен живот. Може би щях да стана и баба, радваща се на растящите си внуци. Всеки уикенд щяха да идват на гости в къщата ми, да си играят с кучето и да хапват вкусна и готвена храна. Щях да умра, като всеки нормален човек и да почивам някъде из синъото небе.
Смъртта не ме плаши, как да ме плаши нещо което никога няма да се сбъдне. Била съм толкова пъти на ръба на смъртта. Битки, кръв. Губила съм си й ръката. Само за месец де, след това порасна отново все едно нищо не се беше случвало. Някой ще го счетнат за магия, но на мен вече не ми прави впечатление.
Убих майка си и баща си, в ноща когато се преродих. Винаги съм ги мразила, до ден днешен, въпреки че са мъртви, все още ги мразя. И те ме мразиха едно време. Никога не са ме обичали, никога не са ме дарявали със заклила, любов, нежност. Само викове и бой. Това беше тяхната родителска обич. Винаги бях добра ученичка, добро дете, никога не се бях забърквала в проблеми. Учителите ме хвалеха, приятелите ме смятаха за най-щастливото момиче на земята. Мислеха си, че имам всичко което поискам. Какво разбираха пък те? Хора. Човеци. Отвращават ме. Мислят си, че са най-могъщите същества на Земята, че могат и ще правят каквото си поискат. Заблуди и лъжи. Родителите ми бяха точно такива. Алчни за пари и власт. Нищо друго не ги интересуваше.
В ноща когато се преродих, бях избягала от нас. Имахме поредния скандал с тях. Те срещу мен. Дори и не си спомням за какво беше този път, бяха толкова много на ден. Беше вечер, нощ. Зима, студ и сняг. След скандала се затворих в стаята ми, вече взела решение за бягство. Не издържах повече, исках да се махна от този Ад. Изчаках ги да заспят дълбоко и излезнах. Просто излезнах. Не знаех на къде отивам, какво ще правя. Тичах, тичах без да спирам. Не виждах почти нищо, сълзите в очите ми пречеха, а милионите падащи снежинки само дозамъгляваха погледа ми. Може би съм тичала в продължение на половин час, бях изгубила представа за времето. Стигнах до малка и тъмна къща. От едната й страна се намираше гора, а от другата стара и забравена сграда. Седнах на една пейка, беше ми студено , бях уплашена. Осъзнах, че съм се изгубила. Дори уличните фенери да светеха, навън беше мрак. Стоях сгушена, опитваща се да се предпаза от студа. Изведнъж забелязах, че някой ме гледа. В далечината в гората, зад едно дърво наистина имаше човек. Но не се уплаших, бях прекалено отчаяна и просто исках да умра. Когато непознатия се приближи видях, че е жена. Средно дълга руса права коса, бледа кожа и загърната с дълъг и черен шлифер. Приближи се до мен и ме попита защо плача.