BlackSugar
08-14-2012, 23:26
Пет и двайсет сутринта е. Седя на покрива на някакъв блок някъде и гледам изгрева. Слънцето бавно, но упорито си проправя път през облаците. Краката ми висят през ръба на блока, а роклята ми, струваща 200 лева, вече е измачкана, вмирисана и дори прогорена. Лакираните ми къдрици са се отпуснали и разрошили. Високите и неудобни обувки се търкалят захвърлени някъде.
Прекрасният ми нагласен вид е вече само далечен спомен. Гледам изгрева и паля цигара, може би 30-тата за тази нощ. Отпивам от виното и вдишвам дълбоко дима
-Студено ли ти е?
-Не-усмихвам се мило. Той също се усмихва. Има малко нащърбен преден зъб, а косата му пада в очите
Седим си така, а отнякъде зазвучава “All apologies” .
Днес завършихме 12-ти клас. Дискотеки, алкохол, амфети, цигари, рокли, костюми, музика, сълзи...Завинаги приключих този етап от живота си. Мигът, който очаквах от пет години най-после настъпи. Нямаше фанфари или фоерверки, по нищо не личеше, че не е съвсем обикновен ден. Хората бавно се раздвижваха по улицата, трамваите шумно се потътряха по релсите и сякаш всичко си бе по старому.
Но не беше така...Днес затворих последната страница от тази дълга одисея. Днес бе последния ден от живота ми като номер трети в 12-ти „Д” клас. Какво помня? Какво помня...
Помня разбитото си сърце, съсипаните илюзии, унижението, болката, страха, омразата, тлеещия ужас, който ме убиваше малко по малко. Помня бягствата, помня обидите, помня начина, по който ме гледаха всички. Помня и най-добрите си приятелки. Помня как станаха неизменна част от живота ми, как бършеха сълзите ми, държаха ми косата докато повръщах мъртво пияна, как с часове говорехме за глупави, отминали неща, които не можехме да променим...Помня истерията, плача, смеха им...Знам какво чувстват, какво мислят, какво мразят и обичат...Те станаха най-важната част от живота ми. Те и още някой...
Поглеждам човека до себе си и промърморвам:
-Заминавам след месец- Той се усмихва отново и казва:
-Не думай
-А ти оставаш...
-Айде да говориме за тва после, не си разваляй празника.
Посягам към малката си чанта, търся нещо. Той ме наблюдава с интерес. Слагам стиснатия си юмрук пред лицето му и разтварям шепа. На дланта ми лежи черна пластмасова халка от капачка на бира.
-Какво е тва?
-Разказвала ли съм ти за първата ми целувка?
-Май не...
-Беше лятото преди десети клас. Бяхме в градчето на една от най-добрите ми приятелки. Вечерта пред кръчмата се натисках с едно момче от там. Докато си говорехме му взех халката от бира и си я сложих на пръста. На другия ден я видях и обещах пред себе си, че в деня, в който пак се влюбя истински, ще я сваля, защото тъкмо тогава бях успяла да забравя някого... После срещнах теб и за първи път усетих онова, което не бях чувствала с години. В мига, в който го осъзнах, махнах халката и я прибрах в една кутия. Казах си, че ще я надена отново, когато ми разбият сърцето.- Усмихнах се и я сложих на безименния пръст на дясната ръка.
-Ама аз...
-Няма да остана тук, а ти не искаш да дойдеш с мен. Нещата са ясни.
Той мълчеше. Вече беше съвсем светло, а колите долу ставаха все повече и по-шумни. От някъде се чу звук от падане на листо. Същият като от прелистване на страница...
Прекрасният ми нагласен вид е вече само далечен спомен. Гледам изгрева и паля цигара, може би 30-тата за тази нощ. Отпивам от виното и вдишвам дълбоко дима
-Студено ли ти е?
-Не-усмихвам се мило. Той също се усмихва. Има малко нащърбен преден зъб, а косата му пада в очите
Седим си така, а отнякъде зазвучава “All apologies” .
Днес завършихме 12-ти клас. Дискотеки, алкохол, амфети, цигари, рокли, костюми, музика, сълзи...Завинаги приключих този етап от живота си. Мигът, който очаквах от пет години най-после настъпи. Нямаше фанфари или фоерверки, по нищо не личеше, че не е съвсем обикновен ден. Хората бавно се раздвижваха по улицата, трамваите шумно се потътряха по релсите и сякаш всичко си бе по старому.
Но не беше така...Днес затворих последната страница от тази дълга одисея. Днес бе последния ден от живота ми като номер трети в 12-ти „Д” клас. Какво помня? Какво помня...
Помня разбитото си сърце, съсипаните илюзии, унижението, болката, страха, омразата, тлеещия ужас, който ме убиваше малко по малко. Помня бягствата, помня обидите, помня начина, по който ме гледаха всички. Помня и най-добрите си приятелки. Помня как станаха неизменна част от живота ми, как бършеха сълзите ми, държаха ми косата докато повръщах мъртво пияна, как с часове говорехме за глупави, отминали неща, които не можехме да променим...Помня истерията, плача, смеха им...Знам какво чувстват, какво мислят, какво мразят и обичат...Те станаха най-важната част от живота ми. Те и още някой...
Поглеждам човека до себе си и промърморвам:
-Заминавам след месец- Той се усмихва отново и казва:
-Не думай
-А ти оставаш...
-Айде да говориме за тва после, не си разваляй празника.
Посягам към малката си чанта, търся нещо. Той ме наблюдава с интерес. Слагам стиснатия си юмрук пред лицето му и разтварям шепа. На дланта ми лежи черна пластмасова халка от капачка на бира.
-Какво е тва?
-Разказвала ли съм ти за първата ми целувка?
-Май не...
-Беше лятото преди десети клас. Бяхме в градчето на една от най-добрите ми приятелки. Вечерта пред кръчмата се натисках с едно момче от там. Докато си говорехме му взех халката от бира и си я сложих на пръста. На другия ден я видях и обещах пред себе си, че в деня, в който пак се влюбя истински, ще я сваля, защото тъкмо тогава бях успяла да забравя някого... После срещнах теб и за първи път усетих онова, което не бях чувствала с години. В мига, в който го осъзнах, махнах халката и я прибрах в една кутия. Казах си, че ще я надена отново, когато ми разбият сърцето.- Усмихнах се и я сложих на безименния пръст на дясната ръка.
-Ама аз...
-Няма да остана тук, а ти не искаш да дойдеш с мен. Нещата са ясни.
Той мълчеше. Вече беше съвсем светло, а колите долу ставаха все повече и по-шумни. От някъде се чу звук от падане на листо. Същият като от прелистване на страница...