iva_velikova
08-18-2012, 01:13
Толкова дълго чакаше тази среща,че само при мисълта за нея я обземаше някакво обсебващо чувство. То като че ли пленяваше цялото й тяло,всеки път когато се сетеше за Него.
Телефонът звънна точно в 3 часа, за да може тя да разбере,че има петнадесет минути да стане, да се приготви и да отиде при него. Тя не беше направила предварително нищо, защото не вярваше в тази среща. В ума й се въртяха всякакви причини, пречещи на тази среща да се състои, но ето че телефонът звънна. Тя стана от леглото си и се огледа. Искаше й се да изглежда добре в неговите очи, но не можеше да подбере подходящите дрехи. Постоя за момент в средата на стаята и реши, че не дрехите й са важни, а думите, които би искала да му каже и онова чувство в очите й,което той щеше да види…Тя беше сигурна,че ще усети емоциите й без да забелязва повърхностните неща, грабна няколко смачкани лева, които стояха на нощното й шкафче и замина. Знаеше, че няма време и бързаше. В главата и хиляди мисли я караха да се върне обратно, хиляди причини на разума се опитваха да я спрат, но тя продължаваше. Може би незнайно и за самата нея защо, а може би просто за първи път искаше да докаже на разума си, че сърцето печели въпреки всичко. Тя вървеше по тъмните улици отново без да обмисля какво би му казала. През цялото това време на чакане всяка вечер повтаряше всичко,което иска той да знае от нея, но в този момент беше решена, че просто няма какво да му каже. Тя забрави всички думи, забрави всички диалози, които беше водила в ума си допреди тази среща. Може би най- правилно беше да действа импулсивно. Осъзна,че дори в момента нейните действия бяха импулсивни и се хареса на самата себе си, че позволява на сърцето си да затрепери за пореден път, при срещата й с Него.
Когато стигна малко преди уговореното място започна да се оглежда нетърпеливо. Усещаше,че едва успява да контролира движенията си, ръцете й вече трепереха, сърцето й се пръскаше, а още дори не го беше видяла. Спря за момент, за да се опита да се овладее и продължи напред с бърза крачка. В този момент го видя. Той я гледаше с леко суров и неодобрителен поглед, в който тя открои нотка на притеснение. Дали той се беше изплашил от това, което очакваше да чуе или любовта му към нея го караше да се тревожи за нейната безопасност? Или това просто беше безразличния му поглед, стараещ се да й покаже,че този път наистина е закъсняла… Беше се изморил да я чака, в опитите си да успява сама и да я гони, когато беше решена на нещо. Беше се изморил от неспособността й да види живота и щастието. Беше изморен да й дава сърцето си всеки път .. всеки път, а тя да отказва с онова неистово желание в очите си просто да го сграбчи и да му се наслади. Той съзнаваше,че тя го обича. Виждаше го в очите й всеки път, когато погледите им се засичаха. Всеки път се замисляше дали наоколо е прекалено тихо или сърцето й бие ужасно силно, когато го види. Този път обаче той беше решен да й покаже, че не може повече да си играе с чувствата му. Стоеше с ръце, прибрани в джобовете си и просто я чакаше. Изпиваше я с безразличния си поглед, а тя се питаше дали дългоочакваната среща наистина се случва или това е поредната мечта, която си представя преди да заспи. Колкото повече се приближаваше до Него, толкова по-силно усещаше неспокойствието на тялото си. Той беше пред нея. Стоеше и заливаше с енергия цялото й същество, очите му блестяха в нейните със същата живинка, с която тя ги беше запомнила още от момента, в който се влюби в тях. Времето я притискаше, а душата и крещеше като пред затворени порти. Нещо дълбоко вътре в нея не й позволяваше да ги пусне на свобода, може би защото знаеше,че това откровение би я сринало със земята. Страх… вечния страх, който тя изпитваше от Него отново прошепна. Той беше единствения човек, който можеше със своето сърце да обикне нейното и същевременно същия човек, който можеше да я унищожи. Колко парадоксално звучеше това, а понякога и толкова безумно. И именно това безумие я караше да предпочита да го обича истински мълчаливо, отколкото да си позволи да я пречупи. Всички чувства се смесиха и забушуваха отново в нея и за пореден път тя усещаше силното му присъствие до нея. За момент се поколеба- дали не прави най- голямата глупост в живота си, задето е станала от сън и дотичала отново при Него, въпреки всички обещания, които даваше на самата себе си? Тя знаеше,че той няма да я погледне със онзи същия отдаден поглед, но дали принудения му студен поглед не би я отказал от мисълта за него? Дали нямаше нужда точно от това, за да спре да сравнява всички други мъже с него, за да спре да го гони в сънищата си и да спре да протяга ръце към него? Не, тази среща беше толкова искана. Думите започнаха да излизат от устата й. Бяха толкова необмислени, колкото и искрени. Толкова малко време, а толкова много емоции.
- Ти си просто хубав спомен за мен .. – каза той, преставайки да се взира в очите й – Аз продължих напред, направи го и ти.
Думите му се забиваха право в сърцето й и болеше.. Болеше от безсилието й да се разплаче пред него, болеше я от това, че му вярваше безпрекословно и знаеше,че казва истината. Усмивката и този път успя да скрие сълзите, но не можа да прекрати болката. Тя стисна зъби и му се усмихна отново.
- Чао – промълви той.
Тя стана и пое по пътя си с бавни крачки. Вече и се виеше свят, а трябваше да запази и последната капка достойнство, което имаше. Тръгна по пътя, обсипан с камъни и пропит с мръсотия. Опита се да се усмихне отново, но пред кого..Прибра се в къщи и легна във вече студеното легло. Тъмнината на нощта не й даваше спокойствие и не можа да заспи цяла нощ. Мисълта за това, че и двамата знаеха, че нищо не е свършило не и даде мира до сутринта ..
Телефонът звънна точно в 3 часа, за да може тя да разбере,че има петнадесет минути да стане, да се приготви и да отиде при него. Тя не беше направила предварително нищо, защото не вярваше в тази среща. В ума й се въртяха всякакви причини, пречещи на тази среща да се състои, но ето че телефонът звънна. Тя стана от леглото си и се огледа. Искаше й се да изглежда добре в неговите очи, но не можеше да подбере подходящите дрехи. Постоя за момент в средата на стаята и реши, че не дрехите й са важни, а думите, които би искала да му каже и онова чувство в очите й,което той щеше да види…Тя беше сигурна,че ще усети емоциите й без да забелязва повърхностните неща, грабна няколко смачкани лева, които стояха на нощното й шкафче и замина. Знаеше, че няма време и бързаше. В главата и хиляди мисли я караха да се върне обратно, хиляди причини на разума се опитваха да я спрат, но тя продължаваше. Може би незнайно и за самата нея защо, а може би просто за първи път искаше да докаже на разума си, че сърцето печели въпреки всичко. Тя вървеше по тъмните улици отново без да обмисля какво би му казала. През цялото това време на чакане всяка вечер повтаряше всичко,което иска той да знае от нея, но в този момент беше решена, че просто няма какво да му каже. Тя забрави всички думи, забрави всички диалози, които беше водила в ума си допреди тази среща. Може би най- правилно беше да действа импулсивно. Осъзна,че дори в момента нейните действия бяха импулсивни и се хареса на самата себе си, че позволява на сърцето си да затрепери за пореден път, при срещата й с Него.
Когато стигна малко преди уговореното място започна да се оглежда нетърпеливо. Усещаше,че едва успява да контролира движенията си, ръцете й вече трепереха, сърцето й се пръскаше, а още дори не го беше видяла. Спря за момент, за да се опита да се овладее и продължи напред с бърза крачка. В този момент го видя. Той я гледаше с леко суров и неодобрителен поглед, в който тя открои нотка на притеснение. Дали той се беше изплашил от това, което очакваше да чуе или любовта му към нея го караше да се тревожи за нейната безопасност? Или това просто беше безразличния му поглед, стараещ се да й покаже,че този път наистина е закъсняла… Беше се изморил да я чака, в опитите си да успява сама и да я гони, когато беше решена на нещо. Беше се изморил от неспособността й да види живота и щастието. Беше изморен да й дава сърцето си всеки път .. всеки път, а тя да отказва с онова неистово желание в очите си просто да го сграбчи и да му се наслади. Той съзнаваше,че тя го обича. Виждаше го в очите й всеки път, когато погледите им се засичаха. Всеки път се замисляше дали наоколо е прекалено тихо или сърцето й бие ужасно силно, когато го види. Този път обаче той беше решен да й покаже, че не може повече да си играе с чувствата му. Стоеше с ръце, прибрани в джобовете си и просто я чакаше. Изпиваше я с безразличния си поглед, а тя се питаше дали дългоочакваната среща наистина се случва или това е поредната мечта, която си представя преди да заспи. Колкото повече се приближаваше до Него, толкова по-силно усещаше неспокойствието на тялото си. Той беше пред нея. Стоеше и заливаше с енергия цялото й същество, очите му блестяха в нейните със същата живинка, с която тя ги беше запомнила още от момента, в който се влюби в тях. Времето я притискаше, а душата и крещеше като пред затворени порти. Нещо дълбоко вътре в нея не й позволяваше да ги пусне на свобода, може би защото знаеше,че това откровение би я сринало със земята. Страх… вечния страх, който тя изпитваше от Него отново прошепна. Той беше единствения човек, който можеше със своето сърце да обикне нейното и същевременно същия човек, който можеше да я унищожи. Колко парадоксално звучеше това, а понякога и толкова безумно. И именно това безумие я караше да предпочита да го обича истински мълчаливо, отколкото да си позволи да я пречупи. Всички чувства се смесиха и забушуваха отново в нея и за пореден път тя усещаше силното му присъствие до нея. За момент се поколеба- дали не прави най- голямата глупост в живота си, задето е станала от сън и дотичала отново при Него, въпреки всички обещания, които даваше на самата себе си? Тя знаеше,че той няма да я погледне със онзи същия отдаден поглед, но дали принудения му студен поглед не би я отказал от мисълта за него? Дали нямаше нужда точно от това, за да спре да сравнява всички други мъже с него, за да спре да го гони в сънищата си и да спре да протяга ръце към него? Не, тази среща беше толкова искана. Думите започнаха да излизат от устата й. Бяха толкова необмислени, колкото и искрени. Толкова малко време, а толкова много емоции.
- Ти си просто хубав спомен за мен .. – каза той, преставайки да се взира в очите й – Аз продължих напред, направи го и ти.
Думите му се забиваха право в сърцето й и болеше.. Болеше от безсилието й да се разплаче пред него, болеше я от това, че му вярваше безпрекословно и знаеше,че казва истината. Усмивката и този път успя да скрие сълзите, но не можа да прекрати болката. Тя стисна зъби и му се усмихна отново.
- Чао – промълви той.
Тя стана и пое по пътя си с бавни крачки. Вече и се виеше свят, а трябваше да запази и последната капка достойнство, което имаше. Тръгна по пътя, обсипан с камъни и пропит с мръсотия. Опита се да се усмихне отново, но пред кого..Прибра се в къщи и легна във вече студеното легло. Тъмнината на нощта не й даваше спокойствие и не можа да заспи цяла нощ. Мисълта за това, че и двамата знаеха, че нищо не е свършило не и даде мира до сутринта ..