PDA

View Full Version : Творчеството на Кика :)



kikki
08-18-2012, 11:38
За да не правя за всяко мое творение, така да се каже, нова тема, реших да си направя една моя. Тук ще побликувам ракази и истории и ще бъда много радостна, ако изразите мнение :)



Писма до непознат

Мракът бавно, но настойчиво надвиваше светлината. Звездите никнеха като гъбки след дъжд. Слънцето и Луната водеха ежедневната си борба за надмощие, чийто край беше един и същ всеки път. Тъмнината сякаш сграбчваше здраво в схатката си светлината и тя чезнеше бавно, мъчително.
Слънцето се скри зад хълмовете в далечината и последните лъчи потънаха в мрака. След тежка и продължителна борба, Луната възтържествува. Започна празненство. Звездите трепкаха. Подухваше лек хладен ветрец и сякаш се заиграваше с дърветата и тревичките, които се поклащаха в такт. Чуваше се песента на щуреца, монотонна и приятна.
Изведнъж вятърът секна. Небето се покри с тъмни облаци. Настъпи непрогледен мрак. Възцари се спокойствие.
Дъждът рукна като изведро.
Коридорът беше тих. Звукът от дъждът, който барабанеше по ламарината на прозореца, отекваше зловещо. Чуха се стъпки и сякаш светът замря, за да види кой си позволява да наруши спокойствието на мрака.
Тими крачеше замислен. Мракът го обгръщаше. Тъмните му дрехи го караха да изглежда като сянка, демон, който те преследва дори в сънищата.
- Има ли някой?
Тими се огледа в тъмното. Гласът му прозвуча някак глухо. Той се ослуша,
но неполучи отговор. Плахо погледна през открехната врата на едно от общежитията. Вътре нямаше никого. Бавно пристъпи напред. Огледа внимателно стаята, като задържаше погледа си на всеки един предмет. По стените бяха залепени скици, малки снимки на актриси от осемдесетте - деведесетте години на двадесети век. Не знаеше имената им, но можеше да ги разпознае, защото майка му обичаше да гледа стари филми. Напомняха й за добрите стари времена, когато беше още млада и се гордееше със съпруга си – командир на рота. Караха я да забрави, че мъжът, който толкова обичаше, избяга с любовницата си и я остави сама да се грижи за сина им.
В ъгъла на стаята имаше дървен статив. А до него, на една малка масичка
Бяха разпилени листи. На края й, струпани на купчинка и завързани с тънка златиста връв, имаше писма. Бяха десетки.
Тими впери поглед в една стара книга. Случайно я забеляза. Лавиците бяха
отрупани, но точно тази му направи впечатление. Корицата й беше избеляла и оръфана. Листите – пожълтели и сбръчкани, сякаш са били намокрени. Заглавието беше написано със златни ръкописни букви. Момчето прокара пръсти по корицата на старата книга. Навяваше му спомени.
Тими чу странен шум и рязко се обърна. От изненада, а и от уплаха, подскочи. Една девойка стоеше срещу него. Тя беше по холат, а от косата й капеше вода. В ръката си заплашително държеше едно макетно ножче и не отместваше очи от него, като че чакаше да се помръдне, за да извика, колкото й глас държи:
- Крадец!
Мина време, докато Тими се окопити. Викът на девойката отекваше в
главата му.
- Не съм крадец. – каза плахо момчето.
- А какво правиш в общежитието ми? – изсъска тя и викна с цяло гърло.
Помощ!
- Не, не. Тихо.
- Моля?!
- Слушай, видях, че вратата е отворена и...
- И рещи да ме ограбиш?
- Не! – изкрещя Тими и дори се сепна от собствената си реакция. Сведе
притеснено поглед. Преглътна. Прочисти гърлото си и продължи, като гласът му трепереше. – Реших да проверя дали всичко е наред..
- О! Всичко е наред. Можеш да си вървиш вече. Благодаря за
загрижеността! – подхвърли му иронично девойката и кимна към вратата.
Тими се смути още повече. Облиза устни и погледна момичето с крайчеца
на окото си, сякаш го беше страх тя да не види. След това побърза да излезе. Но още преди да е стигнал до края на коридора и да се е загубил зад ъгъла, в мрака се чу глас:
- Чакaй, върни се!
Беше девойката, но гласът й сега беше нисък и спокоен, дори нежен. Тими
се обърна. Тя стоеше и му се усмихваше широко.
- Аз съм Чарли!
- Тими.
Очите й бяха сини, дълбоки като океана. Бяха красиви. Колкото повече се
вглеждаше в тях, те променяха цвета си в различни оттенъци на синьото. Сякаш в тях Тими виждаше отражението на морето.

***

- Защо го правиш? Защо ми правиш портрет?
Чарли се подаде иззад платното. Усмихваше се широко. За миг се вгледа в
него.Усмивката и постепенно гаснеше, докато не изчезна от лицето й. Страните й добиха бледорозов цвят. Опитваше се да намери обяснение. Може би не искаше да остава сама в тази дъждовна нощ. Може би Тими й допадаше.
- Може би, ако не беше ти, щяха да ме ограбят. – промърмори тихо тя и се
засмя.
Тими й се усмихна и добави с насмешка:
- Аз съм герой!
Засмя се, като че ли на себе си. Като изрече тези думи, една неприятна
мисъл го връхлетя. Накара усмивката му да изчезне. Той се навъси. Доби едно сериозно изражение. Замисли се.
- Трябва да ти призная нещо...
Томи млъкна и се вгледа в Чарли. Беше оставила четката. Ръцете и бяха
скръстени на гърдите. Гледаше го заплашително, сякаш ако още една дума, ще му зашлеви такъв шамар, че ще му трябва време, докато се опомни. Момчето разбра намека. Леко се притесни. Сведе поглед и продължи:
- Общежитието ми е малко по-надолу. Докато минавах край... – той
млъкна. Тими кимна към опърпаната книга. – Видях я. Баща ми ми подари същата за седмия ми рожден ден. На другата сутрин си тръгна. Каза, че няма да се върне. Оттогава за всеки мой рожден ден си я копувам и я прочитам.
Чарли се намръщи. Стисна очи. Тръсна глава и се усмихна насила.
- Защо ми го казваш?
Тими я погледна най-сетне. Вдигна рамене и отново заби поглед в земята.
Чарли грабна един парцал. Избърса ръцете си от боята. Вгледа се в полуготовият портрет и се усмихна, но някак тъжно.
- Когато бях на шест родителите ми се разведоха. Тогава прочетох тази
книга. Идеята за писма до непознати... хареса ми. Така започна всичко. Описвах преживяванията си в писма и ги изпращах на непознати. Обикновено не ми отговарят. Един ден обаче получиш писмо. – девойката се засмя леко. – От непознат. Започнахме да си пишем. Той така и не ми каза името си. – каза тъжно, сякаш на себе си и хвърли един поглед на Тими. – Момчето ми сподели история, подобна на твоята. За...
- Мисля, че трябва да си тръгвам. – гласът му беше груб. Прозвуча като
заплаха. Дори момичето се сепна от внезапната промяна.Тя се опита да го спере, но той се изгуби в мрака.
Чак сега Чарли забеляза, че дъждът беше спрял.

***

На вратата се почука. Тими прокара ръка през буйната си къдрава коса уж, за да й предаде що годе приличен вид.
Той отвори. Пред него стоеше Чарли. Носеше платно.
- Може ли да вляза? – попита тихо, някак плахо, тя, като се усмихваше.
Тими кимна мрачно и се отмести, за да й направи път.
Стаята му не беше голяма, но изглеждаше още по-малка, защото навсякъде
се подмятаха мръсни дрехи, книги и опаковки от вафли. Под големия прозорец имаше масивно дървено бюро. На него бяха разхвърляни десетки писма. Получателят беше един и същ. Погледът й падна на една лавица с книги. Всички бяха с едно и също заглавие. Момичето се усмихна тъжно.
- Това ли е твоето общежитие? – попита Чарли, сякаш за да сложи край
на подтискащата тишина, която цареше.
- Да. Уча литература...
- Знам. – каза смутено девойката.
- Ти... Ти учиш изкуство, нали?
Чарли кимна в положителен отговор.
- Всичко в писмата е истина, Тими. Не съм те излъгала нито веднъж. –
Чарли млъкна. Погледна към момчето, но то беше свело поглед. Искаше й се да го накара да й повярва, да го убеди, че момичето, с което си е писал толкова време, сега стои пред него.
Чарли облегна платното на стената и седна на дивана. Той се вгледа в
картината. Вечерта момичето не можа да заспи и я довърши.
- Ще се радвам да задържиш портрета. Нарисувах го за теб. – промълви
тихо тя и понечи да стане.
- Не. Не, не си тръгвай. – спря я момчето. – Остани още малко.
Устата му беше присъхнала. Прочисти гърлото си. Тя беше впила сините си
очи в него. Имаше чувството, че трябва да спре да се вглежда в тях, защото ще се загуби. Опита се да се усмихне, но не можа. Беше прекалено нервен. Той бавно седна до нея.
- Имам странното чувство, че...
Тими сведе поглед. Зарови лице в шепите си. Стисна очи и се усмихна
широко. Въздъхна тежко и рязко се обърна към Чарли. Лицето й беше на педя растояние от неговото. Тя му се усмихваше. Чак сега забеляза, че тя има тръпчинки. Не го беше споменавала в писмата си. Гледаше го със сините си очи. Ами ако наистина се изгубеше в тях? Чувстваше дъха й, който галеше кожата му. Беше толкова топъл ,че го караше да настръхва. Усещаше парфюма й. Една сладникава натрапчива миризма. Би го подразнила, но не и сега. Обстоятелствата бяха различни. Затова и му харесваше.
Тими също се усмихна. Изпитото му лице стана приветливо и красиво.
Чертите на лицето му омекнаха. Без да се замисля, придърпа Чарли в скута си и я целуна.
Имаше чувството, че я познава от цяла вечност.

FunkyPie
08-19-2012, 20:37
имам няколко предложения:мене лично не ме кефи да се използват чужди имена,точно като извадено от некъв вампирски филм и 2ро в началото си го направила една идея описанието като детска приказка
иначе-nice,хареса ми