notlike
08-18-2012, 17:36
Ето нещо и от мен - надявам се да ви хареса, но не гарантирам за неговото благополучие. Успех в четенето :)
Денят започна както всеки обикновен летен такъв - прохладен, откъснат от света на жегите, които щяха да стоварят маранята с всичка сила под натиска на слънцето. Ирак бе все тъй мрачен и опушен - от праха, войниците, трагедията и събитията, които събориха режим и цяла държава. Българският контингент щеше да се изтегля - време беше, хората мечтаеха да бъдат цивилни, да видят семейства, деца, домашни любимци, да се порадват на родното, да чуят малко народна музика, да се чукнат на трапезата с чашка ракия, без да очакват бомбени нападения и да живеят за момента, да живеят, чакайки всеки един момент смъртта да почука и на тяхната врата, а тя го правеше достатъчно пъти през тези мисии - хиляди души дадоха живота си в жертва на една цел - петролите на страната. Тази ислямска страна беше поставила своя интерес над този на "другите" - богаташите, които щяха да разорят до основи системата на група от хора, повечето от които нямаха вина за събитията и чакаха рейнджърите, които щяха да дойдат като освободители, за да се превърнат в убийци - на желание, на радост от живота и на мнозина, опитали се да бъдат искрени с тях. Щеше да бъде погубен животът на хиляди цивилни хора, на хиляди войници, които бранеха страните си и по-скоро техните пари, а в замяна на лъвския пай, чиято чиния те пазеха, получаваха скромните трошички от трапезата. Получаваха ги с цената на своя живот. Каква добра сделка беше предложил този "справедлив" живот на жилавите машини, които осъзнаваха риска, но също така съзнаваха, че семействата чакат хляба си, а децата трябваше да се развиват. Затова те действаха безропотно под натиска на своите началници, подредени йерархично във феодалната система на иначе демократичния свят. Стефан и Иван бяха приятели - познаваха се от 20 години, бяха израснали заедно и вече на 30, те имаха семейства - първият беше баща на две прекрасни дъщери, а вторият притежаваше невероятен син, който от малък беше умен, но който се превърна в бледа сянка след коварното заболяване и смъртта на своята майка - прекрасната Йоана. Тя почина от рак - не можеше да преживее стреса и мъката по съпруга си, който с месеци наред нямаше възможност да се върне, а след атентата, в който загинаха българските момчета, тя без малко да получи инфаркт. Крехката жена не издържа на напрежението и макар да направи опит да бъде самообладана до последния момент, да не се оплаква и да отгледа Петърчо , тя почина, оставяйки го почти сирак, с баща, който тук нямаше да го издържа - Петър остана сам завинаги. Той не знаеше дали Иван ще се върне нявга от тази война, дали ще усети майчина обич отново, дали щеше да чуе шепота на човека, който го беше отгледал - Йоана го беше накарала да вярва в ангели и му показваше ясно, че каквото и да стане с нея, тя ще бъде винаги до Петър и няма да го остави до сетния му миг.
Дойде време за прибиране - всички бяха щастливи, само Стефан и Иван бяха умислени за живота - край на мисиите, пенсиониране, какво щяха да направят занапред, никой не знаеше. Може би охрана в дискотека или пазач на банка. Двамата мъже се изправяха пред най-трудните мигове в живота си - годините в чужбина ги бяха направили сурови към живота, непримирими, но те тепърва съзнаваха, че това, което щеше да ги погне от аерогарата, щеше да промени съдбата им завинаги. Щеше да ги заземи и да опъне техните жили до краен предел - животът щеше да ги разпъне на кръст и те съзнаваха ясно това. Като родители и най-вече мъже, те трябваше да изхранят поколение. Как, никой не знаеше.
Минаваше времето - годините летяха. Децата пораснаха. Вече на прага на четиридесетте, Стефан и Иван бяха също така неразделни, Калина и Ивана(Иван беше кръстник на малката дъщеря на Стефан) бяха вече гимназиални ученички, но те само си знаеха какво е да имаш баща, който се чувстваше безполезен. Макар да имаха силната ръка и закрилата на майка си Виктория, дори победоносно звучащото й име не можа да се справи с чашката, която беше изтощила единия рейнджър. Черният му дроб си отиваше неумолимо - щеше да довърши и собственика си. При Иван нещата стояха различно - той успя да намери смисъла в живота си чрез Петър - малкият гений напредваше в училище, печелеше отличия по математика и стана световен шампион.
Времето на войниците изтече. Стефан и Иван починаха в една година. Макар на скромните 48, те не можаха да издържат. Първият не виждаше смисъла в красивите си дъщери, които бяха намерили невероятни мъже, Виктория вече не беше утеха в очите на съпруга си - той беше подчинил себе си на алкохола. След литрите евтино уиски, ракия и водка, след часовете на неврастения и пристъпи от войната, след картините на смърт, глад, кръв и пушечни димове, след снарядите, бомбените нападения и терорът, сърцето на строгия, но иначе добродушен Стефан не издържа. Той издъхна след инфаркт. Иван живя по-дълго, но въпреки това не можеше да приеме, че Петър успяваше сам, а самият родител се чувстваше излишен - момчето се издържаше само, беше студено към него, задето го бе оставил в тежък момент. Петър никога не прости на баща си това, че не се върна за погребението на Йоана, макар вторият да нямаше вина - той получи нареждане да остане за важна офанзива.
Бе дошла есента, студеният дъжд пронизваше всичко на пътя си, листата падаха, а бавно до тях, на гробището, се виждаха два камъка един до друг - другарите, които живяха и умряха заедно, неразделните птички, които издържаха на какви ли не изпитания, приятели, които не се предадоха дори в тежки моменти по време на мисиите, но не успяха да направят наглед по-лесното - да покажат своите бащински умения, да стъпят на почвата в България. Умряха несправедливо, умряха в името на държавата или по-скоро на интересите на някои хора. Умряха насред предградията, това беше цената на тяхната жертва. Без почести, без траурни ленти, без последен марш, без нищо. Насред зеленото поле, в близост до калната почва, стояха един до друг два камъка - на единия пишеше сержант Стефан Савов, а на другия - капитан Иван Караджинов.
Дъждът продължаваше своя марш, колите по софийските павета не спираха своя поход. Гръмотевици разнасяха невероятните си песни из небето, а тътенът сякаш отекваше бавно в ушите на роднините на починалите, сякаш подчертавайки, че тези две физически лица никога нямаше да бъдат част от планетата, че тяхното съществуване потъва в небитието, а сонатата на есенния порой все така равномерно се разпростираше върху уморените тела на работниците.
Денят започна както всеки обикновен летен такъв - прохладен, откъснат от света на жегите, които щяха да стоварят маранята с всичка сила под натиска на слънцето. Ирак бе все тъй мрачен и опушен - от праха, войниците, трагедията и събитията, които събориха режим и цяла държава. Българският контингент щеше да се изтегля - време беше, хората мечтаеха да бъдат цивилни, да видят семейства, деца, домашни любимци, да се порадват на родното, да чуят малко народна музика, да се чукнат на трапезата с чашка ракия, без да очакват бомбени нападения и да живеят за момента, да живеят, чакайки всеки един момент смъртта да почука и на тяхната врата, а тя го правеше достатъчно пъти през тези мисии - хиляди души дадоха живота си в жертва на една цел - петролите на страната. Тази ислямска страна беше поставила своя интерес над този на "другите" - богаташите, които щяха да разорят до основи системата на група от хора, повечето от които нямаха вина за събитията и чакаха рейнджърите, които щяха да дойдат като освободители, за да се превърнат в убийци - на желание, на радост от живота и на мнозина, опитали се да бъдат искрени с тях. Щеше да бъде погубен животът на хиляди цивилни хора, на хиляди войници, които бранеха страните си и по-скоро техните пари, а в замяна на лъвския пай, чиято чиния те пазеха, получаваха скромните трошички от трапезата. Получаваха ги с цената на своя живот. Каква добра сделка беше предложил този "справедлив" живот на жилавите машини, които осъзнаваха риска, но също така съзнаваха, че семействата чакат хляба си, а децата трябваше да се развиват. Затова те действаха безропотно под натиска на своите началници, подредени йерархично във феодалната система на иначе демократичния свят. Стефан и Иван бяха приятели - познаваха се от 20 години, бяха израснали заедно и вече на 30, те имаха семейства - първият беше баща на две прекрасни дъщери, а вторият притежаваше невероятен син, който от малък беше умен, но който се превърна в бледа сянка след коварното заболяване и смъртта на своята майка - прекрасната Йоана. Тя почина от рак - не можеше да преживее стреса и мъката по съпруга си, който с месеци наред нямаше възможност да се върне, а след атентата, в който загинаха българските момчета, тя без малко да получи инфаркт. Крехката жена не издържа на напрежението и макар да направи опит да бъде самообладана до последния момент, да не се оплаква и да отгледа Петърчо , тя почина, оставяйки го почти сирак, с баща, който тук нямаше да го издържа - Петър остана сам завинаги. Той не знаеше дали Иван ще се върне нявга от тази война, дали ще усети майчина обич отново, дали щеше да чуе шепота на човека, който го беше отгледал - Йоана го беше накарала да вярва в ангели и му показваше ясно, че каквото и да стане с нея, тя ще бъде винаги до Петър и няма да го остави до сетния му миг.
Дойде време за прибиране - всички бяха щастливи, само Стефан и Иван бяха умислени за живота - край на мисиите, пенсиониране, какво щяха да направят занапред, никой не знаеше. Може би охрана в дискотека или пазач на банка. Двамата мъже се изправяха пред най-трудните мигове в живота си - годините в чужбина ги бяха направили сурови към живота, непримирими, но те тепърва съзнаваха, че това, което щеше да ги погне от аерогарата, щеше да промени съдбата им завинаги. Щеше да ги заземи и да опъне техните жили до краен предел - животът щеше да ги разпъне на кръст и те съзнаваха ясно това. Като родители и най-вече мъже, те трябваше да изхранят поколение. Как, никой не знаеше.
Минаваше времето - годините летяха. Децата пораснаха. Вече на прага на четиридесетте, Стефан и Иван бяха също така неразделни, Калина и Ивана(Иван беше кръстник на малката дъщеря на Стефан) бяха вече гимназиални ученички, но те само си знаеха какво е да имаш баща, който се чувстваше безполезен. Макар да имаха силната ръка и закрилата на майка си Виктория, дори победоносно звучащото й име не можа да се справи с чашката, която беше изтощила единия рейнджър. Черният му дроб си отиваше неумолимо - щеше да довърши и собственика си. При Иван нещата стояха различно - той успя да намери смисъла в живота си чрез Петър - малкият гений напредваше в училище, печелеше отличия по математика и стана световен шампион.
Времето на войниците изтече. Стефан и Иван починаха в една година. Макар на скромните 48, те не можаха да издържат. Първият не виждаше смисъла в красивите си дъщери, които бяха намерили невероятни мъже, Виктория вече не беше утеха в очите на съпруга си - той беше подчинил себе си на алкохола. След литрите евтино уиски, ракия и водка, след часовете на неврастения и пристъпи от войната, след картините на смърт, глад, кръв и пушечни димове, след снарядите, бомбените нападения и терорът, сърцето на строгия, но иначе добродушен Стефан не издържа. Той издъхна след инфаркт. Иван живя по-дълго, но въпреки това не можеше да приеме, че Петър успяваше сам, а самият родител се чувстваше излишен - момчето се издържаше само, беше студено към него, задето го бе оставил в тежък момент. Петър никога не прости на баща си това, че не се върна за погребението на Йоана, макар вторият да нямаше вина - той получи нареждане да остане за важна офанзива.
Бе дошла есента, студеният дъжд пронизваше всичко на пътя си, листата падаха, а бавно до тях, на гробището, се виждаха два камъка един до друг - другарите, които живяха и умряха заедно, неразделните птички, които издържаха на какви ли не изпитания, приятели, които не се предадоха дори в тежки моменти по време на мисиите, но не успяха да направят наглед по-лесното - да покажат своите бащински умения, да стъпят на почвата в България. Умряха несправедливо, умряха в името на държавата или по-скоро на интересите на някои хора. Умряха насред предградията, това беше цената на тяхната жертва. Без почести, без траурни ленти, без последен марш, без нищо. Насред зеленото поле, в близост до калната почва, стояха един до друг два камъка - на единия пишеше сержант Стефан Савов, а на другия - капитан Иван Караджинов.
Дъждът продължаваше своя марш, колите по софийските павета не спираха своя поход. Гръмотевици разнасяха невероятните си песни из небето, а тътенът сякаш отекваше бавно в ушите на роднините на починалите, сякаш подчертавайки, че тези две физически лица никога нямаше да бъдат част от планетата, че тяхното съществуване потъва в небитието, а сонатата на есенния порой все така равномерно се разпростираше върху уморените тела на работниците.