StolenBliss
08-23-2012, 11:55
Припаднах. Нямам спомен. Червено. Когато се събудих нещо беше различно. Мозъкът ми, работейки още на бавни обороти успя да ми подскаже, че нещо не е наред. Не виждах, не чувах, изплаших се, но не успях и да трепна. След няколко минути на безмълвна параноя дочух далечни звуци. Те ставаха малко по-силни с отминаването на секундите и за момент ги оприличих на статичен шум от опит за настройване на радиото. Освестих се, поне в главата ми. Разпознах тихите стонове на майка ми. Усетих и грапавите пръсти на баща ми върху челото си. Чух едва забележимото му подсмърчане и почувствах гордост от факта, че успява да се сдържи да не рухне. Това ми даде сила, реших да рискувам да проговоря, казах "Мамо", но май никой не ме чу. Нямах глас? Опитах да хвана ръката и, но не успях да помръдна и на милиметър. Вече ме беше страх и да опитам да отворя очи. Единствено на слуха си ли можех да разчитам? Ами ако и той ме напуснеше.. В главата ми крещеше страх, а тялото ми нищо не издаваше. Звукът от системите и апаратите, които явно бяха около мен само влошаваше нещата и усилваше уплахата ми. Аз бях затворена в собственото си съзнание, неспособна да помръдна и да обеля дума. Искаше ми се да мога да утеша мама, да и кажа да не се притеснява, но имах ли дори повода..Кое точно беше наред. Винаги съм се чудела какво искат да кажат лекарите със "Сега единствено можем да се надяваме да се бори". Борба? Какво представляваше тя? Под какъв облик се явява, как да победя?
Времето се влачеше, поне така го чувствах. От време на време чувах някакви гласове, предполагам на лекари, но нямах късмета да разбера какво казват. Явно ме тъпчеха и с много хапчета. Черното ,което виждах започна да се замъглява, сякаш някой спускаше перде театрално бавно, гаврейки се и с последните следи от сетивата ми. Ставаше ми студено. Пак изгубих "съзнание".
Май сънувах, защото помня че отворих очи. Наистина ги отворих. Стоях на поляна, толкова зелена, че чак дразнеше току-що събуденото ми зрение. Тревата навсякъде сякаш излъчваше особена светлина. Всяко стръкче имаше свое собствено сияние и помня, че си помислих че е много красиво. Протегнах ръце пред очите си, колкото да пробвам дали ще успея да помръдна. Усмивка заля лицето ми когато ръцете ми, подчинявайки се, се появиха на нивото на очите ми. Знаех, че съм си аз. Така както си бях. Огледах, се исках да намеря мама и татко, да им покажа, че съм добре, но тях ги нямаше. Бях сама. Пред мен имаше, както я оприличих, високо извисяваща се ограда, цялата обрасла в трева, с един отвор в средата.
"Какъв еднообразен сън", помислих си. Реших да тръгна напред, друго не ми оставаше. Стъпвах безшумно, чувствах се съвършено лека, безтегловна. Прекрачвайки "прага" осъзнах, че това всъщност е цял лабиринт и ми просветна.."... да се надяваме, че ще се бори". Дишайки учестено и много развълнувана затичах през различните проходи, търсейки отличаващия се "финал". Може би тичах с дни. Не чувствах глад, нито умора. Просто тичах, сякаш беше животоспасяващо, а то наистина беше. Тиха безнадеждност пулсираше в мен. Може би това бе най-тежката битка. Да не се предам, да продължа да тичам.
След ужасно много време, както ми се стори, след поредния завой спрях и паднах на колене от облекчение. Пред мен стоеше края на оградата, финалната врата. Без да губя и секунда повече се затичах за сетен път към вратата, нехаеща за нищо различно. Преминах и всичко почерня. Какво стана? Звукът от системите пак ме застигна и ми призля. Нищо не се бе променило. Светът ми рухна. Инстинктивно посегнах надясно и ръката ми намери тази на майка ми. Това бе допир на спасение. Наградата от моята победа. Спечелих живота отново..
Времето се влачеше, поне така го чувствах. От време на време чувах някакви гласове, предполагам на лекари, но нямах късмета да разбера какво казват. Явно ме тъпчеха и с много хапчета. Черното ,което виждах започна да се замъглява, сякаш някой спускаше перде театрално бавно, гаврейки се и с последните следи от сетивата ми. Ставаше ми студено. Пак изгубих "съзнание".
Май сънувах, защото помня че отворих очи. Наистина ги отворих. Стоях на поляна, толкова зелена, че чак дразнеше току-що събуденото ми зрение. Тревата навсякъде сякаш излъчваше особена светлина. Всяко стръкче имаше свое собствено сияние и помня, че си помислих че е много красиво. Протегнах ръце пред очите си, колкото да пробвам дали ще успея да помръдна. Усмивка заля лицето ми когато ръцете ми, подчинявайки се, се появиха на нивото на очите ми. Знаех, че съм си аз. Така както си бях. Огледах, се исках да намеря мама и татко, да им покажа, че съм добре, но тях ги нямаше. Бях сама. Пред мен имаше, както я оприличих, високо извисяваща се ограда, цялата обрасла в трева, с един отвор в средата.
"Какъв еднообразен сън", помислих си. Реших да тръгна напред, друго не ми оставаше. Стъпвах безшумно, чувствах се съвършено лека, безтегловна. Прекрачвайки "прага" осъзнах, че това всъщност е цял лабиринт и ми просветна.."... да се надяваме, че ще се бори". Дишайки учестено и много развълнувана затичах през различните проходи, търсейки отличаващия се "финал". Може би тичах с дни. Не чувствах глад, нито умора. Просто тичах, сякаш беше животоспасяващо, а то наистина беше. Тиха безнадеждност пулсираше в мен. Може би това бе най-тежката битка. Да не се предам, да продължа да тичам.
След ужасно много време, както ми се стори, след поредния завой спрях и паднах на колене от облекчение. Пред мен стоеше края на оградата, финалната врата. Без да губя и секунда повече се затичах за сетен път към вратата, нехаеща за нищо различно. Преминах и всичко почерня. Какво стана? Звукът от системите пак ме застигна и ми призля. Нищо не се бе променило. Светът ми рухна. Инстинктивно посегнах надясно и ръката ми намери тази на майка ми. Това бе допир на спасение. Наградата от моята победа. Спечелих живота отново..