DieselBlood
09-03-2012, 23:21
Това е първият ми разказ, така че не бъдете много гадни. Знам, че на места е леко жаргонен, но не ми се занимаваше да мисля много. Ако ви хареса, ще пиша продължение.
Той палеше поредният фас. До него достигаха английските лирики „Ain’t no sunshine when she’s gone”. Няма слънце след като тя си е тръгнала,а? Той се подсмихна някак загадъчно и отново дръпна от цигарата. Изведнъж, той спря да пуши и се загледа в нея. Цигарата му, Черен Дънхил, догаряше бавно и изведнъж, той се замисли за живота. Странно, никога досега не го беше правил. Всъщност, всичко беше добре. Баща му бе професор в Софийския Униревситет, майка му – сърдечен херург, брат му – шеф на компютърна фирма. А той какво излезе? Журналист на свободна практика, без жена, без работа, живеещ в малко панелно апартаментче, смърдящо на цигари и алкохол. Той погледна себе си в огледалото. Не беше грозен, не беше дебел, даже беше доста привлекателен. Строен, тридесет и една годишен мъж, с атлетично тяло, останало му като спомен от дните му на плувец, подстриган „войнишката”, със сини очи – избощо величествена осанка. Не беше сигурен дали някога е бил плейбой, но знаеше, че е в списъка на много жени. А аз съм неговият съквартирант. Двадесет и две годишен студент по право, последна година в университета. Слабичък, доста жилест, но въпреки това, здрав и издръжлив, аз гледах на него като на по – голям брат. Тъкмо дочитах книгата „Наказетлно Право”, когато той стана от стола и рече:
-Ей, дребен, излизам по работа. Гледай да има нешо за ядене, когато се върнах.
Аз му махнах, без да вдигам очи от книгата, и му казах, че ще замисля нещо бързо. Той промърмори нещо от рода „малък многознайко”, облече избелелите тениска и шорти и излезе. Много хора ме питат как мога да живея с такъв гадняр? Гадняр е доста сила дума, когато описваш него. По – скоро бих казал, че той е малко асоциален т.е. има проблеми с общуването.
Иначе е готин тип, който показва по – малко чувства, от колкото има. Отбелязах си докъде съм стигнал и реших да направя нещо за ядене, преди „журналиста” да се е върнал и да настане преждевременен Армагедон за мен. Трябда да отбележа, че за момче, се справям доста добре в кухнята. Забърках нещо, колкото да има какво да ядем, и отново се върнах към книгата си. Тя не беше от най – интересните, но щеше да ми трябва за изпита, така че нямах особен избор.
Навън беше слънчево. Беше от ония дни, в които ти се иска да зарежеш всичко и да се разходиш по широките булеварди, да гледаш как колите профучават покрай теб, да чуеш детски скандали от рода на „Пешо ще играе за нас”. Но не, аз съм затворен в проклетият апартамент и съм задължен да чета „Наказетлно право” до припадък. За минута затворих очи и си представих моя живот. Баща ми, бивш майор, сега береше дума в „Пирогов”, майка ми – доста едра жена, работеше като учител в СОУ „Димчо Дебелянов” в Бургас (пълно с утрепки по неините думи). Имах по – голям брат, на 26, той вече беше един от водещите архитекти в София, а по – малката ми сестра завърши средното си образование тази година. Семейството ни беше разкъсвано от вътрешни конфликти, най – често заради страстта на баща ни към алкохола. Дрязги между мен и сестра ми почти нямаше, понеже когато се връщах в Бургас, ние почти не се засичахме.
Но стига съм говорил за себе си и журналиста и нека ви опиша жилището ни. Обикновена панелка, с мухлясали тапети, разпарчатен паркет и страшно грозни плочки в банята и кухнята. С една дума – типична паленка в България. Телефонът ми започна да вибрива – знак, че съм получил СМС. Погледнах от кого е и с изненада видях, че е от Емилия. Вие, читателите, сигурно се чудите коя, по дяволите, е Емилия? Емилия беше моя съученичка в гимназията и беше в моя клас. Стройна, руса, с напръщял бюст и винаги облечена със стил, тя беше обект на внимание на всички момчета и на завист на всички момичета. Въпреки вида си, Емилия беше скромно момиче, без някакви невероятни претенции. Всеки път, когато я погледнех, си представях нещата, които бих направил с нея, но укротявах хормоните си с дълбоко поемане на въздух. Отначало се позачудих дали е същата Емилия, докато не видях прикаченият към нея файл. Отворих го. Няма грешка, тя е. Въпреки, че сега имаше леки сенки под очите, си беше останала същата Емилия, която така страстно желаех. Започнах да чета СМС-а, който гласеше:
„Здравей, Марто. Доста време мина. Извинявай, че не поддържах контакт с тебе и класа, доколкото исках, но си имах причина. Разбрах, че завършваш право в София. Това е чудесно. Винаги съм знаела, че от теб ще излезе нещо. Аз също съм в София. Искаш ли да се срещнем? Ако да, отговори ми. Емилия”.
Прочетох СМС-а няколко пъти, а мислите препускаха лудешки в главата ми.
Той палеше поредният фас. До него достигаха английските лирики „Ain’t no sunshine when she’s gone”. Няма слънце след като тя си е тръгнала,а? Той се подсмихна някак загадъчно и отново дръпна от цигарата. Изведнъж, той спря да пуши и се загледа в нея. Цигарата му, Черен Дънхил, догаряше бавно и изведнъж, той се замисли за живота. Странно, никога досега не го беше правил. Всъщност, всичко беше добре. Баща му бе професор в Софийския Униревситет, майка му – сърдечен херург, брат му – шеф на компютърна фирма. А той какво излезе? Журналист на свободна практика, без жена, без работа, живеещ в малко панелно апартаментче, смърдящо на цигари и алкохол. Той погледна себе си в огледалото. Не беше грозен, не беше дебел, даже беше доста привлекателен. Строен, тридесет и една годишен мъж, с атлетично тяло, останало му като спомен от дните му на плувец, подстриган „войнишката”, със сини очи – избощо величествена осанка. Не беше сигурен дали някога е бил плейбой, но знаеше, че е в списъка на много жени. А аз съм неговият съквартирант. Двадесет и две годишен студент по право, последна година в университета. Слабичък, доста жилест, но въпреки това, здрав и издръжлив, аз гледах на него като на по – голям брат. Тъкмо дочитах книгата „Наказетлно Право”, когато той стана от стола и рече:
-Ей, дребен, излизам по работа. Гледай да има нешо за ядене, когато се върнах.
Аз му махнах, без да вдигам очи от книгата, и му казах, че ще замисля нещо бързо. Той промърмори нещо от рода „малък многознайко”, облече избелелите тениска и шорти и излезе. Много хора ме питат как мога да живея с такъв гадняр? Гадняр е доста сила дума, когато описваш него. По – скоро бих казал, че той е малко асоциален т.е. има проблеми с общуването.
Иначе е готин тип, който показва по – малко чувства, от колкото има. Отбелязах си докъде съм стигнал и реших да направя нещо за ядене, преди „журналиста” да се е върнал и да настане преждевременен Армагедон за мен. Трябда да отбележа, че за момче, се справям доста добре в кухнята. Забърках нещо, колкото да има какво да ядем, и отново се върнах към книгата си. Тя не беше от най – интересните, но щеше да ми трябва за изпита, така че нямах особен избор.
Навън беше слънчево. Беше от ония дни, в които ти се иска да зарежеш всичко и да се разходиш по широките булеварди, да гледаш как колите профучават покрай теб, да чуеш детски скандали от рода на „Пешо ще играе за нас”. Но не, аз съм затворен в проклетият апартамент и съм задължен да чета „Наказетлно право” до припадък. За минута затворих очи и си представих моя живот. Баща ми, бивш майор, сега береше дума в „Пирогов”, майка ми – доста едра жена, работеше като учител в СОУ „Димчо Дебелянов” в Бургас (пълно с утрепки по неините думи). Имах по – голям брат, на 26, той вече беше един от водещите архитекти в София, а по – малката ми сестра завърши средното си образование тази година. Семейството ни беше разкъсвано от вътрешни конфликти, най – често заради страстта на баща ни към алкохола. Дрязги между мен и сестра ми почти нямаше, понеже когато се връщах в Бургас, ние почти не се засичахме.
Но стига съм говорил за себе си и журналиста и нека ви опиша жилището ни. Обикновена панелка, с мухлясали тапети, разпарчатен паркет и страшно грозни плочки в банята и кухнята. С една дума – типична паленка в България. Телефонът ми започна да вибрива – знак, че съм получил СМС. Погледнах от кого е и с изненада видях, че е от Емилия. Вие, читателите, сигурно се чудите коя, по дяволите, е Емилия? Емилия беше моя съученичка в гимназията и беше в моя клас. Стройна, руса, с напръщял бюст и винаги облечена със стил, тя беше обект на внимание на всички момчета и на завист на всички момичета. Въпреки вида си, Емилия беше скромно момиче, без някакви невероятни претенции. Всеки път, когато я погледнех, си представях нещата, които бих направил с нея, но укротявах хормоните си с дълбоко поемане на въздух. Отначало се позачудих дали е същата Емилия, докато не видях прикаченият към нея файл. Отворих го. Няма грешка, тя е. Въпреки, че сега имаше леки сенки под очите, си беше останала същата Емилия, която така страстно желаех. Започнах да чета СМС-а, който гласеше:
„Здравей, Марто. Доста време мина. Извинявай, че не поддържах контакт с тебе и класа, доколкото исках, но си имах причина. Разбрах, че завършваш право в София. Това е чудесно. Винаги съм знаела, че от теб ще излезе нещо. Аз също съм в София. Искаш ли да се срещнем? Ако да, отговори ми. Емилия”.
Прочетох СМС-а няколко пъти, а мислите препускаха лудешки в главата ми.