BornToRaiseTheHell
09-10-2012, 22:31
Началото. :)
Залез падаше над Адиния.Оттенъците на светлината вече бяха лилаво-розови, а облаците заплашително започваха да закриват хоризонта, като че ли, правейки сцена за появата на пълната луна.
Ариана стоеше на брега на езерото пред портите на Велик Данар. По времето на Мирът, голям град, център на Адиния, но днес, само помен от това ,което е бил някога.
Зад високите стени на града, животът не спираше да кипи, но едно нещо го правеше отживелица. Близостта му до границата.
При започването на войните, един млад принц от династията на Кнархите, премести столицата на Адиния в някакъв град над Централната планина, където глупавите кралски шишкави идиоти винаги са се чувствали спокойни.
Ариана мислеше.
Всъщност, опитваше се. В главата й беше страхотна каша. Не можеше да събере мислите си, погледът й блуждаеше нанякъде, самата тя не можеше да фокусира нищо, освен сребристите последни отблясъци на отразяващото се в повърхността на езерото слънце.
Знаеше,че това са последните й часове, може би минути тук. Спомени нахлуха в главата й. Първите й спомени ,детството, игрите с малкия Тас около огромните крепостни стени, взирането във форта навътре в Океана от прозорците на Северната кула, старата бабичка, която всяка вечер им четеше за принцеси, рицари, дракони и вещици, убийства и спасения, за война и мир.
-Идват.-чу се плах мъжки глас зад нея.-Сега имате време да избягате, принцесо.
-Знам, че идват, Тас. Но ако трябва някой да умре в името на този град, това ще съм аз.
-Това е един граничен град, принцесо.Загубени сме, откакто вече не сме център и всички знаят това...Никой не се страхува от нищо.Но...,нашата принцеса в техните ръце означава само страх.
-Означава доверие, Тас. Доверие и уважение. Ако не разбират от това, значи сме загубени, ако ще да събираме армии с милиони.
-Моля ви, принцесо.. Просто размислете.
-Не мога. Това е моето родно място, както и твоето. Зад тези стени винаги съм била защитена, тук израснах, тук проходих и проговорих. Искам след време, стените още да ги има. Не искам да бъдат сринати със земята.
-Няма гаранция, че няма да бъдат сринати, след като копелатата те получат, Ариана.-чу се плътен глас зад тях. Уредникът на града,бащата на Ариана стъпваше тежко към тях, червеното му наметало се беше окаляло по пътеката, дишането му беше тежко и говора му беше накъсан.- Аз съм уредникът...Аз..,аз няма да позволя дъщеря ми да бъде дадена като разменна монета!
-Татко,...трябва. В името на мама..Моля те, татко. Прибери се вътре, укрепи стените, приготви войниците ни за бой, но моля те,не ме спирай. Има един начин да се спасим от вардийците, и това съм аз. Ако положат Клетвата, което ще стане,когато ме вземат оттук, нямат право да ни нападат. Ако го направят, всичките Велики кралства, заедно с провинциите, графствата, Малките кралства и дори автономните градчета ще се надигнат срещу тях. Това не е в техен интерес, защото тези хора няма да позволят Клетвата да бъде нарушена. Особено, щом става дума за кръв, татко.. и то не каква да е, а кралска кръв.
-Ние нямаме връзка с кралете, мила.
-Имаме, татко. Всеки един от нас има. В деня, в който Богинята на Небесната шир е родила първият от Ранните, е заложила в жилите на всеки един от тази страна на Масивите по нещо кралско. На севера-издръжливост, на запада-разум, на изтока-сила , а на юга-войственост. Всичко това, съчетано в едно ще прогони тези натрапници, дошли от чужди земи, отвъд планините, в които ние не пристъпваме.. Ако те не искат да се върнат в пустошта си, ще трябва да спазват нашите закони.. или да понесат отговорността си пред нашия Съвет.
-Умно момиче си ти, Ариана.
-Затова, трябва да ми се довериш. Знам какво правя, татко..-тя го прегърна силно, целуна Тас по двете бузи и загледа отдалечаващите се силуети на двамата мъже.
*
-От този Данар вони на страх, Ник. Надушвам го. Копелетата се страхуват. Затова си дават принцесата като жертвено агне.
-Да не съм чул и дума, Лас. Нито дума. Явно принцесата знае какви ги върши. Знае що за измет е нашият народ, знае, че нито един договор и нито една заплаха не ни попречи да нарушим Мира..., но знае, че убийството на една принцеса или неспазването на Клетвата, която даваме с взимането й от бащиния дом без да е уреден брак, ще доведе до Световна война.В нея, никой няма да спази договорите си, никой няма да мисли какво точно прави, защото тази война ще е тяхното оправдание да пуснат армиите си по чужди земи под претекст, че преследват нас.Всичко ще бъде опустошено, Лас. Малката кучка знае, че това не е целта ни и именно затова дойде тя, а не братчето й или някой друг, скъп на уредника на града.
-Значи искаш да ми кажеш, че една недорасла женска ни е изиграла? Мислех, че си най-добрият..
-Аз СЪМ!-изкрещя Ник и скочи от тапицираната с евтин плат седалка в каретата, хващайки Лас са врата.- Затова ми плащат, момче. Да изигравам тези, които се мислят за умни, да намирам празните ниши и да се вмъквам в тях и най-вече, за да ви спася от собствената ви глупост. Малката ще бъде силно разочарована, ако разбере, че Данар се е предал, за да си я върне. Тогава тя ще хукне към вкъщи съвсем самичка, без подкрепа или някой до кльощавия си задник, а тогава ние ще имаме оправдание да нападнем. А ако тя реши да разправя на някой истината,никой от Съвета няма да повярва на едно изплашено младо момиче, че не е побягнало от страх при вида на пълчищата ни, а е офейкала, защото е била излъгана. Знаят колко хитри са в скалъпванията на разни врели-некипели благородническите фамилии.
-Хитро.- промърмори Лас, разтривайки внимателно врата си, след като спътникът му го пусна.
-Сега, отиди и ти поеми юздите, а кочияша остави да се оправя както знае. Искам да мълчиш, докато не ти кажа да подшушнеш на принцесата, че Данар май-май се е предал и се моли тя да се завърне.
-Но..
-Няма „но”, Лас! Трябва да свършим това като хората. Цял живот ни обучаваха, за да направим на пух и прах всичко от тази страна на Масивите. Недей да си отваряш плювалника сега и да преебаваш всичко.
Лас кимна,тропна по покрива на каретата и тя спря. Той слезе, хвана дребничкият кочияш за яката и го изхвърли през малката седалка. Хвана юздите, извика едно почти дивашко „Дий!” и се отправи към Велики Данар.
*
Ариана поглеждаше замъка за последно.
Виждаше да прозореца красивото лице на Тас, силуета на баща й на наблюдателния пост над главната порта, малките личица на прислугата, наредени по прозорците на първия етаж и разплаканото личице на братчето й в голямата трапезария.
Знаеше, че няма смисъл да се обръща повече, защото черната карета, която допреди малко се движеше с удивителна бързина по малката пътечка, свързваща езерото с гората, вече беше зад нея.
Каретата беше огромна. Впрегнати бяха шест прекрасни черни коня, на тавана й се мъдреше метална глава на огромен звяр, представляващ странна вълча муцуна.
На малката вратичка беше изрисувана същата глава, но в червено, оградена с някакви странни завъртулки.
Вратата като че ли сама се отвори, а отвътре се чу един вледеняващ мъжки глас.
-Принцесо.., неочаквано красива изненада.
Ариана с неприязън надипли роклята си и хвърли една средноголяма чанта между двете срещуположни седалки. Изненада се от това,че отвън, каретата изглеждаше повече от величествено, но отвътре, беше тапицирана с евтин плат, изтъркан и изпокъсан на някои места.
Момичето не събра смелост да погледне мъжа срещу себе си, но усещаше енергията му оттук. Свежест. Свобода. Смелост. Дързост. Това витаеше във въздуха и я караше да забие поглед в гледката навън.
-Красавица.. Виж ти. Това доста променя нещата.
На Ариана й кипна. Вдигна поглед, отвори уста и.. застина.
Пред очите й стоеше най-красивият мъж, който някога беше виждала. Очевидно беше доста едър, защото се беше свил, със страхотно силни ръце и рамене. Косата му беше среднодълга, на тъмнокафяви вълни и вързана на опашка на тила му. Очите му бяха кехлибарени и пронизващи.
„А усмивката.. Господи, защо ми се е опулил така?!”
-Вижте.., външният ми вид няма значение. Тук съм като политическо лице, не като жена.
-Политическите лица могат да бъдат и жени.
-Не и уважаваните.
-Не се очаква да си уважавана. Ти си заложник. Ние пазим живота, но не и достойнството ти, драга моя. Сега отиваш в свят, в който жените са собственост на мъжете си и всяка красива девойка, забелязана на улицата, може да бъде утре в твоя дом. Правейки свир.., пардон, гозби.Затова се радвай, че все още няма някой пиян кретен под полата ти, .. уважаема ..?
-Ариана.- замалко да заплаче. Не си го беше представяла така. Но той.. определено имаше чар.
„Стегни се, мамка му, той е от лошите.”
-Затова, ще кажем, че си моя собственост.
Той й смигна съзаклятнически и се провикна:
-Тас, лагеруваме тук.. –когато каретата продължи да се носи с пълна сила, Ник се провикна още по-силно - Спри,тъпо копеле такова!
-Не се представихте.-момичето едвам промълви.
-Името ми е Ник.
Залез падаше над Адиния.Оттенъците на светлината вече бяха лилаво-розови, а облаците заплашително започваха да закриват хоризонта, като че ли, правейки сцена за появата на пълната луна.
Ариана стоеше на брега на езерото пред портите на Велик Данар. По времето на Мирът, голям град, център на Адиния, но днес, само помен от това ,което е бил някога.
Зад високите стени на града, животът не спираше да кипи, но едно нещо го правеше отживелица. Близостта му до границата.
При започването на войните, един млад принц от династията на Кнархите, премести столицата на Адиния в някакъв град над Централната планина, където глупавите кралски шишкави идиоти винаги са се чувствали спокойни.
Ариана мислеше.
Всъщност, опитваше се. В главата й беше страхотна каша. Не можеше да събере мислите си, погледът й блуждаеше нанякъде, самата тя не можеше да фокусира нищо, освен сребристите последни отблясъци на отразяващото се в повърхността на езерото слънце.
Знаеше,че това са последните й часове, може би минути тук. Спомени нахлуха в главата й. Първите й спомени ,детството, игрите с малкия Тас около огромните крепостни стени, взирането във форта навътре в Океана от прозорците на Северната кула, старата бабичка, която всяка вечер им четеше за принцеси, рицари, дракони и вещици, убийства и спасения, за война и мир.
-Идват.-чу се плах мъжки глас зад нея.-Сега имате време да избягате, принцесо.
-Знам, че идват, Тас. Но ако трябва някой да умре в името на този град, това ще съм аз.
-Това е един граничен град, принцесо.Загубени сме, откакто вече не сме център и всички знаят това...Никой не се страхува от нищо.Но...,нашата принцеса в техните ръце означава само страх.
-Означава доверие, Тас. Доверие и уважение. Ако не разбират от това, значи сме загубени, ако ще да събираме армии с милиони.
-Моля ви, принцесо.. Просто размислете.
-Не мога. Това е моето родно място, както и твоето. Зад тези стени винаги съм била защитена, тук израснах, тук проходих и проговорих. Искам след време, стените още да ги има. Не искам да бъдат сринати със земята.
-Няма гаранция, че няма да бъдат сринати, след като копелатата те получат, Ариана.-чу се плътен глас зад тях. Уредникът на града,бащата на Ариана стъпваше тежко към тях, червеното му наметало се беше окаляло по пътеката, дишането му беше тежко и говора му беше накъсан.- Аз съм уредникът...Аз..,аз няма да позволя дъщеря ми да бъде дадена като разменна монета!
-Татко,...трябва. В името на мама..Моля те, татко. Прибери се вътре, укрепи стените, приготви войниците ни за бой, но моля те,не ме спирай. Има един начин да се спасим от вардийците, и това съм аз. Ако положат Клетвата, което ще стане,когато ме вземат оттук, нямат право да ни нападат. Ако го направят, всичките Велики кралства, заедно с провинциите, графствата, Малките кралства и дори автономните градчета ще се надигнат срещу тях. Това не е в техен интерес, защото тези хора няма да позволят Клетвата да бъде нарушена. Особено, щом става дума за кръв, татко.. и то не каква да е, а кралска кръв.
-Ние нямаме връзка с кралете, мила.
-Имаме, татко. Всеки един от нас има. В деня, в който Богинята на Небесната шир е родила първият от Ранните, е заложила в жилите на всеки един от тази страна на Масивите по нещо кралско. На севера-издръжливост, на запада-разум, на изтока-сила , а на юга-войственост. Всичко това, съчетано в едно ще прогони тези натрапници, дошли от чужди земи, отвъд планините, в които ние не пристъпваме.. Ако те не искат да се върнат в пустошта си, ще трябва да спазват нашите закони.. или да понесат отговорността си пред нашия Съвет.
-Умно момиче си ти, Ариана.
-Затова, трябва да ми се довериш. Знам какво правя, татко..-тя го прегърна силно, целуна Тас по двете бузи и загледа отдалечаващите се силуети на двамата мъже.
*
-От този Данар вони на страх, Ник. Надушвам го. Копелетата се страхуват. Затова си дават принцесата като жертвено агне.
-Да не съм чул и дума, Лас. Нито дума. Явно принцесата знае какви ги върши. Знае що за измет е нашият народ, знае, че нито един договор и нито една заплаха не ни попречи да нарушим Мира..., но знае, че убийството на една принцеса или неспазването на Клетвата, която даваме с взимането й от бащиния дом без да е уреден брак, ще доведе до Световна война.В нея, никой няма да спази договорите си, никой няма да мисли какво точно прави, защото тази война ще е тяхното оправдание да пуснат армиите си по чужди земи под претекст, че преследват нас.Всичко ще бъде опустошено, Лас. Малката кучка знае, че това не е целта ни и именно затова дойде тя, а не братчето й или някой друг, скъп на уредника на града.
-Значи искаш да ми кажеш, че една недорасла женска ни е изиграла? Мислех, че си най-добрият..
-Аз СЪМ!-изкрещя Ник и скочи от тапицираната с евтин плат седалка в каретата, хващайки Лас са врата.- Затова ми плащат, момче. Да изигравам тези, които се мислят за умни, да намирам празните ниши и да се вмъквам в тях и най-вече, за да ви спася от собствената ви глупост. Малката ще бъде силно разочарована, ако разбере, че Данар се е предал, за да си я върне. Тогава тя ще хукне към вкъщи съвсем самичка, без подкрепа или някой до кльощавия си задник, а тогава ние ще имаме оправдание да нападнем. А ако тя реши да разправя на някой истината,никой от Съвета няма да повярва на едно изплашено младо момиче, че не е побягнало от страх при вида на пълчищата ни, а е офейкала, защото е била излъгана. Знаят колко хитри са в скалъпванията на разни врели-некипели благородническите фамилии.
-Хитро.- промърмори Лас, разтривайки внимателно врата си, след като спътникът му го пусна.
-Сега, отиди и ти поеми юздите, а кочияша остави да се оправя както знае. Искам да мълчиш, докато не ти кажа да подшушнеш на принцесата, че Данар май-май се е предал и се моли тя да се завърне.
-Но..
-Няма „но”, Лас! Трябва да свършим това като хората. Цял живот ни обучаваха, за да направим на пух и прах всичко от тази страна на Масивите. Недей да си отваряш плювалника сега и да преебаваш всичко.
Лас кимна,тропна по покрива на каретата и тя спря. Той слезе, хвана дребничкият кочияш за яката и го изхвърли през малката седалка. Хвана юздите, извика едно почти дивашко „Дий!” и се отправи към Велики Данар.
*
Ариана поглеждаше замъка за последно.
Виждаше да прозореца красивото лице на Тас, силуета на баща й на наблюдателния пост над главната порта, малките личица на прислугата, наредени по прозорците на първия етаж и разплаканото личице на братчето й в голямата трапезария.
Знаеше, че няма смисъл да се обръща повече, защото черната карета, която допреди малко се движеше с удивителна бързина по малката пътечка, свързваща езерото с гората, вече беше зад нея.
Каретата беше огромна. Впрегнати бяха шест прекрасни черни коня, на тавана й се мъдреше метална глава на огромен звяр, представляващ странна вълча муцуна.
На малката вратичка беше изрисувана същата глава, но в червено, оградена с някакви странни завъртулки.
Вратата като че ли сама се отвори, а отвътре се чу един вледеняващ мъжки глас.
-Принцесо.., неочаквано красива изненада.
Ариана с неприязън надипли роклята си и хвърли една средноголяма чанта между двете срещуположни седалки. Изненада се от това,че отвън, каретата изглеждаше повече от величествено, но отвътре, беше тапицирана с евтин плат, изтъркан и изпокъсан на някои места.
Момичето не събра смелост да погледне мъжа срещу себе си, но усещаше енергията му оттук. Свежест. Свобода. Смелост. Дързост. Това витаеше във въздуха и я караше да забие поглед в гледката навън.
-Красавица.. Виж ти. Това доста променя нещата.
На Ариана й кипна. Вдигна поглед, отвори уста и.. застина.
Пред очите й стоеше най-красивият мъж, който някога беше виждала. Очевидно беше доста едър, защото се беше свил, със страхотно силни ръце и рамене. Косата му беше среднодълга, на тъмнокафяви вълни и вързана на опашка на тила му. Очите му бяха кехлибарени и пронизващи.
„А усмивката.. Господи, защо ми се е опулил така?!”
-Вижте.., външният ми вид няма значение. Тук съм като политическо лице, не като жена.
-Политическите лица могат да бъдат и жени.
-Не и уважаваните.
-Не се очаква да си уважавана. Ти си заложник. Ние пазим живота, но не и достойнството ти, драга моя. Сега отиваш в свят, в който жените са собственост на мъжете си и всяка красива девойка, забелязана на улицата, може да бъде утре в твоя дом. Правейки свир.., пардон, гозби.Затова се радвай, че все още няма някой пиян кретен под полата ти, .. уважаема ..?
-Ариана.- замалко да заплаче. Не си го беше представяла така. Но той.. определено имаше чар.
„Стегни се, мамка му, той е от лошите.”
-Затова, ще кажем, че си моя собственост.
Той й смигна съзаклятнически и се провикна:
-Тас, лагеруваме тук.. –когато каретата продължи да се носи с пълна сила, Ник се провикна още по-силно - Спри,тъпо копеле такова!
-Не се представихте.-момичето едвам промълви.
-Името ми е Ник.