stefan003
10-08-2012, 17:59
Писна ми , писна ми от всичко , от всички и най-вече ми писна от самият мен. Защо го правя , защо съм такав идиот ? На този въпрос така и не успявам да си отговоря.
Нека разкажа мъничко за себе си , аз съм мъж на 22 години студент в УНСС в момента трета година. С уводната част до тук. Причината да пускам тези тема е отново жена. Когато записах първа година се запознах с колегите си , запознах се и с нея (имена не искам да казвам) и всичко беше точно : лекции , изпити нямаше проблем , освен един. Основният проблем , проблемат с които се мъча да се справя защото винаги ми е пречел , а именно това че не съм особенно комуникиативен. Незнам защо съм такова дърво ! Обичам забавленията , обичам да съм в компанията на хора , искам постоянно да има хора около мен , но много трудно се отпускам и започвам да говоря. Може би като малак съм си поставил някаква самооценка която е силно занижена , можеби нещо ме измъчва , може да са много неща които нямат никакво значение , защото живота продължава трябва да се гледа напред , а не да се връщам назад и да се тормозя.
Та за въпросното момиче , в началото не си говорехме много , като се срещнехме се поздравявахме с усмивка на лицата , казвахме си по някоя друга обща приказка и до там. През втората година нещата се промениха доста , започнахме да се виждаме по-често , започнахме да си говорим много , говорехме по телефона с часове. В едни момент осъзнах , че изпитвам нещо към нея и исках нещата помежду ни да станат по сериозни. Поговорихме на тази тема , обяснихме си някой неща и се получи. Бяхме заедно около 5 месеца . През тези 5 месеца бях наистина щаслив , мисълта че съм с нея ми докарваше моментално усмивка на лицето. Исках постоянно да съм с нея и да я прегръщам и целувам , нещо което не ми се бе случвало до тогава. Доиде краят на семестъра , мина сесията и изпитите и тя се прибра за през лятото в родния й край. Чувахме се всеки ден , докато веднъж не ми се обади леко разтроена , проведохме един разговор и след което се разделихме, предният ден се бяхме чували и всичко беше нормално. Направо побеснях , всичко ми стана криво. Човекат на когото държах най-много ми обърна гръб. Останах си вкъщи цял ден и цяла нощ , непосмях да изляза никаде , защото щях да си изкарам яда върху някой който нямаше да има никаква вина. Беше ми страшно гадно , дори не искам да се сещам за тогава , поразмислих малко върху нещата и си казах :
- Майната й , не ме заслужава . След като ме заряза като се отделечихме един от друг , значи не ме заслужава. Поразмислих за някой неша отностно нас , намерих някой причини поради които не трябва да бъдем заедно. Спряхме да се чуваме всеки ден , но се опитахме да си запазим приятелските оношения. Чувахме се от време на време и си говорехме за кратко на кой какво му се е случило. Тогава си мислех че съм успял да свикна с мисълта , че вече не сме заедно , че сме само приятели. Обаче започна този семестър и се видяхме. Оказа се , че явно не съм успял да превъзмогна факта , че не сме заедно. Искам я , искам да се виждаме , искам да си говорим , искам да и виждам усмивката постоянно , да правим разни глупости заедно , да прекарваме времето си един с друг. Не искам да си го призная , но ми липсва , мисълта че не сме заедно ме подлудява. Осъзнамвам че можеби наистина не сме един за друг има неща които ме карат да си мисля , че е така , но немога да го превъзмогна. Когато я видя искам да я прегърна , но разума ме кара да не го правя. Имам някой разбирания за нещата от живота и основното е че човек не трябва да показвам слабости , не показвам когато съм тъжен умея да прикривам чувствата си , но когато се разделихме усетих как сълзите ми напират. Тези дни усещам някаква студенина в отнешенията ни имам чувството , че се опитва да ми направи някакав намек да не се виждаме. Направо мога да се побъркам , на няколко пъти ми идваше да и се обадя да и обясня нещата които споделям тук , но нещо все ме спира, Можеби нямам смелоста да го направя. Голям съм идиот как може хората които ми обръщат гръб и се опитват по една или по друга причина да ме пренебрегват , да ги искам толкова много. Писна ми от да е така , осъзнавам че след като нещата стоят по този начин , трябва да продължат да е така. Просто забравям за това и продължавам на пред , обаче не се получава
Силно се съмнявам , че някой може да ми даде някакав отговор или преложение какво да направя , но ако някой е отделил време да го прочета съм му благодарен. Имах нужда да го споделя с някого , а с непознати е най-лесно
Нека разкажа мъничко за себе си , аз съм мъж на 22 години студент в УНСС в момента трета година. С уводната част до тук. Причината да пускам тези тема е отново жена. Когато записах първа година се запознах с колегите си , запознах се и с нея (имена не искам да казвам) и всичко беше точно : лекции , изпити нямаше проблем , освен един. Основният проблем , проблемат с които се мъча да се справя защото винаги ми е пречел , а именно това че не съм особенно комуникиативен. Незнам защо съм такова дърво ! Обичам забавленията , обичам да съм в компанията на хора , искам постоянно да има хора около мен , но много трудно се отпускам и започвам да говоря. Може би като малак съм си поставил някаква самооценка която е силно занижена , можеби нещо ме измъчва , може да са много неща които нямат никакво значение , защото живота продължава трябва да се гледа напред , а не да се връщам назад и да се тормозя.
Та за въпросното момиче , в началото не си говорехме много , като се срещнехме се поздравявахме с усмивка на лицата , казвахме си по някоя друга обща приказка и до там. През втората година нещата се промениха доста , започнахме да се виждаме по-често , започнахме да си говорим много , говорехме по телефона с часове. В едни момент осъзнах , че изпитвам нещо към нея и исках нещата помежду ни да станат по сериозни. Поговорихме на тази тема , обяснихме си някой неща и се получи. Бяхме заедно около 5 месеца . През тези 5 месеца бях наистина щаслив , мисълта че съм с нея ми докарваше моментално усмивка на лицето. Исках постоянно да съм с нея и да я прегръщам и целувам , нещо което не ми се бе случвало до тогава. Доиде краят на семестъра , мина сесията и изпитите и тя се прибра за през лятото в родния й край. Чувахме се всеки ден , докато веднъж не ми се обади леко разтроена , проведохме един разговор и след което се разделихме, предният ден се бяхме чували и всичко беше нормално. Направо побеснях , всичко ми стана криво. Човекат на когото държах най-много ми обърна гръб. Останах си вкъщи цял ден и цяла нощ , непосмях да изляза никаде , защото щях да си изкарам яда върху някой който нямаше да има никаква вина. Беше ми страшно гадно , дори не искам да се сещам за тогава , поразмислих малко върху нещата и си казах :
- Майната й , не ме заслужава . След като ме заряза като се отделечихме един от друг , значи не ме заслужава. Поразмислих за някой неша отностно нас , намерих някой причини поради които не трябва да бъдем заедно. Спряхме да се чуваме всеки ден , но се опитахме да си запазим приятелските оношения. Чувахме се от време на време и си говорехме за кратко на кой какво му се е случило. Тогава си мислех че съм успял да свикна с мисълта , че вече не сме заедно , че сме само приятели. Обаче започна този семестър и се видяхме. Оказа се , че явно не съм успял да превъзмогна факта , че не сме заедно. Искам я , искам да се виждаме , искам да си говорим , искам да и виждам усмивката постоянно , да правим разни глупости заедно , да прекарваме времето си един с друг. Не искам да си го призная , но ми липсва , мисълта че не сме заедно ме подлудява. Осъзнамвам че можеби наистина не сме един за друг има неща които ме карат да си мисля , че е така , но немога да го превъзмогна. Когато я видя искам да я прегърна , но разума ме кара да не го правя. Имам някой разбирания за нещата от живота и основното е че човек не трябва да показвам слабости , не показвам когато съм тъжен умея да прикривам чувствата си , но когато се разделихме усетих как сълзите ми напират. Тези дни усещам някаква студенина в отнешенията ни имам чувството , че се опитва да ми направи някакав намек да не се виждаме. Направо мога да се побъркам , на няколко пъти ми идваше да и се обадя да и обясня нещата които споделям тук , но нещо все ме спира, Можеби нямам смелоста да го направя. Голям съм идиот как може хората които ми обръщат гръб и се опитват по една или по друга причина да ме пренебрегват , да ги искам толкова много. Писна ми от да е така , осъзнавам че след като нещата стоят по този начин , трябва да продължат да е така. Просто забравям за това и продължавам на пред , обаче не се получава
Силно се съмнявам , че някой може да ми даде някакав отговор или преложение какво да направя , но ако някой е отделил време да го прочета съм му благодарен. Имах нужда да го споделя с някого , а с непознати е най-лесно