toor
10-10-2012, 19:22
Предварително се извинявам за дългия текст.
Не знам дали ще има много смисъл, дали въобще ще ми олекне, ако споделя, но не ми пречи да пробвам.
От известно време общувам с едно момиче, накрая се оказа, че си падам по нея.Взе, че тръгнахме, почнах и да я обичам, но не знам дали тя така се чуства, не ми е казвала не съм я питал, ако й кажа не знам как ще реагира, аз самия не си вярвам и на моменти се опитвам да си оспоря чуствата и да си кажа, че си въобразявам.
Не знам как е възможно от толкова скоро време да се познаваме и да я обичам, ама с всеки изминал ден съм все по сигурен в това.
Това, което ме притеснява e, че не знам на къде върви тая връзка, живеем в различни градове, не мога да си позволя да я посещавам често, усещам, че е студена на моменти не й се говори по телефона с мене на моменти, а бе ужас.
Почти съм сигурен, че тя няма същите чуства, а това ме побърква и ако нещо стане и се разделиме, не знам как ще го преживея, честно казано ме е страх, много ме е страх, преди време ми се е случвало да се влюбвам изживявал съм го тежко и от опит знам, че минава, ама вече е друго. Изгубил съм всякаква воля за живот, тя е единственото нещо, в което виждам смисъл, и ако нея я няма не знам какво следва, няма да съм нищо повече от един робот извършващ едно и също нещо всеки ден само, защото трябва.А аз не искам да живея, защото трябва искам да имам желанието за живот, ама съм го изгубил отдавна само смисъла в живота ми остана, именно момичето, което обичам, и ако го изгубя и него.Какво става тогава когато човек изгуби всико, което му дава сили за живот, какво става като изгубиш силите, които ти дават желание за живот. Как ще живея тогава? Та аз сега едвам ставам сутрин с хиляда мъки, защото всеки един аспект от сънищата ми е по хубав от реалността, дори и кошмарите.И не си мислете, че това е поредното момиче, заради което на някое момче не му се живее, не е така не ми се живее от как се помня от години, просто сега когато осъзнах, че има нещо хубаво в тоя живот и съм го изпитал, нещата се променят коренно.Всеки ден от години на сам съм обмислял колко ще е хубаво и как ще ми спрът шибаните мъки, ако просто ми се случи нещо.
Обаче не съм способен просто да умра това е като някъв затвор, уж си свободен, ама се чустваш като затворник на живота, ако знаех, че нямах близки на които да причиня мъки, ако си пръсна скапната глава... отдавна да съм го направил.Живота го чуствам като затвора, а близките ми като окови.
Не мога да избягам от него и знам, че съм обречен на дълги години престой.
На моменти си мисля, че ако има господ наистина, то той ме мрази с цялата си душа.
Между другото не го бъркайте с депресия, не съм депресиран, изживявал съм депресия позната ми е, това е друго.
Ако някой се интересува на 20г съм.
Не знам дали ще има много смисъл, дали въобще ще ми олекне, ако споделя, но не ми пречи да пробвам.
От известно време общувам с едно момиче, накрая се оказа, че си падам по нея.Взе, че тръгнахме, почнах и да я обичам, но не знам дали тя така се чуства, не ми е казвала не съм я питал, ако й кажа не знам как ще реагира, аз самия не си вярвам и на моменти се опитвам да си оспоря чуствата и да си кажа, че си въобразявам.
Не знам как е възможно от толкова скоро време да се познаваме и да я обичам, ама с всеки изминал ден съм все по сигурен в това.
Това, което ме притеснява e, че не знам на къде върви тая връзка, живеем в различни градове, не мога да си позволя да я посещавам често, усещам, че е студена на моменти не й се говори по телефона с мене на моменти, а бе ужас.
Почти съм сигурен, че тя няма същите чуства, а това ме побърква и ако нещо стане и се разделиме, не знам как ще го преживея, честно казано ме е страх, много ме е страх, преди време ми се е случвало да се влюбвам изживявал съм го тежко и от опит знам, че минава, ама вече е друго. Изгубил съм всякаква воля за живот, тя е единственото нещо, в което виждам смисъл, и ако нея я няма не знам какво следва, няма да съм нищо повече от един робот извършващ едно и също нещо всеки ден само, защото трябва.А аз не искам да живея, защото трябва искам да имам желанието за живот, ама съм го изгубил отдавна само смисъла в живота ми остана, именно момичето, което обичам, и ако го изгубя и него.Какво става тогава когато човек изгуби всико, което му дава сили за живот, какво става като изгубиш силите, които ти дават желание за живот. Как ще живея тогава? Та аз сега едвам ставам сутрин с хиляда мъки, защото всеки един аспект от сънищата ми е по хубав от реалността, дори и кошмарите.И не си мислете, че това е поредното момиче, заради което на някое момче не му се живее, не е така не ми се живее от как се помня от години, просто сега когато осъзнах, че има нещо хубаво в тоя живот и съм го изпитал, нещата се променят коренно.Всеки ден от години на сам съм обмислял колко ще е хубаво и как ще ми спрът шибаните мъки, ако просто ми се случи нещо.
Обаче не съм способен просто да умра това е като някъв затвор, уж си свободен, ама се чустваш като затворник на живота, ако знаех, че нямах близки на които да причиня мъки, ако си пръсна скапната глава... отдавна да съм го направил.Живота го чуствам като затвора, а близките ми като окови.
Не мога да избягам от него и знам, че съм обречен на дълги години престой.
На моменти си мисля, че ако има господ наистина, то той ме мрази с цялата си душа.
Между другото не го бъркайте с депресия, не съм депресиран, изживявал съм депресия позната ми е, това е друго.
Ако някой се интересува на 20г съм.