0bsessi0n
10-10-2012, 21:28
Заглавието на темата е пряко свързано с положението, в което се намирам. По принцип съм човек, който не споделя много. Даже никак. Тъй като през последната година и половина всичко ми дойде в повече, не знам докъде ще стигне търпението ми. Доста са нещата, които ме измъчват почти непрестанно. Ще упомена главните, без да ги подреждам в някакъв ред. Напоследък все повече не мога да понасям най-добрата ми приятелка. Изключително ме изнервя на моменти, но понеже съм сдържана се възпирам от остра критика. Мисля, че сме се поизчерпали откъм теми на разговор за няколкото години, в които се познаваме. Вече няма какво да науча от нея, единствено за веселата част на живота можем да си говорим. И то по-точната дума е лигавим, тоест тя почти постоянно се лигави, което е и причината до голяма степен за тази непоносимост. Идеята ми е, че не мога да й се доверя, нито да й споделя нищо по-сериозно, а нямам други по-близки приятели, само доста познати. За да продължа нататък, след като споменах познати, тук е мястото да кажа, че повечето от познатите ми са хора, с които нямам нищо общо. Имам чувството, че всички играят някакви роли, кой за да се хареса, кой за да го приемат и да се прави на интересен. Умея да познавам хората, виждам зад маските им колкото и добре да се прикриват и това, което виждам не ми харесва никак. Много хора ме разочароват, отвращават дори и като цяло гледната ми точка за живота винаги е била по-различна от на другите. За да не ме помислите за тотална хейтърка, защото тъкмо напротив - опитвам се да виждам и позитивното у всеки, ще споделя някои неща. Ясно е, че до момента така и не си намерих средата, кръгът от хора, които да са ми по-близки, така да се каже. Веднага ще ви дойде на ум за семейството. Там е проблемът, че вкъщи обстановката е много сложна. Живея с майка ми, която не ме разбира (също), караме се доста често и то за глупости най-вече. С баща ми също се отдалечихме и почти не си говорим. Иска ми се да се махна час по-скоро от скапания град, в който ми е било писано да се родя. Но това не е всичко, и не е най-многото, което ми тежи. Преди повече от година изгубих много близък човек, най-близкият за мен (и то по възможно най-гадния начин) и въпреки, че не го показвах, много ми повлия. Оттогава се промениха и някои от вижданията ми. Чувствам някаква празнина. Не съм човек, който се оплаква, преминавам трудностите и неволите и продължавам - но няма как това да не остави отпечатък. Още преди това бях срещнала (не букв.) човек, който без да го осъзнава ми помогна донякъде да премина през периода преди-и-след загубата. Този човек се превърна в нещо като брат за мен, но изиграха роля и смесените чувства, които без вина от страна на двама ни, срутиха всичко и го загубих дори като приятел. Всичко това ме подтикна към още по-голямо вглъбяване и затваряне в черупката си. Не мога да споделям, не мога да изразявам емоциите си, преструвам се пред другите, колкото да не се набивам на очи и не си правя усилия да впечатлявам никого от заобикалящата ме среда. Не съм в депресия, не плача, там е работата - не правя нищо. Гледам само да минава времето докато се махна оттук и това е. Темата е в любов, точно защото е свързана с чувства и емоции, които бих разкрила само пред непознати. За мен точно това е коренът на всичко, липсва ми подкрепа, разбиране и любов. Говоря за любов в цялостния смисъл на думата. Благодаря на тези, които да прочели и евентуално биха коментирали със сериозно мнение.