pandabear
10-16-2012, 18:36
Здравейте,
чудех се дълго как мога да си излея всички емоции, насъбрали с в мен, като кълбо прежда... Обикновено го правя докато пиша или рисувам. Но нека не се отклонявам. Реших да пиша тук, защото знам, че има хора, които ще ме разберат и може би ще дадат разумен коментар, и съвет. Аз съм едно 17-годишно момиче. Трудно се доверявам дори на себе си, камоли пък на хората около мен, било то близки или не чак толкова. Трудно се подавам на емоции и чувства. Трудно се влюбвам. Но случи ли се, наистина съм обречена. Попадам в някаква мрежа, от която няма измъкване. Давам всичко от себе си. Раздавам се максимално във всякакъв аспект, за да бъде щастлив човекът до мен. И може би това ми изиграва ужасна шега, защото чувствам, че не получавам нищо в замяна. Да, знам. Сега някой ще каже, че трябва да се радвам на малките и дребните неща, защото те са смисъла на живота...И това съм го разбрала, спокойно. Момчето, с което бях половин година бе от друг град. Всеки знае колко е трудно да се поддържа връзка от разстояние и колко усилия трябва да се положат, за да се задържи тръпката и интереса. И аз го правех, по всевъзможни начини. Пренебрегвах понякога ученето, приятелите, семейството, но го правех, защото исках и това ме правеше щастлива. И в замяна какво получих? След толкова дълго време трудно моменти, красива моменти, некрасиви моменти, досадни моменти, скандали, сдобрявания, любов... получих едно "Не мога да продължавам да живея така..." И то на смс. Боли. Много боли. И не знам какво да правя. Къде сбърках? Какво не направих както трябва? Не мога да се отърва от тези мисли. Фитнес. Спорт. Излизания. Изпробвах всичко. Но нищо не подейства. Продължавам да чувствам тази празнина.
чудех се дълго как мога да си излея всички емоции, насъбрали с в мен, като кълбо прежда... Обикновено го правя докато пиша или рисувам. Но нека не се отклонявам. Реших да пиша тук, защото знам, че има хора, които ще ме разберат и може би ще дадат разумен коментар, и съвет. Аз съм едно 17-годишно момиче. Трудно се доверявам дори на себе си, камоли пък на хората около мен, било то близки или не чак толкова. Трудно се подавам на емоции и чувства. Трудно се влюбвам. Но случи ли се, наистина съм обречена. Попадам в някаква мрежа, от която няма измъкване. Давам всичко от себе си. Раздавам се максимално във всякакъв аспект, за да бъде щастлив човекът до мен. И може би това ми изиграва ужасна шега, защото чувствам, че не получавам нищо в замяна. Да, знам. Сега някой ще каже, че трябва да се радвам на малките и дребните неща, защото те са смисъла на живота...И това съм го разбрала, спокойно. Момчето, с което бях половин година бе от друг град. Всеки знае колко е трудно да се поддържа връзка от разстояние и колко усилия трябва да се положат, за да се задържи тръпката и интереса. И аз го правех, по всевъзможни начини. Пренебрегвах понякога ученето, приятелите, семейството, но го правех, защото исках и това ме правеше щастлива. И в замяна какво получих? След толкова дълго време трудно моменти, красива моменти, некрасиви моменти, досадни моменти, скандали, сдобрявания, любов... получих едно "Не мога да продължавам да живея така..." И то на смс. Боли. Много боли. И не знам какво да правя. Къде сбърках? Какво не направих както трябва? Не мога да се отърва от тези мисли. Фитнес. Спорт. Излизания. Изпробвах всичко. Но нищо не подейства. Продължавам да чувствам тази празнина.