dnevnikanavlubenata
10-20-2012, 08:58
19.10.2012г.
Тя винаги е мразела ранното ставане, а сега сякаш живееше за него, за да се събуди, облече, да разходи кучето, да се гримира, да изпие горчивото кафе си и със сутрешната заспала крачка да се запъти към пейката на края на улицата. Там я чакаше той, всяка сутрин, с чаровната си усмивка и искрените си прегръдки. Двадесетте минути до училище бяха идеалния старт на деня, но защо ли минаваха толкова бързо?! Днес беше петък, последните си два часа тя щеше да кара на неговия етаж, „мдам още няколко минутки заедно” си мислеше тя на ум, с малко повече късмет може би щяха да вървят и в обратната посока заедно, но уви той имаше повече часове. Обеща да й се обади като се прибира, тя твърдеше, че не й пука, но когато той не й звънна, тя беше истински тъжна. Към 3 следобед телефона на бюрото до нея извибрира, неговото име красеше екрана, тя щастлива вдигна. Той с прекрасния си глас, той с нежния си смях, той „просто искаше да я чуе”, той свиреше на китара по телефона докато говореха, а тя не просто обичаше китари, тя мечтаеше за тях. Разбраха се да се видят по- късно, тя това и искаше. „Целта е постигната!” – мислеше си тя докато правеше поредната си чаша кафе. Обичаше да пие кафето си на терасата, докато никой не я гледа, тя стоеше там, отпивайки поредна глътка от черното кафе, правееше физиономии, породили се от ужасно горчивият вкус и докато правеше поредната такава, тя се замисли... Това кафе беше точно като това момче- незабележимо, обикновено, не по вкуса й, но все пак тя го искаше, макар и да не си признава, нали все пак тя си беше обещала... Обещала да не се влюбва.
Продължението по- късно, ако ви харесва :)
Тя винаги е мразела ранното ставане, а сега сякаш живееше за него, за да се събуди, облече, да разходи кучето, да се гримира, да изпие горчивото кафе си и със сутрешната заспала крачка да се запъти към пейката на края на улицата. Там я чакаше той, всяка сутрин, с чаровната си усмивка и искрените си прегръдки. Двадесетте минути до училище бяха идеалния старт на деня, но защо ли минаваха толкова бързо?! Днес беше петък, последните си два часа тя щеше да кара на неговия етаж, „мдам още няколко минутки заедно” си мислеше тя на ум, с малко повече късмет може би щяха да вървят и в обратната посока заедно, но уви той имаше повече часове. Обеща да й се обади като се прибира, тя твърдеше, че не й пука, но когато той не й звънна, тя беше истински тъжна. Към 3 следобед телефона на бюрото до нея извибрира, неговото име красеше екрана, тя щастлива вдигна. Той с прекрасния си глас, той с нежния си смях, той „просто искаше да я чуе”, той свиреше на китара по телефона докато говореха, а тя не просто обичаше китари, тя мечтаеше за тях. Разбраха се да се видят по- късно, тя това и искаше. „Целта е постигната!” – мислеше си тя докато правеше поредната си чаша кафе. Обичаше да пие кафето си на терасата, докато никой не я гледа, тя стоеше там, отпивайки поредна глътка от черното кафе, правееше физиономии, породили се от ужасно горчивият вкус и докато правеше поредната такава, тя се замисли... Това кафе беше точно като това момче- незабележимо, обикновено, не по вкуса й, но все пак тя го искаше, макар и да не си признава, нали все пак тя си беше обещала... Обещала да не се влюбва.
Продължението по- късно, ако ви харесва :)