airboy
10-24-2012, 15:28
Ето началото на един мой разказ с фантастични елементи. Надявам се да не е прекалено дълго (пък особено и като се има предвид, че това е началната част) В зависимост от това дали искате, мога да напиша и продължение.
Маската на Анабел
1
В студения и дъждовен ден, ниските облаци бяха покрили като сиво одеало притихналия град, който се губеше из равнините на неизвестна страна. Имената са без значение, затова и няма да се спираме обстойно на тях в нашия разказ. Това беше един обикновен град, в който не живееха чак толкова много хора, но все пак достатъчно, за да не се познават повечето, които се срещаха по улиците. Есента властваше на това място сякаш от цяла вечност и лошото време успяваше да подтисне настроението на хората. Те изглеждаха уморени и недоволни, увлечени в ритъма на ежедневието си – ритъм, който никога не спира.
От прозореца на голяма къща в центъра на града, младо момиче се взираше, без да мига надолу към двора. Това е и героинята на нашия разказ, на която все пак ще споменем името – Анабел. Ученичка – последна година, тя си беше уредила болничен, за около седмица, за да може да се заеме по-усилено в уроците за кандидатстуденския изпит, на който щеше да се яви. Родителите ѝ бяха архитекти и повлияха, при избора ѝ на специалност. Сега тя трябваше да се концентрира и някак си да започне да решава задачи по математика. По късно днес щеше да ходи при учителя, който я подготвяше, а от утре отново тръгваше на училище. Така и не можеше да определи, кое я депресира повече – лошото време или математиката. Анабел въздъхна и задъвка разсеяно задната част на химикала си, когато чу как входната врата се отваря. Тя отвори рязко учебника и се опита да си придаде съсредоточено и замислено изражение, докато гледаше призмоидоподобния паралелепипед, на който се търсеше обема. Баща ѝ, влезе набързо в стаята, за да се увери, че всичко е наред и я остави отново сама. Тя се помъчи малко да стигне до решението, но накрая се ядоса и заби химикала в центъра на фигурата. Нека го заболи малко и паралелепипеда! Защо никога не даваха повече данни в условието?! Въздъхна и стана, като направи няколко стъпки в малкото помещение. Почти се изкуши да пусне компютъра, но накрая съвестта ѝ, надделя и тя седна отново на въртящия се стол. Носеше тъмната си коса, вързана на опашка, като имаше навика да я премята през рамо и да дъвче крайчетата. Много гаден навик и тя му се дразнеше ужасно, но в такива моменти не можеше да се справи с него. Анабел се ослуша, за да чуе дали от кухнята идват някакви звуци и като се увери, че е тихо, затвори решително учебника. Нямаше да се рови в Интернет, но нямаше и да му търси обема на това чудо! Отвори гардероба и започна да се облича, за урока. Имаше още доста време, но не можеше да се сети какво друго да прави в момента. Погледна към отражението си в огледалото, закачено от задната страна на дървената вратичка. Лицето ѝ беше бяло, нещо обичайно за нея, макар и повечето лекари, които я преглеждаха, винаги да се притесняваха, че не била яла достатъчно или пък изглеждала болна. Имаше правилни черти, с прав нос и хубави кафяви очи с леко нацупена уста. Близките ѝ, казваха, че е хубава, но тя така и не се вместваше сред харесваните в училище. Нямаше приятел – фактор, който спомагаше за постоянната ѝ есенна подтиснатост.
Малко по-късно Анабел, вече вървеше по улицата (поне дъждът спря) и сякаш постоянно се разминаваше с влюбени двойки по пътя. Изглеждаха толкова щастливи… сивите облаци за тях определено бяха в друг по-ярък цвят. След като се качи в автобуса, сякаш по ирония на съдбата, зад нея отново седнаха момче и момиче, които леко се кикотеха и си говореха някакви мили неща, които тя не успяваше да чуе напълно. Анабел положи усилия да запази самообладание, но някаква мисъл се прокрадна в ума ѝ:
„Ако и в другия рейс пак има такива до мен, ще полудея!”
Сякаш беше направила официална поръчка… Смени автобусите и нарочно седна на едно от четворните места, които бяха разположени едно срещу друго. Първоначално до нея седеше жена на средна възраст, която с превзето изражение гледаше някакво списание за часовници, бижута и други скъпи джунджурии. Тя обаче слезе доста бързо и о чудо, срещу Анабел се настаниха поредните гаджета. В сравнение с тях, двойките от преди бяха доста по-сдържани. На тези устите им бяха постоянно залепени и се бяха сграбчили сякаш се виждат за последно. Анабел едва дочака спирката, на която трябваше да слезе и изхвърча вихрено от автобуса.
- Не е честно! Защо и аз не мога да съм щастлива като тях! – извика тя
Дядото с бастуна, който вървеше зад нея поклати глава и спомена нещо за това, как „уж старите хора не били наред“.
С леко просълзени очи, момичето повървя по една тясна уличка и стигна до кооперацията, където живееше учителя ѝ. Качи се в асансьора и малко по късно позвъня на вратата. Изненада се, защото отвори някаква лелка. Беше доста висока с права черна коса до раменете, младежко излъчване и странно блестящи черни очи.
- Аз…май обърках номера на апартамента. – измънка сконфузено Анабел и се огледа.
- Не, не си , спокойно. – усмихна се жената и добави – Господин Стивънс днес ще отсъства неотложно, затова аз ще го заместя.
- Е..как така.. и вие ли сте учителка? – попита недоверчиво момичето.
- О да, при това съм доста по-добра. Казвам се Амелия и ми е приятно да се запознаем. Влизай и не се притеснявай. – добави непознатата.
Анабел се поколеба за миг, но след това сви рамене и я последва в апартамента. Седна на стола пред малката масичка и се приготви за поредното скучновато решаване на задачи. Ако и Амелия, като господин Стивънс, можеше да побеждава паралелепипедите с такава лекота…
Жената се забави само пет минути, след което дойде и седна срещу Анабел.
- Кажи ми сега.. господин Стивънс, който ми е братовчед, сподели, че математиката не ти е един от най-силните предмети.
Момичето загледа смутено надолу.
- Прав е..да, но трябва да я уча ако искам един ден да постигна всичко онова, в което са успели родителите ми.
- А ти с какво би се занимавала, ако можеше да избираш?
- Това са странни въпроси, за един урок по математика.. – учуди се Анабел – Но да речем, че винаги ми е била интересна Зоологията. Обаче такава специалност е без бъдеще в нашата страна и няма смисъл да уча нещо, което след това да не мога да работя.
-А ако нещата стояха по друг начин, ако имаше шанс да правиш, това което искаш, би ли опитала?
- Да разбира се. – отвърна Анабел. – Извинявайте, но ще започваме ли със задачите? Не искам да оставам по-дълго ако не решим всичко.
- Добре – засмя се весело Амелия. – Да бъде твоята.
Урокът мина неусетно, за разлика от предишните пъти. Тази жена излъчваше особен оптимизъм, който лека полека смекчи киселото настроение на Анабел.
-Преди да приключим… - започна тя, а момичето се сепна и погледна към часовника си. -… исках да поговорим за това, което каза малко преди да дойдеш тук. Не си заспала все още нали?
- Не, не – измънка Анабел. Всъщност ѝ беше интересно, както никога досега, но се беше изненадала от това как времето се изтърколи толкова бързо.
- Помниш какво каза нали? – продължи странната жена.
- Нещо не бях в настроение тогава, но какво значение има?
- След като видя толкова много влюбени двойки, когато ти беше подтиснато, ти се ядоса и каза: „- Не е честно! Защо и аз не мога да съм щастлива като тях!“
Анабел я погледна подозрително:
- Вие сте ме следили!
- Въобще даже. – отвърна невъзмутимо Амелия. – Случайно, доколкото нещата в живота се случват случайно, бях там и те чух. Казах си. „Ако ѝ се даде шанс, дали ще спре да се оплаква най-сетне?“
Анабел беше достатъчно изненадана, но и заинтригувана, затова остави жената да продължи.
- Ето го и твоят шанс. – каза Амелия и подаде в ръцете ѝ странна маска. Момичето я взе, за да я разгледа – обхващаше очите и челото и беше черна с нарисувани златни точици по ръба.
- Вечер, преди да заспиш, ще слагаш маската и ще си представяш твоя живот, такъв какъвто би искала да бъде. Единственото условие, което е абсолютно задължително да спазиш е, че в твоите фантазии, ти като личност, никога не трябва да бъдеш по-различна от това, което си сега. Колкото и да е перфектен светът в главата ти, Анабел в него, трябва да си е все същата.
Амелия постави маската в ръцете на момичето и я погледна особено:
–Урокът свърши, време е да си ходиш.
Анабел се сепна и отвори очи, намираше се в нейната стая, подпряла чело, на ръцете си.
„Шантав сън“ – помисли си тя, а погледът ѝ се отклони леко встрани, забелязвайки маската. Момичето разтърка очи, а майка ѝ влезе, за да я похвали колко доволен останал господин Стивънс, след урока.
- Браво, Ан! Разбрах, че този път ти основно си решавала задачи.
- Ъхъ… - тя се усмихна гузно. – Ох, малко съм уморена, мамо.
- Добре, добре, почивай си. Аз само исках да ти кажа, че вечерята е готова. – майка ѝ излезе, а Анабел се напрегна и се опита да си спомни как се е прибрала вкъщи. Всъщност в главата ѝ имаше два спомена – в единия наистина тя решаваше задачи на урока, а в другия говореше с Амелия. Ама, че работа! И все пак…тя взе в ръце маската и след кратък размисъл я пъхна под възглавницата. После щеше да реши какво да прави.
Това е началото. Ако ви е харесало, ще напиша и продължение :)
Маската на Анабел
1
В студения и дъждовен ден, ниските облаци бяха покрили като сиво одеало притихналия град, който се губеше из равнините на неизвестна страна. Имената са без значение, затова и няма да се спираме обстойно на тях в нашия разказ. Това беше един обикновен град, в който не живееха чак толкова много хора, но все пак достатъчно, за да не се познават повечето, които се срещаха по улиците. Есента властваше на това място сякаш от цяла вечност и лошото време успяваше да подтисне настроението на хората. Те изглеждаха уморени и недоволни, увлечени в ритъма на ежедневието си – ритъм, който никога не спира.
От прозореца на голяма къща в центъра на града, младо момиче се взираше, без да мига надолу към двора. Това е и героинята на нашия разказ, на която все пак ще споменем името – Анабел. Ученичка – последна година, тя си беше уредила болничен, за около седмица, за да може да се заеме по-усилено в уроците за кандидатстуденския изпит, на който щеше да се яви. Родителите ѝ бяха архитекти и повлияха, при избора ѝ на специалност. Сега тя трябваше да се концентрира и някак си да започне да решава задачи по математика. По късно днес щеше да ходи при учителя, който я подготвяше, а от утре отново тръгваше на училище. Така и не можеше да определи, кое я депресира повече – лошото време или математиката. Анабел въздъхна и задъвка разсеяно задната част на химикала си, когато чу как входната врата се отваря. Тя отвори рязко учебника и се опита да си придаде съсредоточено и замислено изражение, докато гледаше призмоидоподобния паралелепипед, на който се търсеше обема. Баща ѝ, влезе набързо в стаята, за да се увери, че всичко е наред и я остави отново сама. Тя се помъчи малко да стигне до решението, но накрая се ядоса и заби химикала в центъра на фигурата. Нека го заболи малко и паралелепипеда! Защо никога не даваха повече данни в условието?! Въздъхна и стана, като направи няколко стъпки в малкото помещение. Почти се изкуши да пусне компютъра, но накрая съвестта ѝ, надделя и тя седна отново на въртящия се стол. Носеше тъмната си коса, вързана на опашка, като имаше навика да я премята през рамо и да дъвче крайчетата. Много гаден навик и тя му се дразнеше ужасно, но в такива моменти не можеше да се справи с него. Анабел се ослуша, за да чуе дали от кухнята идват някакви звуци и като се увери, че е тихо, затвори решително учебника. Нямаше да се рови в Интернет, но нямаше и да му търси обема на това чудо! Отвори гардероба и започна да се облича, за урока. Имаше още доста време, но не можеше да се сети какво друго да прави в момента. Погледна към отражението си в огледалото, закачено от задната страна на дървената вратичка. Лицето ѝ беше бяло, нещо обичайно за нея, макар и повечето лекари, които я преглеждаха, винаги да се притесняваха, че не била яла достатъчно или пък изглеждала болна. Имаше правилни черти, с прав нос и хубави кафяви очи с леко нацупена уста. Близките ѝ, казваха, че е хубава, но тя така и не се вместваше сред харесваните в училище. Нямаше приятел – фактор, който спомагаше за постоянната ѝ есенна подтиснатост.
Малко по-късно Анабел, вече вървеше по улицата (поне дъждът спря) и сякаш постоянно се разминаваше с влюбени двойки по пътя. Изглеждаха толкова щастливи… сивите облаци за тях определено бяха в друг по-ярък цвят. След като се качи в автобуса, сякаш по ирония на съдбата, зад нея отново седнаха момче и момиче, които леко се кикотеха и си говореха някакви мили неща, които тя не успяваше да чуе напълно. Анабел положи усилия да запази самообладание, но някаква мисъл се прокрадна в ума ѝ:
„Ако и в другия рейс пак има такива до мен, ще полудея!”
Сякаш беше направила официална поръчка… Смени автобусите и нарочно седна на едно от четворните места, които бяха разположени едно срещу друго. Първоначално до нея седеше жена на средна възраст, която с превзето изражение гледаше някакво списание за часовници, бижута и други скъпи джунджурии. Тя обаче слезе доста бързо и о чудо, срещу Анабел се настаниха поредните гаджета. В сравнение с тях, двойките от преди бяха доста по-сдържани. На тези устите им бяха постоянно залепени и се бяха сграбчили сякаш се виждат за последно. Анабел едва дочака спирката, на която трябваше да слезе и изхвърча вихрено от автобуса.
- Не е честно! Защо и аз не мога да съм щастлива като тях! – извика тя
Дядото с бастуна, който вървеше зад нея поклати глава и спомена нещо за това, как „уж старите хора не били наред“.
С леко просълзени очи, момичето повървя по една тясна уличка и стигна до кооперацията, където живееше учителя ѝ. Качи се в асансьора и малко по късно позвъня на вратата. Изненада се, защото отвори някаква лелка. Беше доста висока с права черна коса до раменете, младежко излъчване и странно блестящи черни очи.
- Аз…май обърках номера на апартамента. – измънка сконфузено Анабел и се огледа.
- Не, не си , спокойно. – усмихна се жената и добави – Господин Стивънс днес ще отсъства неотложно, затова аз ще го заместя.
- Е..как така.. и вие ли сте учителка? – попита недоверчиво момичето.
- О да, при това съм доста по-добра. Казвам се Амелия и ми е приятно да се запознаем. Влизай и не се притеснявай. – добави непознатата.
Анабел се поколеба за миг, но след това сви рамене и я последва в апартамента. Седна на стола пред малката масичка и се приготви за поредното скучновато решаване на задачи. Ако и Амелия, като господин Стивънс, можеше да побеждава паралелепипедите с такава лекота…
Жената се забави само пет минути, след което дойде и седна срещу Анабел.
- Кажи ми сега.. господин Стивънс, който ми е братовчед, сподели, че математиката не ти е един от най-силните предмети.
Момичето загледа смутено надолу.
- Прав е..да, но трябва да я уча ако искам един ден да постигна всичко онова, в което са успели родителите ми.
- А ти с какво би се занимавала, ако можеше да избираш?
- Това са странни въпроси, за един урок по математика.. – учуди се Анабел – Но да речем, че винаги ми е била интересна Зоологията. Обаче такава специалност е без бъдеще в нашата страна и няма смисъл да уча нещо, което след това да не мога да работя.
-А ако нещата стояха по друг начин, ако имаше шанс да правиш, това което искаш, би ли опитала?
- Да разбира се. – отвърна Анабел. – Извинявайте, но ще започваме ли със задачите? Не искам да оставам по-дълго ако не решим всичко.
- Добре – засмя се весело Амелия. – Да бъде твоята.
Урокът мина неусетно, за разлика от предишните пъти. Тази жена излъчваше особен оптимизъм, който лека полека смекчи киселото настроение на Анабел.
-Преди да приключим… - започна тя, а момичето се сепна и погледна към часовника си. -… исках да поговорим за това, което каза малко преди да дойдеш тук. Не си заспала все още нали?
- Не, не – измънка Анабел. Всъщност ѝ беше интересно, както никога досега, но се беше изненадала от това как времето се изтърколи толкова бързо.
- Помниш какво каза нали? – продължи странната жена.
- Нещо не бях в настроение тогава, но какво значение има?
- След като видя толкова много влюбени двойки, когато ти беше подтиснато, ти се ядоса и каза: „- Не е честно! Защо и аз не мога да съм щастлива като тях!“
Анабел я погледна подозрително:
- Вие сте ме следили!
- Въобще даже. – отвърна невъзмутимо Амелия. – Случайно, доколкото нещата в живота се случват случайно, бях там и те чух. Казах си. „Ако ѝ се даде шанс, дали ще спре да се оплаква най-сетне?“
Анабел беше достатъчно изненадана, но и заинтригувана, затова остави жената да продължи.
- Ето го и твоят шанс. – каза Амелия и подаде в ръцете ѝ странна маска. Момичето я взе, за да я разгледа – обхващаше очите и челото и беше черна с нарисувани златни точици по ръба.
- Вечер, преди да заспиш, ще слагаш маската и ще си представяш твоя живот, такъв какъвто би искала да бъде. Единственото условие, което е абсолютно задължително да спазиш е, че в твоите фантазии, ти като личност, никога не трябва да бъдеш по-различна от това, което си сега. Колкото и да е перфектен светът в главата ти, Анабел в него, трябва да си е все същата.
Амелия постави маската в ръцете на момичето и я погледна особено:
–Урокът свърши, време е да си ходиш.
Анабел се сепна и отвори очи, намираше се в нейната стая, подпряла чело, на ръцете си.
„Шантав сън“ – помисли си тя, а погледът ѝ се отклони леко встрани, забелязвайки маската. Момичето разтърка очи, а майка ѝ влезе, за да я похвали колко доволен останал господин Стивънс, след урока.
- Браво, Ан! Разбрах, че този път ти основно си решавала задачи.
- Ъхъ… - тя се усмихна гузно. – Ох, малко съм уморена, мамо.
- Добре, добре, почивай си. Аз само исках да ти кажа, че вечерята е готова. – майка ѝ излезе, а Анабел се напрегна и се опита да си спомни как се е прибрала вкъщи. Всъщност в главата ѝ имаше два спомена – в единия наистина тя решаваше задачи на урока, а в другия говореше с Амелия. Ама, че работа! И все пак…тя взе в ръце маската и след кратък размисъл я пъхна под възглавницата. После щеше да реши какво да прави.
Това е началото. Ако ви е харесало, ще напиша и продължение :)