Alexandra Bruce
11-01-2012, 19:57
Всичко вече ми е някак безразлично. Чувствам се по – странно от преди, но дори и това за мен няма значение. Но външност всички биха ме взели за просто поредното момиче слушащо метъл ( или по техни представа ‘просто поредната луда’ )….
Преди бях малко, плахо момиче, което имаше милиони приятели и се забавляваше с всеки изминал ден все повече и повече. Опознавах света и всичко ми беше интересно. Аз бях едно дете, което вярваше, че по света няма болка и, че мечтите на всички ще се сбъднат. Събирах се в огромни компании, но тези времена бяха преди.Преди когато хората не ги бъркаше как изглеждаш и дали си богат. Онова малко и плахо дете се е превърнало в един боклук, което се усмихва рядко и страни от всичко и всички. Не се интересувам вече от нещата, който бяха преди и не съжалявам за миналото си….
А сега аз харесвам това странно чувство което ме е обзело. И истината е, че аз винаги съм харесвала самотата и анонимността. Аз не показвам онази моя страна през никого. Дори и пред моите родители. Всички ме мислят за онова малко дете, което е плахо, срамежливо и добро. Може би защото не си правя труда да им споделям нищо. Но дори и да го споделя на някого, аз знам, че той няма да ме разбере. Точно затова аз тая всичко в себе си. Живея в един мой си свят и всичко там е каквото аз желая да бъде. Един прекрасен свят без болка, без лъжи, убийства и злини. Един свят в който хората са истински и имат сърца….
Но в мен още има останки от онова малко дете. Защото онова малко дете вярваше, че мечтите му ще се сбъднат и то се надяваше да постига винаги това което иска в живота. Аз и сега вярвам в тези малки, но за мен ценни и истински неща. Но сега има една много голяма промяна в мен. Преди ме крепяха усмивката и приятелите, а сега ли !? Сега ме крепят само спомените, спомените и музиката! ….
Не мога да осъзная кое ме направи такава. Всичко ми е толкова объркано. Миналото ми напомня за себе си и всеки спомен ме гризе отвътре. Допусках толкова грешки, пропусках толкова възможности и изпитвах толкова болка, която сега е спомогнала да се справям с трудностите. Но както казах, аз не съжалявам за миналото си, защото може би нещата който са се случили в него .. може би те е трябвало да се случат. И може би заради тези неща аз съм човекът който съм сега…
Е моля ви изразете мнението си :)
Преди бях малко, плахо момиче, което имаше милиони приятели и се забавляваше с всеки изминал ден все повече и повече. Опознавах света и всичко ми беше интересно. Аз бях едно дете, което вярваше, че по света няма болка и, че мечтите на всички ще се сбъднат. Събирах се в огромни компании, но тези времена бяха преди.Преди когато хората не ги бъркаше как изглеждаш и дали си богат. Онова малко и плахо дете се е превърнало в един боклук, което се усмихва рядко и страни от всичко и всички. Не се интересувам вече от нещата, който бяха преди и не съжалявам за миналото си….
А сега аз харесвам това странно чувство което ме е обзело. И истината е, че аз винаги съм харесвала самотата и анонимността. Аз не показвам онази моя страна през никого. Дори и пред моите родители. Всички ме мислят за онова малко дете, което е плахо, срамежливо и добро. Може би защото не си правя труда да им споделям нищо. Но дори и да го споделя на някого, аз знам, че той няма да ме разбере. Точно затова аз тая всичко в себе си. Живея в един мой си свят и всичко там е каквото аз желая да бъде. Един прекрасен свят без болка, без лъжи, убийства и злини. Един свят в който хората са истински и имат сърца….
Но в мен още има останки от онова малко дете. Защото онова малко дете вярваше, че мечтите му ще се сбъднат и то се надяваше да постига винаги това което иска в живота. Аз и сега вярвам в тези малки, но за мен ценни и истински неща. Но сега има една много голяма промяна в мен. Преди ме крепяха усмивката и приятелите, а сега ли !? Сега ме крепят само спомените, спомените и музиката! ….
Не мога да осъзная кое ме направи такава. Всичко ми е толкова объркано. Миналото ми напомня за себе си и всеки спомен ме гризе отвътре. Допусках толкова грешки, пропусках толкова възможности и изпитвах толкова болка, която сега е спомогнала да се справям с трудностите. Но както казах, аз не съжалявам за миналото си, защото може би нещата който са се случили в него .. може би те е трябвало да се случат. И може би заради тези неща аз съм човекът който съм сега…
Е моля ви изразете мнението си :)