vesiii
12-28-2012, 11:55
Това е първата част:
Айфеловата кула
Оставаха броени дни до рожденият ми ден. Съвсем скоро навършвах двадесет. Бях завършила гимназията преди две години, но семейството ми нямаше средства и затова не отидох в университет. Така беше най-добре, защото и без това мечтаех да уча фотография в Париж, а не каквото и да е в България.
Седмица преди 18 юни излязох да се поразходя. Часовникът още не беше ударил осем часът сутринта. Времето беше прохладно. Духаше лек ветрец. Чувах радостните песни на птиците между клоните на дърветата. Исках и аз да съм като тях. Да мога да полетя и да отида където поискам, да видя целият свят. Как им завиждах! Те прелитаха насам-натам безгрижно и весело пееха. Но какво можех да направя? Те са птици, а аз човек. Животът беше решил така.
Вече толкова дълго се опитвах да не мисля за това, което искам най-много. Единственото ми желание – да уча в Франция. Всяка сутрин се будех с фалшива усмивка на лицето и бях весела цял ден. Или просто така си мислех. Омръзна ми да се заблуждавам. Не можех повече да се преструвам. Уморих се. Затова и за пръв път от доста време станах от леглото без настроение.
Исках да остана сама. Да помисля малко. Но съдбата не ми даде този шанс и докато вървях, чух името си. Гласът идваше отзад.
- Лора. Лораа.
Това беше най-добрата ми приятелка. Обърнах се.
- Хей..Ад. Как си? Какво правиш тук толкова рано?
- Хм..и аз се питах същото. Реших да потичам малко, а ти? Никога не излизаш преди десет.
- Аз..просто..трябваше да помисля малко..
- Днес си без настроение. Какво има?
- Нищо..просто..забрави..
- Лораа..
- Всичко е ОК. Не се тревожи.
- Няма. Но ще си имам едно на ум и ако искаш да поговорим само кажи.
- ОК, Ад. Мерси, макар че наистина съм добре. Както и да е. Какво става при теб?
- Ох.., амии..нищо интересно. Чудех се какво да правя довечера..
- Няма ли да излизаш с Крис?
- Нещо напоследък не сме в много добри отношения..Караме се много честоо...Мисля, че нещата вървят надолу и не знам колко още ще продължим така..
- Хей, всичко ще бъде наред. С Денис ще ходим на кино довечера. Дават някакъв нов филм. Можете да дойдете с нас, ако искате.
- Не знам..Може би е добра идея. Ще говоря с него. Но Денис..?
- Не, той няма да има нищо против.
С Ади се разхождахме дълго. Прибрах се вкъщи чак към единадесет. Родителите ми ги нямаше. Беше странно, че не ме бяха потърсили. Знаеха, че не излизам толкова рано. Обадих се на приятеля си.
- Дениссс..Какво правиш?
- О..ами тъкмо ставам, скъпа.
- Ооо..извинявай!! Събудих ли те?
- Няма проблеми. Как си?
- ОК. Ти?
- Леко сънен.
- Отново извинявай! Исках само да те чуя.
- Не се тревожи.
- Денис,..ъъ..знам, че искаше да останем сами довечераа,..но нещата между Крис и Ади нещо не вървят и ги поканих с нас..
- Лора! Обеща ми! Защо мислиш само за другите? За нас не те ли е грижа?
- Не, знаеш, че не е така. Тоест...много ясно, че ме е грижа. Извинявай, но Ади е най-добрата ми приятелка.
- Ще говорим после. Обличам се и след половин час съм пред вас.
- Не, чакай, Денис..Ало?
Той затвори. Беше ядосан. Бях му обещала, че ще останем сами, защото приятелите ни идват навсякъде с нас. Знаех, че можем да се скараме заради това. Отново мислех за другите, повече отколкото за себе си.
Айфеловата кула
Оставаха броени дни до рожденият ми ден. Съвсем скоро навършвах двадесет. Бях завършила гимназията преди две години, но семейството ми нямаше средства и затова не отидох в университет. Така беше най-добре, защото и без това мечтаех да уча фотография в Париж, а не каквото и да е в България.
Седмица преди 18 юни излязох да се поразходя. Часовникът още не беше ударил осем часът сутринта. Времето беше прохладно. Духаше лек ветрец. Чувах радостните песни на птиците между клоните на дърветата. Исках и аз да съм като тях. Да мога да полетя и да отида където поискам, да видя целият свят. Как им завиждах! Те прелитаха насам-натам безгрижно и весело пееха. Но какво можех да направя? Те са птици, а аз човек. Животът беше решил така.
Вече толкова дълго се опитвах да не мисля за това, което искам най-много. Единственото ми желание – да уча в Франция. Всяка сутрин се будех с фалшива усмивка на лицето и бях весела цял ден. Или просто така си мислех. Омръзна ми да се заблуждавам. Не можех повече да се преструвам. Уморих се. Затова и за пръв път от доста време станах от леглото без настроение.
Исках да остана сама. Да помисля малко. Но съдбата не ми даде този шанс и докато вървях, чух името си. Гласът идваше отзад.
- Лора. Лораа.
Това беше най-добрата ми приятелка. Обърнах се.
- Хей..Ад. Как си? Какво правиш тук толкова рано?
- Хм..и аз се питах същото. Реших да потичам малко, а ти? Никога не излизаш преди десет.
- Аз..просто..трябваше да помисля малко..
- Днес си без настроение. Какво има?
- Нищо..просто..забрави..
- Лораа..
- Всичко е ОК. Не се тревожи.
- Няма. Но ще си имам едно на ум и ако искаш да поговорим само кажи.
- ОК, Ад. Мерси, макар че наистина съм добре. Както и да е. Какво става при теб?
- Ох.., амии..нищо интересно. Чудех се какво да правя довечера..
- Няма ли да излизаш с Крис?
- Нещо напоследък не сме в много добри отношения..Караме се много честоо...Мисля, че нещата вървят надолу и не знам колко още ще продължим така..
- Хей, всичко ще бъде наред. С Денис ще ходим на кино довечера. Дават някакъв нов филм. Можете да дойдете с нас, ако искате.
- Не знам..Може би е добра идея. Ще говоря с него. Но Денис..?
- Не, той няма да има нищо против.
С Ади се разхождахме дълго. Прибрах се вкъщи чак към единадесет. Родителите ми ги нямаше. Беше странно, че не ме бяха потърсили. Знаеха, че не излизам толкова рано. Обадих се на приятеля си.
- Дениссс..Какво правиш?
- О..ами тъкмо ставам, скъпа.
- Ооо..извинявай!! Събудих ли те?
- Няма проблеми. Как си?
- ОК. Ти?
- Леко сънен.
- Отново извинявай! Исках само да те чуя.
- Не се тревожи.
- Денис,..ъъ..знам, че искаше да останем сами довечераа,..но нещата между Крис и Ади нещо не вървят и ги поканих с нас..
- Лора! Обеща ми! Защо мислиш само за другите? За нас не те ли е грижа?
- Не, знаеш, че не е така. Тоест...много ясно, че ме е грижа. Извинявай, но Ади е най-добрата ми приятелка.
- Ще говорим после. Обличам се и след половин час съм пред вас.
- Не, чакай, Денис..Ало?
Той затвори. Беше ядосан. Бях му обещала, че ще останем сами, защото приятелите ни идват навсякъде с нас. Знаех, че можем да се скараме заради това. Отново мислех за другите, повече отколкото за себе си.