Не знам дали темата е за тук, но...

[pepsi_855]

Какво ви е мнението за самоубийството? Имали ли сте някога суицидни мисли и кое ви е помогнало да ги превъзмогнете? И преди да ми се нахвърлите - не, нямам намерение да се самоубивам. Просто тази статия ми направи впечатление: http://www.teenproblem.net/a/9-cooltura/39288-koi-sa-balgarskite-avtori-koito-sami-izbirat-patia-kam-vechnostta/

[Mary_Jane_69]

Като знаеш, че все пак темата ти не е за тук, защо подяволите Е тук :Д ??
Има и други раздели !

[xXxPETYAxXx]

Как така какво ни е мнението за самоубийството? То да не е нещо, за което може да си ЗА или ПРОТИВ?!

Иначе, предполагам, че темата е в този раздел, защото доста хора изпитали несподелената любов започват да бращолевят, че било по-добре да са умрели и дрън-дрън... Или, че животът им нямал смисъл след раздялата и т.н.
Тъй като съм го чувала това след раздяла, знам колко ужасно въздействие има някой да ти разправя такива неща. Долно е!
И на мен много пъти ми е било тежко, но и през ум не са ми минавали подобни мисли. Не ги разбирам тея хора...
Психически стабилен човек не би се замислял над нещо подобно.

[delphine_]

Това е една наистина тежка тема, чието място може би наистина не е тук, понеже в този раздел преобладават ежедневните детински истории от рода на "Видях го да прегръща друга, да скъсаме ли?", "Във фейсбук пише сърчица на други момичета, да скъсаме ли?", "Не ми се обажда никога пръв, да скъсаме ли?" и така нататък, и така нататък. Тази тема изисква много размисъл над нея, така че не смятам, че е подходящо да я пуснеш в тийн форум.

Но колкото и странно да е, откривам връзка между Любовта и Самоубийството. Не защото някои решават да сложат край на живота си, заради несподелена любов, както спомена момичето над мен, а защото такива "суицидни", както ги наричаш, мисли са продиктувани именно от липсата на каквато и да е любов, на каквито и да е чувства. Ти си обичан от близките си, не за такава липса говоря, а за това, че ти самият си неспособен да обичаш. Душата ти отдавна вече е изгнила, въпрос на време е кога и тялото ти ще я последва. Наистина, защо да продължаваш да съществуваш, след като собственоръчно си удушил душата си? Знам за какво говоря - баща ми се самоуби преди две години.

Мислите за самоубийство не са винаги плод на депресия и някакви психични отклонения. Може да си щастлив (може и да се залъгваш, че си щастлив) и пак да мислиш как да сложиш край на живота си. Не мисля, че хората се самоубиват, понеже са перманентно нещастни и са стигнали дъното. Някои са просто прекалено любопитни да видят какво следва след Смъртта. Други не вярват в Съдбата и считат, че те сами пишат сценария на живота си - че те са Клото и предат собствената си нишка (а защо не решат и сами кога да я отрежат?). Трети решават да тръгнат на дълга, незнайна "екскурзия" - но вместо да хванат влака от гарата, решават да легнат на релсите и да го чакат да ги вземе оттам. Не отричам, че има случаи и когато четвърти се самоубиват, защото нещастието ги е затрупало с подаръци - но не трябва това да се счита за единствена причина.

Да, даден ни е живот, който трябва да ценим. Но защо да "живеем" след като душата е вече мъртва? Тялото е просто една обвиква, временен приемник. Човекът не е тяло. Човекът е душа.

[granger]

Прекрасно нещоо,направо думи нямам да го опиша.
Не ви ли писна от пишлигарски теми?! Какво ми е мнението за собственоръчно отнемане на живот. Освен да ми е положително?

[Kaena Smith]

Радвам се,че някой направи подобна тема!
Съгласна съм с много от нещата,които е написала delphine_ .

Мнението за самоубийството на повечето хора е крайно негативно.Дори в християнството да отнемеш живота си се счита за грях,доколкото знам дори телата на самоубийците нямат право да бъдат погребани в гробища.Може би това е една от причините,поради която хората считат самоубийството за нещо ужасно ,в случая - греховно.

Човек трябва да се вгледа във всички страни на самоубийството.Твърде лесно е то да бъде свързано с психичен проблем.Наистина,
самоубийството е просто един край.А всеки край е ново начало.За хората,вярващи в душата,прераждането или отвъдния живот(като се абстрахираме от това,че самоубийците отиват в Ада),самоубийството е начин за умъртвяване на тялото и билет към едно вечно приключение.Свобода на душата и една нова безкрайност.

От друга страна,винаги ми се е струвало като начин да се предадеш.Ако приемем,че животът е борба,твърде лесно е да се откажеш от нея.Но пък е й твърде лицемерно да го твърдя,тъй като животът изобщо не е розов.Класация ни постави на последно място по бедност в ЕС,а много хора слагат край на живота си именно от нищета.Понякога смъртта е утеха на смъртните неволи.Край на болката.

За тези,които ще разкажат историята на някой,изплувал от дъното,ще бъдат прави!Но не всички се раждаме борци,а и доста от хората,които слагат край на живота си са на преклонна възраст или дори страдащи от тежка болест.

Но пък свръх задоволени,млади хора да се самоубиват безпричинно е жалко.Несподелена любов,изневяра,това вече е глупаво!Но не и непоправимо!Точно това е извратеното в любовта,че ставаме зависими от другия.Че позволяваме щастието ни да зависи главно от него и накрая,когато всичко се срине,вместо да се изправим и с усмивка да изтрием сълзите си,се предаваме на разочарованието и скръбта...

Разочарованието,за мен,именно това е една от основните причини човек да сложи край на живота си.Разочарованието от хората,от света и ... от живота.Някои може би го наричат прозрение и затова избират един нов път.Друг шанс.Кой знае...

С риск да бъда сметната за луда,никога не съм гледала на самоубийството като на нещо лошо.Има къде по-страшни неща,а и за кой да отнемеш живота си е страшно - за търсещия утеха самоубиец,за роднините,твърдящи за покойника "Той беше толкова добър,щастлив и т.н.Не разбирам защо го е сторил!" или за останалите хора,заклеймяващи правото да отнемеш живота си?!