miki589
01-13-2013, 12:27
Любов в мрака
Вече се изтощих от безсмислени връзки и неподходящи хора. Всеки път е едно и също - срещаш някой, бързо му слагаш етикет "Невероятен", опитваш се да го направиш щастлив, защото това просто те прави и теб щастлива. Докато не дойде един момент, в който лека-полека започваш да виждаш нещата отстрани, осъзнаваш, че преглътваш собствените си принципи заради чуждото благо, без да получаваш каквото и да е насреща. Накрая се отдръпваш наранена и празна, чакайки следващия, който ще се опита да запълни тази празнота.
Да, уморих се от това. Но след всяко разочарование, отварям любимата си книга, препрочитам за хиляден път красивата история на двама души, които се обичат безкрайно и въпреки всички пречки намират своя "happy end". Тогава си давам сметка, че всеки един от нас намира рано или късно своята приказка, своя принц. Просто трябва да повярваме в чудесата и да се учим от грешките си. Затова и аз ще продължавам да разлиствам овехтелите страници, ще се потапям в измисления свят, представяйки си, че това е моята история, докато един ден не намеря теб, принце мой. Знам, че си някъде там и ме чакаш. Ще те намеря.И те открих съвсем случайно.
Започна като най - обикновена история за любовта. Беше един горещ следобед на месец юни. Тя бе влюбена в него около месец, но той не и даваше никаква надежда и тя загърби всичко , защото не искаше да бъде наранена за пореден път. Настъпи и вечерта , вечерта която момичето беше мечтало от месец за нея. Той споделяше на приятел в близкото кафене, докато неизвестно от къде се появи тя - красива,стройна с дълги крака, те се познаваха бегло и рядко се виждаха, но определено той не я изпусна от поглед и я поздрави кимайки с глава и се усмихна. Тя му отвърна и той я покани при себе си, пошегува се с нея, а тя се усмихна. Беше видно как гласа и се разтреперваше с всяка изказана дума, като гласа на всяко влюбено хлапе. Разхождаха се и си говориха за живота, за тях самите, стояха на пейките в парка, прегръщаха се, тя се гушкаше в него, а погледите им се засичаха за секунди... докато той не я целуна, беше бавна и страстна целувка, дори и от някой холивудски филм биха им завидели. Усмивката и по лицето, не можеше да се скрие, прекараха цялата нощ заедно скитайки се или просто се целуваха. Бяха неуморни. Наближи утрото и я изпрати до дома и, пожелаха си лека нощ и се целунаха. Тя се прибра, мислеше си за случилото се и не можеше да го усмисли, запомни всеки детайл, всяко докосване на устните им, всяка целувка,всяка думи,всеки мил жест и усмивка му.Не бяха се чували няколко дена. Срещнаха се в парка. Това което тя видя не и хареса особено (момчето се прегръщаше с негова приятелка). Тя реши да поговори с него, а именно този разговор я съкроши. Тя разбра ,че за него е поредната хлапачка, която е влюбена в него. Очите и бяха като въглен.Стичаха се многобройните скърбящи сълзи през гримираните и очи. Тя реши да продължи уверено напред, като го наказваше с мълчанието си. Тя вярваше ,че един ден ще са заедно и тя ще е неговото момиче. Дойде деня в който той я потърси. Каза ,че съжалява и би искал да има нещо общо с нея. Всичко продължи най – обикновено и красиво докато тя не замина. Въпреки че времето не беше много (10дена) Тя не можеше да се чува с него и дори кръсти възглавницата си с неговото име ,но тя нямаше неговия аромат. Тя чакаше с нетърпение отново да го види. Дойде и денят в който тя се прибра в малкото градче ,където живееха. Когато го видя тя го прегърна силно, това беше техния момент докато телефона му не звънна. Той затвори ,а тя попита кой е. Той и отвърна, че някакво момиче постоянно му досаждало ,но той не и обръщал внимание.Тя се зарадва и помисли ,че в неговия делник има място само за нея, но тя повярва на поредната лъжа.След няколко дена тя го помоли да се приберат по – рано ,защото била изтощена. Преди да заспи получи смс в ,който пишеше “ Обичам те шматко’’. Не и хареса думата в края на изречението, но това беше първия път в който и каза ,че я обича.По късно започнаха да се чуват слухове из малкото им градче. Тя разпита и разбра истината за “онова момиче” , но въпреки това той продължаваше да я лъже, а тя отново му прости. Но след ден, два той поиска да се разделят. Всяка вечер тя заспиваше с мислите за него в главата си. Различни сънища, в различни цветове, различни сюжети, но с един общ герой - той. И всеки път в края на сънят й тя беше с разбито сърце. Всеки път успяваше да я нарани по различни начини, да я смачка като непотребна вещ и всяка сутрин тя се будеше от студената си възглавница. Мокра от сълзите й. И всяка сутрин тя се чудеше как да го направи щастлив. Защото нейното щастие зависеше от неговото. Защото колкото й това момче да я нараняваше, тя отдавна беше татуирала името му в душата си.И тогава просто падаш. Всичко се руши. Всичко избледнява. Чувствата не са вече чувства. Спомените не са вече спомени. Задаваш си въпроса "Кой съм?", но не можеш да намериш отговора. Луташ се, скиташ, вървиш в погрешна посока. И го знаеш. Но не спираш да грешиш. Грешни думи. Грешни действия. Грешни чувства. Грешна крачка. И отново падаш. Падаш, падаш, падаш...Стигнал си дъното. Пронизващ вик; болка остра като стомана.Тъмнина,страх, отчаяние.Изход няма. Смехът се е превърнал в плач. Щастието в болка, а всичкото - в нищо.
Последния месец тя избягваше да се поглежда в огледалото, защото това, което виждаше отсреща не беше по вкуса й. Знаеше, че в очите на другите си е същата, но това, което виждаше тя не беше нейното отражение. Сама си постави забрана да не поглежда към огледалото, но имаше моменти, в които я нарушаваше. Нали всичко знаем, че забраненото е най-сладко...
Приближи се, вдигна глава и се загледа в отражението.
Единственото, което можеше да види бяха чувствата й, болката и разочарованието. А зад тях, с подигравателна усмивка, се кипреха изгубените цели, забравените мечти, красивите илюзии, всички те загърнати в плащ от меланхолия, тъга, яд... И тук-там някоя проблясваща като диамант сълза.
Отмести погледа си и се загледа в стената зад огледалото. И днес не видя нищо ново. Тайничко се надяваше, че ще е различно... Но това беше просто още една изгубена надежда...
Гнева, който усети я накара да посегне към най-близкия предмет и да го запрати към гротескната картина в огледалото. В последния момент се спря и видя какво всъщност държеше в ръката си. Нейна снимка, на която тя беше на не повече от 8 годинки. Детската усмивка и светналите очички я изкара от унеса. Спомни си колко лесно беше тогава, когато всичко беше само игри и забавление. Защо не можеше и сега да е така? Не можеше ли? Погледна смело в огледалото. Връщайки се назад в спомените от детството, тя се усмихна на отражението. Малко по малко то започна да избледнява и на негово място се появи мъгляв силует. Тя започна да различава разпилените коси, тъмните очи, двете ръце държащи нейната снимка. Виждаше себе си. Виждаше момичето, което още беше дете, момичето, което обичаше по детски - безкрайно силно и наивно. Момичето, което искаше да открива нови места, да научи различни неща, да почувства света. Най-сетне успя да види себе си. И успя да разбере, че човек невинаги вижда нещата истински. Просто трябва да отвориш душата и сърцето си, да дадеш свобода на себе си и това, което си. Тогава ще видиш своето истинско аз.
Вече се изтощих от безсмислени връзки и неподходящи хора. Всеки път е едно и също - срещаш някой, бързо му слагаш етикет "Невероятен", опитваш се да го направиш щастлив, защото това просто те прави и теб щастлива. Докато не дойде един момент, в който лека-полека започваш да виждаш нещата отстрани, осъзнаваш, че преглътваш собствените си принципи заради чуждото благо, без да получаваш каквото и да е насреща. Накрая се отдръпваш наранена и празна, чакайки следващия, който ще се опита да запълни тази празнота.
Да, уморих се от това. Но след всяко разочарование, отварям любимата си книга, препрочитам за хиляден път красивата история на двама души, които се обичат безкрайно и въпреки всички пречки намират своя "happy end". Тогава си давам сметка, че всеки един от нас намира рано или късно своята приказка, своя принц. Просто трябва да повярваме в чудесата и да се учим от грешките си. Затова и аз ще продължавам да разлиствам овехтелите страници, ще се потапям в измисления свят, представяйки си, че това е моята история, докато един ден не намеря теб, принце мой. Знам, че си някъде там и ме чакаш. Ще те намеря.И те открих съвсем случайно.
Започна като най - обикновена история за любовта. Беше един горещ следобед на месец юни. Тя бе влюбена в него около месец, но той не и даваше никаква надежда и тя загърби всичко , защото не искаше да бъде наранена за пореден път. Настъпи и вечерта , вечерта която момичето беше мечтало от месец за нея. Той споделяше на приятел в близкото кафене, докато неизвестно от къде се появи тя - красива,стройна с дълги крака, те се познаваха бегло и рядко се виждаха, но определено той не я изпусна от поглед и я поздрави кимайки с глава и се усмихна. Тя му отвърна и той я покани при себе си, пошегува се с нея, а тя се усмихна. Беше видно как гласа и се разтреперваше с всяка изказана дума, като гласа на всяко влюбено хлапе. Разхождаха се и си говориха за живота, за тях самите, стояха на пейките в парка, прегръщаха се, тя се гушкаше в него, а погледите им се засичаха за секунди... докато той не я целуна, беше бавна и страстна целувка, дори и от някой холивудски филм биха им завидели. Усмивката и по лицето, не можеше да се скрие, прекараха цялата нощ заедно скитайки се или просто се целуваха. Бяха неуморни. Наближи утрото и я изпрати до дома и, пожелаха си лека нощ и се целунаха. Тя се прибра, мислеше си за случилото се и не можеше да го усмисли, запомни всеки детайл, всяко докосване на устните им, всяка целувка,всяка думи,всеки мил жест и усмивка му.Не бяха се чували няколко дена. Срещнаха се в парка. Това което тя видя не и хареса особено (момчето се прегръщаше с негова приятелка). Тя реши да поговори с него, а именно този разговор я съкроши. Тя разбра ,че за него е поредната хлапачка, която е влюбена в него. Очите и бяха като въглен.Стичаха се многобройните скърбящи сълзи през гримираните и очи. Тя реши да продължи уверено напред, като го наказваше с мълчанието си. Тя вярваше ,че един ден ще са заедно и тя ще е неговото момиче. Дойде деня в който той я потърси. Каза ,че съжалява и би искал да има нещо общо с нея. Всичко продължи най – обикновено и красиво докато тя не замина. Въпреки че времето не беше много (10дена) Тя не можеше да се чува с него и дори кръсти възглавницата си с неговото име ,но тя нямаше неговия аромат. Тя чакаше с нетърпение отново да го види. Дойде и денят в който тя се прибра в малкото градче ,където живееха. Когато го видя тя го прегърна силно, това беше техния момент докато телефона му не звънна. Той затвори ,а тя попита кой е. Той и отвърна, че някакво момиче постоянно му досаждало ,но той не и обръщал внимание.Тя се зарадва и помисли ,че в неговия делник има място само за нея, но тя повярва на поредната лъжа.След няколко дена тя го помоли да се приберат по – рано ,защото била изтощена. Преди да заспи получи смс в ,който пишеше “ Обичам те шматко’’. Не и хареса думата в края на изречението, но това беше първия път в който и каза ,че я обича.По късно започнаха да се чуват слухове из малкото им градче. Тя разпита и разбра истината за “онова момиче” , но въпреки това той продължаваше да я лъже, а тя отново му прости. Но след ден, два той поиска да се разделят. Всяка вечер тя заспиваше с мислите за него в главата си. Различни сънища, в различни цветове, различни сюжети, но с един общ герой - той. И всеки път в края на сънят й тя беше с разбито сърце. Всеки път успяваше да я нарани по различни начини, да я смачка като непотребна вещ и всяка сутрин тя се будеше от студената си възглавница. Мокра от сълзите й. И всяка сутрин тя се чудеше как да го направи щастлив. Защото нейното щастие зависеше от неговото. Защото колкото й това момче да я нараняваше, тя отдавна беше татуирала името му в душата си.И тогава просто падаш. Всичко се руши. Всичко избледнява. Чувствата не са вече чувства. Спомените не са вече спомени. Задаваш си въпроса "Кой съм?", но не можеш да намериш отговора. Луташ се, скиташ, вървиш в погрешна посока. И го знаеш. Но не спираш да грешиш. Грешни думи. Грешни действия. Грешни чувства. Грешна крачка. И отново падаш. Падаш, падаш, падаш...Стигнал си дъното. Пронизващ вик; болка остра като стомана.Тъмнина,страх, отчаяние.Изход няма. Смехът се е превърнал в плач. Щастието в болка, а всичкото - в нищо.
Последния месец тя избягваше да се поглежда в огледалото, защото това, което виждаше отсреща не беше по вкуса й. Знаеше, че в очите на другите си е същата, но това, което виждаше тя не беше нейното отражение. Сама си постави забрана да не поглежда към огледалото, но имаше моменти, в които я нарушаваше. Нали всичко знаем, че забраненото е най-сладко...
Приближи се, вдигна глава и се загледа в отражението.
Единственото, което можеше да види бяха чувствата й, болката и разочарованието. А зад тях, с подигравателна усмивка, се кипреха изгубените цели, забравените мечти, красивите илюзии, всички те загърнати в плащ от меланхолия, тъга, яд... И тук-там някоя проблясваща като диамант сълза.
Отмести погледа си и се загледа в стената зад огледалото. И днес не видя нищо ново. Тайничко се надяваше, че ще е различно... Но това беше просто още една изгубена надежда...
Гнева, който усети я накара да посегне към най-близкия предмет и да го запрати към гротескната картина в огледалото. В последния момент се спря и видя какво всъщност държеше в ръката си. Нейна снимка, на която тя беше на не повече от 8 годинки. Детската усмивка и светналите очички я изкара от унеса. Спомни си колко лесно беше тогава, когато всичко беше само игри и забавление. Защо не можеше и сега да е така? Не можеше ли? Погледна смело в огледалото. Връщайки се назад в спомените от детството, тя се усмихна на отражението. Малко по малко то започна да избледнява и на негово място се появи мъгляв силует. Тя започна да различава разпилените коси, тъмните очи, двете ръце държащи нейната снимка. Виждаше себе си. Виждаше момичето, което още беше дете, момичето, което обичаше по детски - безкрайно силно и наивно. Момичето, което искаше да открива нови места, да научи различни неща, да почувства света. Най-сетне успя да види себе си. И успя да разбере, че човек невинаги вижда нещата истински. Просто трябва да отвориш душата и сърцето си, да дадеш свобода на себе си и това, което си. Тогава ще видиш своето истинско аз.