miki589
01-13-2013, 12:28
Докато един ден не му казаха : Виждаш ли това момиче? Онова в дъното на стаята, което се усмихва широко и се смее с глас. Да същото! Сега погледни очите й. Макар и да се смее с глас в двете й огромни тъмни като нощта очи ти можеш да видиш, че тя е разбита. Уморена, наранена. Уморена от всичките разочарования, недоразумения и разминавания. Уморена от израза "Не си виновна ти". Но запазва всичко в себе си, не иска да изглежда слаба и да хленчи. Често, когато се смее най-силно е защото всъщност иска да заплаче. Затова не съдете по действията. Зад момичето, което се държи истерично глуповато всъщност се крие едно разбито сърце, което просто се опитва да забрави..
А той идва точно тогава, когато си се научила да не мислиш за него. Появява се точно тогава, когато си се научила да живееш без него, да дишаш отново .. без него. Да се усмихваш и забавляваш. Появява се точно тогава, когато си твърдо решена да не поглеждаш назад, макар миналото да те дърпа.. Той идва, за да ти даде една празна, куха и безсмислена надежда и отново да изчезне, загърбвайки... думите и ......обещанията си. Отива си, а на теб ти се иска никога да не го бе срещала, никога да не ти бе показвал, че се интересува от теб, че го е грижа и че си специална. Сега си наранена и готова да простиш, но не осъзнаваш, че този, който се нуждае от тази прошка си самата ти, защото си позволи да повярваш на думи, в които не вярва и малко дете.
Влизаш във Фейсбук, виждаш, че си е постнал някаква песен и тайно онази надежда наивно се обажда: „Тази песен му напомня за теб!”. Той е онлайн и ти се иска да му напишеш всичко онова, което чувстваш... Но се страхуваш от това, което ще ти каже. Страхуваш се, защото може би отново си сгрешила, може би отново си повярвала на думите "Различен съм", отново ти ще си тази отхвърлената, която иска или не трябва да се наведе и да събере парченцата от пода на разбития си живот.
Минават се дни, а ти не знаеш какво да направиш. Тогава сърцето ти казва: „Обичаш го, обади му!”, но гордостта строго отсича: „Той да ме потърси!”
Минават месеци, в които не спираш да мислиш за хубавите моменти, изживени с него. Не спираш да мислиш кой и къде сбърка. Гледаш телефона си, а на него сякаш напук е изписано: „Нямате нови известия!” И точно в този момент ти се иска да набереш номера му, да чуеш гласа му и да се почувстваш по-добре, да усетиш, че на човекът, на когото държиш не му е все тая.... Седяха един срещу друг в одименият бар изпълнен с всякакви шумове. Заобиколени от приятелите си, стояха и не спираха
да се гледат , сякаш бяха абсолютно сами. Нямаше нужда от думи. Само с очите си те си показваха цели светове
само с усмивките си те почустваха повече откогато и да е било. Двама непознати, които всъщност се познаваха най-добре…
Беше ден-обикновен като всички. Отново сивото ежедневие,отново уроците и скучните часове. Вечерта лежеше уморена,когато телефонът иззвъня. Тя погледна екрана- да точно това виждаше-тя бе започнала да му липсва. Хиляди чувства и емоции,преживяни само за 3 секунди.. В денят на срещата, тя бе развълнувана,не бе оставала на саме с него цял 1 месец. И ето-старите чувства пламнаха отново. Устните й бяха по-красиви,защото бяха целувани от неговите, ръцете бяха по-нежни,защото бяха държани от неговите,лицето бе по-красиво,защото бе милвано от него,и сърцето не беше същото-беше по-добро,защото той отново й бе подарил своето. Всички я критикуваха..„Ти си луда”-често чуваше .. а тя невинно допълваше : „луда ,но щастлива.Вие бъдете нормални,а аз ще бъда с човекът,с когото често сърцето ми потупва с думите: „ти го обичаш”. Ето ни отново тук, застанали мълчаливо един срещу друг. Очи в очи. Ръце в ръце. Но очите вече са пресъхнали от сълзи, ръцете са попили аромата на отминалите докосвания. Но въпреки всичко сме едно цяло. Две половини слепени с надеждата, че красивите спомени могат да бъдат мечтаното бъдеще. И продължаваме да чакаме, да търсим верния път, защото никой не иска да си тръгне пръв. Може би всичко е напразно, може би няма смисъл. Може би, може би... Може би ще ни е по-лесно ако всеки тръгне по своя път, но имаме ли смелост да пуснем ръцете си..?
А той идва точно тогава, когато си се научила да не мислиш за него. Появява се точно тогава, когато си се научила да живееш без него, да дишаш отново .. без него. Да се усмихваш и забавляваш. Появява се точно тогава, когато си твърдо решена да не поглеждаш назад, макар миналото да те дърпа.. Той идва, за да ти даде една празна, куха и безсмислена надежда и отново да изчезне, загърбвайки... думите и ......обещанията си. Отива си, а на теб ти се иска никога да не го бе срещала, никога да не ти бе показвал, че се интересува от теб, че го е грижа и че си специална. Сега си наранена и готова да простиш, но не осъзнаваш, че този, който се нуждае от тази прошка си самата ти, защото си позволи да повярваш на думи, в които не вярва и малко дете.
Влизаш във Фейсбук, виждаш, че си е постнал някаква песен и тайно онази надежда наивно се обажда: „Тази песен му напомня за теб!”. Той е онлайн и ти се иска да му напишеш всичко онова, което чувстваш... Но се страхуваш от това, което ще ти каже. Страхуваш се, защото може би отново си сгрешила, може би отново си повярвала на думите "Различен съм", отново ти ще си тази отхвърлената, която иска или не трябва да се наведе и да събере парченцата от пода на разбития си живот.
Минават се дни, а ти не знаеш какво да направиш. Тогава сърцето ти казва: „Обичаш го, обади му!”, но гордостта строго отсича: „Той да ме потърси!”
Минават месеци, в които не спираш да мислиш за хубавите моменти, изживени с него. Не спираш да мислиш кой и къде сбърка. Гледаш телефона си, а на него сякаш напук е изписано: „Нямате нови известия!” И точно в този момент ти се иска да набереш номера му, да чуеш гласа му и да се почувстваш по-добре, да усетиш, че на човекът, на когото държиш не му е все тая.... Седяха един срещу друг в одименият бар изпълнен с всякакви шумове. Заобиколени от приятелите си, стояха и не спираха
да се гледат , сякаш бяха абсолютно сами. Нямаше нужда от думи. Само с очите си те си показваха цели светове
само с усмивките си те почустваха повече откогато и да е било. Двама непознати, които всъщност се познаваха най-добре…
Беше ден-обикновен като всички. Отново сивото ежедневие,отново уроците и скучните часове. Вечерта лежеше уморена,когато телефонът иззвъня. Тя погледна екрана- да точно това виждаше-тя бе започнала да му липсва. Хиляди чувства и емоции,преживяни само за 3 секунди.. В денят на срещата, тя бе развълнувана,не бе оставала на саме с него цял 1 месец. И ето-старите чувства пламнаха отново. Устните й бяха по-красиви,защото бяха целувани от неговите, ръцете бяха по-нежни,защото бяха държани от неговите,лицето бе по-красиво,защото бе милвано от него,и сърцето не беше същото-беше по-добро,защото той отново й бе подарил своето. Всички я критикуваха..„Ти си луда”-често чуваше .. а тя невинно допълваше : „луда ,но щастлива.Вие бъдете нормални,а аз ще бъда с човекът,с когото често сърцето ми потупва с думите: „ти го обичаш”. Ето ни отново тук, застанали мълчаливо един срещу друг. Очи в очи. Ръце в ръце. Но очите вече са пресъхнали от сълзи, ръцете са попили аромата на отминалите докосвания. Но въпреки всичко сме едно цяло. Две половини слепени с надеждата, че красивите спомени могат да бъдат мечтаното бъдеще. И продължаваме да чакаме, да търсим верния път, защото никой не иска да си тръгне пръв. Може би всичко е напразно, може би няма смисъл. Може би, може би... Може би ще ни е по-лесно ако всеки тръгне по своя път, но имаме ли смелост да пуснем ръцете си..?