Здравейте,
искам да попитам, дали някой има анализ за образа, или портрета на дядо Йоцо? Може да е каквато и да е част от портрета му, или просто някаква външна характеристика ? Наистина е спешно, ако някой може да ми помогне бих му била много благодарна !
Виж в Google! :) Мисля че ако си чела произведението и си го разбрала, няма да имаш проблеми с анализирането на образа на дядо Йоцо.
Цялостното творчество на Иван Вазов е подчинено на идеята за родина и национална съборност. Родината във Базовия свят е като майката, бащата, любовта, Бога. Тя е географски реално, обозримо пространство, но и метафизична, духовна същност. Родината у Вазов се преживява като мистично влечение към своя народ, като велика любов, като безусловна отдаденост.
Целият разказ "Дядо Йоцо гледа" се разгръща между две равнища на разбиране за родното. От една страна е българското в неговите въплътени, материализирани и институционални очевидности (българският паша, войничето със сабята, железницата). От друга страна е българското като памет за миналото, като вяра в бъдещето, като форма на духовна идентичност.
Гледането и слепотата са не само физически, но и психически и духовни категории. Само на пръв план те се мислят като антагонистични, противопоставени. Още в библейския свод, както и в античната литература слепотата означава познание, мъдрост, прозрение. Слепият човек вижда с душата си, той чете знаците на земното със сърцето, със вътрешните си интуиции. Още тук на земята слепецът заживява с категориите на вечността.
Зрящ и сляп едновременно е героят на Иван Вазов от разказа "Дядо Йоцо гледа". Творбата започва с публицистично въведение, което хипотетично допуска възкръсването на умрелите преди освобождението и неуспели да да видят нова България: "Какво би било учудването им, радостта им от всичко това непознато, невероятно в живота". В тези думи отвъд буквалния им смисъл се долавя проблемът за проглеждането. Тъкмо този проблем е основен в по-нататъшния текст на разказа - как един сляп старец проглежда за българското и какво "вижда" за свободна България.
Както в много други Вазови разкази и този е построен като монтаж на отделни фрагменти, които са графично обособени. Всеки отделен фрагмент разгръща и коментира важен момент от битието на героя. Подредени един до друг те допълват и по-този начин внушават идеята за цялост на централния перцонаж.
Първият фрагмент след въведението акцентира върху внезапното ослепяване на стареца ' тъкмо при отварянето на Руско-Турската война". Още тук си дават среща две основни линии в повествованието - личното нещастие на героя и огромното му желание да види свободна България: "Той остана жив, но умря за живота, за светлината с неугасен таен копнеж в сърцето, да види "българското" - така той наричаше свободна България". Може да се каже, че тук е завръзката на разказа. Останалите фрагменти разгръщат постепенното проглеждане на стареца. По-време на Освобождението се ражда неговата мечта да види своята държава, а за първи път този копнеж се реализира в някаква степен пет години по-късно при срещата му с околийския началник. Следват "еднообразни и безпросветни дни", после срещата му с "едничкия войник от селцето", след което пак нищо особенно не се случва докато не започва строежът на железницата. При гледката на железницата Дядо Йоцо е вече истински щастлив:"Той е умрял за живота и за света човек възкръсваше само при ехтежа на влака и му се радваше с детинска радост..." Последният фрагмент известява лаколично за смъртта на героя.
Трудно е да се отговори достоверен ли е образът на 84 годишния Дядо Йоцо, живял в усоите на искърската клисура, къде свършва историята и къде започва митът за Дядо Йоцо. Защото в слепите очи на стареца е въплътена всевиждащата сила на родолюбивия дух. Героят на разказа е неповторим художествен образ, носещ в себе си идеята за безусловната вяра във вечния живот на родината. С памет за славното българско минало и с упование към бъдещето е обърната Дядо Йоцовата душа:"да види свободна България-това беше неотстъпната му мисъл.Тая мисъл засланяше всичко друго..." Именно с безрезервна вяра в българското живее Дядо Йоцо, който "бе умрял в навечерието на освободителната война и който възкръсна - не, а можа да изпита удивлението на един възкръснал при вида на освободена България".
Прост, но събуден старец е Дядо Йоцо, мъдрец. Той е от хората, способни на вътрешно просветление - те изживяват света с душата си. Именно в дълбините на собствената си душа се преражда и проглежда Дядо Йоцо. Затова и недоумява старецът:"...как тия хора си тровят живота, когато трябва да бъдат весели и да се радват, че е българско и свободия...ще рече човек че те са слепи,а аз гледам".
Сюжетната хронология обхваща двадесет годишен период, в който персонажът от роб на слепотата се превръща в свободен пленник на своите мечти. В тази трансформация Вазов влага нотка на горчива ирония - сякаш само слепецът може да види свободна България. В освободена България оказала се страна на робски духове Дядо Йоцо остава най - свободният неин поданник. Това е така, защото той усеща свободата не като случваща се само в историята, а преди всичко като вътрешно събитие, като свобода на душата. И преди да загуби зрението си Дядо Йоцо е "събуден", т.е. различен от другите търсещ новото. И в слепотата си той задава все един и същ въпрос "Де Българското?" Единствено през погледа на околийския началник е представен външния портрет на героя :"Белобрад старец, но със здрав още изглед, с едро почерняло грубо лице". Оттук - насетне повествователят не се спира на външността на героя, защото за посланието на разказа съвсем не са важни неговите физически характеристики. Същността на Дядо Йоцо е отвъд телесното, отвъд физическото, тя е в хипертрофиралото желание да види българското. Затова преставянето на героя се съсредоточава върху неговата духовност.
Интересно е да се отговори, кое всъщност е българското за Дядо Йоцо - околийският началник т.е. българският паша, войничето с дебел шинел, фуражка и сабя или българската железница. Чрез физически досег с тях ли старецът се съприкосновява или чрез духовните се представи за нея. И сабята на снажното войниче, и българският "паша", и силата на българския ум, който строи железницата, не са единствено новите емблеми на млада България. По - скоро те въплъщават славното минало на България -българската държавност, българската войска, българският творчески дух. В съзнанието на стареца нова България не просто се ражда, а възкръсва отминалата си слава. Не бива да се свръхнатоварва фактът, че тъкмо институционализираните пространства и атрибути впечатляват толкова много героя. Дядо Йоцо всъщност има чудната дарба да вижда с душата си и поради това да обезплътява, да дематериализира най - материалното, да го преобразява в метафора на вечно българското. Едно от основните напрежения в разказа е между слепия, който вижда свободна България и зрящите, които заслепени от дребнавите грижи на всекидневието, не могат, а и не искат, да прогледнат свободата си.
"Дядо Йоцо гледа" е романтичен разказ за възкресението. В него се случва чудото - слепият проглежда за новия живот. Наистина "честит слепец!" И тук както в други свои разкази Вазов търси са покаже градивното, доброто въпреки разочарованията. Дядо Йоцо умира в мистическо опиянение от бляна за българското:"Беше ненадейно издъхнал, поздравявайки нова България". Така умират философите, мъдреците, духовните хора. Именно чрез влюбеността си в българското Дядо Йоцо надмогва смъртта.
Мерси мноогоо !!! :)
Моля...!!