Едип Цар --- СПЕШНО! [Архив]

pepa97

01-18-2013, 16:54

предреченото му.

IV.Заключение: Съдбата на човека не може да бъде променена, но тя е силно повлияна от изборите, които той прави през живота си. Чрез решението си да преследва убиеца на Лай, Едип предизвика собственото си нещастие и осъзнава всички грехове, които е извършил неволно.
Съдба и отговорност в Едип цар на Софокъл
(План за съчинение)
I.Увод: В трагедията Едип цар на Софокъл е описано една истинска човешка трагедия. Пиесата е посветена на анализа и себепознанието , което постига главният герой. Трагедиите на Софокъл демонстрират най-високо напрежение на трагическата ситуация и такова нейно разрешение, което откриваме и в тази пиеса.

II.Теза:В монодрамата Едип цар е изобразена една героична индивидуалност , която се изправя срещу своята съдба , предопределена от предсказанието на боговете. Той поема отговорност да бъде цар на един народ в невидение за своята тежка орис.

III.Доказателствена част:
Разсъждения

1.Съдбата , предначертания път на Едип от боговете
Цитати

Ти гледаш и не виждаш бедата си ; Знаеш ли чий син си ; две клетви на баща ти и на майка ти ; за своя брак , чрез който не в пристанище си стигнал тук подир щастливо плуване ; едно ще си с баща си и с децата си ; баща и брат на рожбите си , убиец и наследник на леглото му ; Цар Лай получи някога вещание , че да загине му било орисано от син , роден от мене и от него ; Други бедствия и ужаси , и скръби ми предрече той: че ще лежа със майка си , че моят род ще гледат всички с отвращение , че родния си татко ще убия аз

Извод: Едип се бори с непознатото с тайното , той е решил да открие виновника за нещастието на града.

Преходно изречение :Но наученато от него истина го кара да страда и да поеме отговорност за да спаси народа чийто истински цар е убил чрез бягството си.
Разсъждения

Отговорността за закрилата на един народ и бягстовото от предначертана му съдбата
Цитати

Уви! Сега всичко е ясно , ясно е!

Да погледна ,Слънце ,за последен път !

Роден съм аз безчестно , във безчестен брак

живях и сам погубих кръвно близкия!

О, горко ми , горко! О , злочестият аз! ; целият народ да види тук отцеубиеца,.... греховно е!

Крещи ще бяга от града и в този дом не ще стои под своите проклятия.

IV.Заключение: Драматургията на Софокъл худoжествено интерпретира от нова творческа позиция проблема за човека и съдбата. Изправен пред нея той трябва да направи избора дали да се бори или да се опита да избяга от нея. Но не винаги изборът на героя е правилен. Така авторът на пиесата представя една древногръцка трагедия , чийто основен проблем ще остане вечен.
Още от самото начало изграждането на активен, деен самостоятелен индивид става за сметка на неговото „саморазделяне” на две неравностойни „части”, които при това се оказват непосредствено свързани помежду си. Понеже изявите на отделния индивид е изява на обществен човек всяка една от постъпките му се вплита в безбройната верига от постъпки на останалите индивиди.
Класически начин за естетически преход към този проблем е трагедията на Софокъл „Едип цар”. Съдържанието се изгражда върху трагичното разпознаване на ужасните резултати от своята дейност и постъпки, „завърнали се” при него в образа на непредотвратима и неизбежна съдба. Това е мотивът за страданието, разглеждан в „Едип цар” от Софокъл.
Всички престъпления, в които е обвинен Едип, са извършени поради незнание. Затова от наша съвременна гледна точка той може да бъде напълно оправдан. Предумисъл няма. Напротив, героят прави всичко възможно, за да избегне престъпленията, предсказани от оракула. Въпреки това Едип напълно се признава за виновен.
Признавайки своята „вина”, цар Едип признава, че гневът на боговете е справедлив. За гърците това признание означава съгласие с абсолютната власт на традициите, персонифициране в образа на боговете на Олимп. Така въпросът за примиряването на индивида с обществената му същност се превръща във въпрос за примиряване с неговите богове и покорство пред тях независимо от страданията и премеждията, които могат да докарат на индивида.
Страдайки и стоически поемайки вината за престъпления, извършени в „невменяемо” състояние и по волята на самите богове, гъркът един вид „прощава” на деспотични своенравни жители на Олимп за страшните страдания, които му причиняват с жестокия си произвол. Прощава и страда, защото това е условието да бъде единен със своето „майчино лоно” – с обществено-родовото цяло, чиито традиции олицетворяват боговете.
Наред с живите и индивидуализирани образи на боговете от Олимп в религиозните представи на древните гърци все по-голямо значение придобива безличната и безтелесна „съдба”. Или „съдбата”, която във възгледите на Сократ, обвинен заради тях в „непочтително отношение” към боговете, придобива отвлеченият и лишен от всичките си нюанси облик на „бог въобще”.
„Всеобщото вече се е отделило от индивидите. „Общият интерес” сега им се противопоставя като „особен интерес” на определена класа, а в него- на определена социална група. Затова „примиряването” на индивида със своята „обществена стойност”, с всеобщата „половинка” на индивидуалността си вече не може да бъде реално. Следователно мотивът за страданието е е в това илюзорно единение на индивида с „общественото цяло” от трагедията на Софокъл. И чувството за вина пред боговете, внушаването на зрителя в античния театър с помощта на образа на цар Едип, е чисто естетически феномен. Това е илюзорно чувство в смисъл, че няма реално покритие в живота на индивида, вече отчужден от старите богове, както е „отчужден” и от социалното цяло.
Мотивът за страданието в „Едип цар” е намерил израз в своеобразното пропомняне за безвъзвратно загубеното. Но както споменът изпълнява съвсем необходимата на времето функция на примиряване със смъртния акт, с невъзвратимата загуба, така и „Едип цар”, като трагедия-помен, трябвало да примирят гърка с реалния факт, че хилядите му връзки с „майчиното лоно” са вече прекъснати.
В трагедиите на Софокъл, по-точна „Едип цар” гъркът утвърждава своята цялост, като я оплаква.
Реалното примирение на трагическото противоречие е невъзможно: защото страданието не се състои в индивидуалната гибел като факт. Смъртта придобива трагично значение само във връзка с целия път, който неизбежно води до нея. А неизбежността, извела героя до трагична гибел, се мери в самораздвояването на индивида – в разцеплението между него и „делото” му. Това разцепление е най-големият източник на страданието – „зърното” на трагическия конфликт, от което се развиват всички трагически колизии. Затова истинското „примиряване” на трагичното противоречие може да бъде само примиряването между реалното „дело” на индивида и обществените норми, по които той съзнателно изгражда дейността си. Само по този път може да се разреши прословутият „едипов комплекс”, който – въпреки Фройд има чисто социална причина обстоятелството, че „общественото Аз” на индивида не зависи от неговото „индивидуално Аз и играе спрямо него ролята на зъл гений.