BloodyDreamer
02-06-2013, 17:35
Не съм сигурна от къде точно да почна, но ще почна от гъза напред и ще дам първо причините, а после ще обясня как се чувствам.
Не съм красива (не съм и няква супер отблъскващо грозна, тоест... аз като се гледам в огледалото си се харесвам, ама на снимки изобщо не излизам добре), трябва да сваля няколко килограма (14, ако трябва да съм по-точна, макар че не ми личат да са толкова много) и имам по-различни разбирания от останалите. Тоест, не че се хваля или нещо, но съм по-зряла от връстниците ми. Също, харесвам различна музика и... да, като цяло харесвам по-различни неща. Та както и да е, не смятам, че съм задръстена или... не знам. Даже напротив, добър човек съм и съм широко скроена, мога да се забавлявам (не говорим за ходене по пропаднали дискотеки, това е друго нещо, по-скоро искам да кажа, че може да не съм най-забавната от най-забавните, но все пак имам чувство за хумор, както и доста добре развито въображение). Доста съм умна (ако трябва да съм честна не смятам, че е вярно, но изкарвам отлични оценки без да си мръдна пръста(уау, това звучи доста високомерно), така че да речем, че е така), макар и мързелива и... да, общо взето съм леко смахната, странна, дебилна или както искате го наричайте, с много и различни интереси и може да се каже, че съм всестранно развита... само дето във физкултурата не ме бива, но това е по-скоро резултат от годините обезвдижване (мързел, мързел, едничка слабост моя...). Та ще речете, може би, че самочувствието ми е до небето, НО, колкото и странно да ви се струва, не е така. Или по-скоро харесвам си характера и когато говоря с непознати, мога да си излея цялата душа (както правя и сега), но всъщност съм страшно неуверена в себе си и когато трябва да говоря с някой, който знам, че пак ще видя, просто... една маймунка с барабани се нанася в главата ми и ми изтиква през прозореца всякакво наличие на остроумие и... каквото друго прашасва вътре. И... не мога да кажа, че хептен нямам приятели, но... имам чувството, че хората странят от мен и не се вписвам никъде. (което всъщност най-вероятно е така) Просто не знам дали се дължи на факта, че не изглеждам добре, или просто съм прекалено смахната/странна за разбиранията на средностатистическия българин. Опитвам се да отслабна, искам да го направя, МОГА да го направя, но тъкмо, когато съм постигнала нещо, решавам, че нещата няма да се променят, понеже вече няма да имам оправание да не показвам истинското си "аз" и ще се окаже, че проблемът е в характера ми, а тази вероятност ме плаши. Защото това означава, че много трудно ще си намеря някой, който да ме харесва (не по оня начин, макар че и за това донякъде, но и само като приятел) и да иска да остане с мен. А не искам да съм сама. Страх ме е.
Не знам защо пиша тази тема, не очаквам някой да каже нещо по-различно от това, което знам, че може да се направи, но поне да си излея душата. Благодаря за вниманието.
Не съм красива (не съм и няква супер отблъскващо грозна, тоест... аз като се гледам в огледалото си се харесвам, ама на снимки изобщо не излизам добре), трябва да сваля няколко килограма (14, ако трябва да съм по-точна, макар че не ми личат да са толкова много) и имам по-различни разбирания от останалите. Тоест, не че се хваля или нещо, но съм по-зряла от връстниците ми. Също, харесвам различна музика и... да, като цяло харесвам по-различни неща. Та както и да е, не смятам, че съм задръстена или... не знам. Даже напротив, добър човек съм и съм широко скроена, мога да се забавлявам (не говорим за ходене по пропаднали дискотеки, това е друго нещо, по-скоро искам да кажа, че може да не съм най-забавната от най-забавните, но все пак имам чувство за хумор, както и доста добре развито въображение). Доста съм умна (ако трябва да съм честна не смятам, че е вярно, но изкарвам отлични оценки без да си мръдна пръста(уау, това звучи доста високомерно), така че да речем, че е така), макар и мързелива и... да, общо взето съм леко смахната, странна, дебилна или както искате го наричайте, с много и различни интереси и може да се каже, че съм всестранно развита... само дето във физкултурата не ме бива, но това е по-скоро резултат от годините обезвдижване (мързел, мързел, едничка слабост моя...). Та ще речете, може би, че самочувствието ми е до небето, НО, колкото и странно да ви се струва, не е така. Или по-скоро харесвам си характера и когато говоря с непознати, мога да си излея цялата душа (както правя и сега), но всъщност съм страшно неуверена в себе си и когато трябва да говоря с някой, който знам, че пак ще видя, просто... една маймунка с барабани се нанася в главата ми и ми изтиква през прозореца всякакво наличие на остроумие и... каквото друго прашасва вътре. И... не мога да кажа, че хептен нямам приятели, но... имам чувството, че хората странят от мен и не се вписвам никъде. (което всъщност най-вероятно е така) Просто не знам дали се дължи на факта, че не изглеждам добре, или просто съм прекалено смахната/странна за разбиранията на средностатистическия българин. Опитвам се да отслабна, искам да го направя, МОГА да го направя, но тъкмо, когато съм постигнала нещо, решавам, че нещата няма да се променят, понеже вече няма да имам оправание да не показвам истинското си "аз" и ще се окаже, че проблемът е в характера ми, а тази вероятност ме плаши. Защото това означава, че много трудно ще си намеря някой, който да ме харесва (не по оня начин, макар че и за това донякъде, но и само като приятел) и да иска да остане с мен. А не искам да съм сама. Страх ме е.
Не знам защо пиша тази тема, не очаквам някой да каже нещо по-различно от това, което знам, че може да се направи, но поне да си излея душата. Благодаря за вниманието.