VampireLover3
02-27-2013, 17:37
Здравейте,
историята е доста дълга и объркана, но се надявам да ме разберете. Всъщност дори не знам от къде да започна, може би от лятото на 2012г. Уча в гимназия от 5ти клас бях с музика, но винаги съм рисувала, идва ми отвътре, докато с музиката не беше така ходех с ужас на училище, нямах желание за нищо.Най-накрая реших да се взема в ръце и да се преместя в друг клас, цяло лято учех по 5-6 часа на ден. Беше ужасен стрес, тъй като трябваше да науча нов език, да до науча английския тъй като класа в който исках да вляза е доста напред с материала и още куп други предмети. Така премина цялото ми лято, но важното е, че успях да вляза и за първи път се почувствах горда, знаех, че съм дала всичко от себе си и сама съм го постигнала. До декември 2012г. всичко беше наред, тогава разбрах, че баба ми има рак на гърдата и то по най-ужасния начин (в същия ден си спомням, че се бяхме скарали, тя ми каза, че не се чувства добре, а аз бях толкова нервна, че и казах- не ми пука). Тя ме е отгледала, още от бебе съм с нея- имам родители, не са разведени, но не живеят с мен тъй като работят в друг град. За голям късмет ракът беше в начален стадии и с операция го премахнаха. Проблема тук е, че аз съм толкова заслепена от всичките други проблеми които ми се струпаха за 4 месеца, че дори не забелязах как косата на баба ми е опадала, дори не забелязах колко е отслабнала и се чувствам ужасно гадно.
Ще продължа нататък .. декември за януари със семейството ми (майка ми и баща ми) заминахме за една седмица в Турция, всичко там беше невероятно най-накрая спокойствие не исках да се връщам, далеч от всички проблеми. Върнахме се в България и тук разбира се живота си продължава. Така до към края на януари си мислех, че всичко е наред докато родителите ми не катастрофираха. Колата им се забила в дърво, майка ми е много зле с удар в главата и гърба тъй като вратата се е блъснала в нея. Баща ми е добре, предполага се, че от всичко това е засегнат някакъв нерв, защото е станал по нервен (това разбира се не го забелязвам аз, а околните). И така тъй като аз не виждам често майка ми да кажем 1 път в седмицата, всички ме успокояваха, че тя е добре и, че нищо и няма и аз им вярвах.
Може би по-рано трябваше да споделя, че имам приятел от 4 месеца, с който идва допълнителен стрес, преди близо 2 години бях "открила първата си любов", която ме беше разбила отвсякъде, не знам как успях да си стъпя на краката, бях станала и анорексичка. Та заради това сега аз се държа ужасно с приятеля ми, постоянно се сърдя за глупости, караме се буквално за глупости и това много ни отдалечава, а не искам да е така, защото го обичам, но страшно много ме е страх. Та + тези караници с приятеля ми, не видях колко зле е и майка ми. Все едно съм сляпа, не виждам нищо което се случва.
От няколко дни постоянно се караме с приятелят ми, и двамата желаем да бъдем заедно, обичаме се. Проблемът е в мен, аз искам да съм с него постоянно, защото се чувствам самотна и нямам никой друг до себе си, а той си има живот, приятели, семейство и не може да е постоянно с мен. А и аз с всичките си цупения, лошо настроение, песимистично мислене .. как човек ще иска? Да допълня в новия клас всичко беше идеално в началото, намерих най-страхотните приятели (2 момчета, които между другото са най-добри приятели на гаджето ми), споделях с тях, знаех, че мога да разчитам на тях .. до този месец, единия буквално ми заби нож в гърба като ми каза "Дразниш ме, писна ми с твоите проблеми и оплаквания." Явно и тук съм прекалила и сега осъзнавам, че е така никой не е длъжен да ми слуша проблемите. Сега отивам в училище и се чудя с кой да си кажа 2 приказки, не се чувствам добре, ставам сутринта и си казвам "отново ли", а едва до преди няколко месеца нямах търпение да отида..Дори вече не рисувам, учителите ми постоянно ми казват "беше толкова ентусиазирана в началото, а сега какво ти става?".
Чувствам се сама, седя и пътувам в автобуса и осъзнавам, че ако сега нещо се случи аз няма на кого да звънна, няма с кой да изляза да се забавлявам, няма на кого да споделя. А наистина ми дойде в повече. Опитвам се да бъда "усмихната" за да не виждат другите, че ми има нещо, за да не кажат пак "постоянно си нацупена". Нося една фалшива маска и усмивка цял ден в училище, а когато се върна вкъщи сядам и започвам да мисля и не знам по кой път да тръгна, не знам как да оправя всичко.
Звуча точно като някоя лелка изживяла толкова много и вече няма на къде да тръгне, а аз съм само на 16. Искам да направя нещо с живота си, писна ми да живея в някакъв фалшив живот и то най-вече в страх.
Моля ви само не ме нападайте!
историята е доста дълга и объркана, но се надявам да ме разберете. Всъщност дори не знам от къде да започна, може би от лятото на 2012г. Уча в гимназия от 5ти клас бях с музика, но винаги съм рисувала, идва ми отвътре, докато с музиката не беше така ходех с ужас на училище, нямах желание за нищо.Най-накрая реших да се взема в ръце и да се преместя в друг клас, цяло лято учех по 5-6 часа на ден. Беше ужасен стрес, тъй като трябваше да науча нов език, да до науча английския тъй като класа в който исках да вляза е доста напред с материала и още куп други предмети. Така премина цялото ми лято, но важното е, че успях да вляза и за първи път се почувствах горда, знаех, че съм дала всичко от себе си и сама съм го постигнала. До декември 2012г. всичко беше наред, тогава разбрах, че баба ми има рак на гърдата и то по най-ужасния начин (в същия ден си спомням, че се бяхме скарали, тя ми каза, че не се чувства добре, а аз бях толкова нервна, че и казах- не ми пука). Тя ме е отгледала, още от бебе съм с нея- имам родители, не са разведени, но не живеят с мен тъй като работят в друг град. За голям късмет ракът беше в начален стадии и с операция го премахнаха. Проблема тук е, че аз съм толкова заслепена от всичките други проблеми които ми се струпаха за 4 месеца, че дори не забелязах как косата на баба ми е опадала, дори не забелязах колко е отслабнала и се чувствам ужасно гадно.
Ще продължа нататък .. декември за януари със семейството ми (майка ми и баща ми) заминахме за една седмица в Турция, всичко там беше невероятно най-накрая спокойствие не исках да се връщам, далеч от всички проблеми. Върнахме се в България и тук разбира се живота си продължава. Така до към края на януари си мислех, че всичко е наред докато родителите ми не катастрофираха. Колата им се забила в дърво, майка ми е много зле с удар в главата и гърба тъй като вратата се е блъснала в нея. Баща ми е добре, предполага се, че от всичко това е засегнат някакъв нерв, защото е станал по нервен (това разбира се не го забелязвам аз, а околните). И така тъй като аз не виждам често майка ми да кажем 1 път в седмицата, всички ме успокояваха, че тя е добре и, че нищо и няма и аз им вярвах.
Може би по-рано трябваше да споделя, че имам приятел от 4 месеца, с който идва допълнителен стрес, преди близо 2 години бях "открила първата си любов", която ме беше разбила отвсякъде, не знам как успях да си стъпя на краката, бях станала и анорексичка. Та заради това сега аз се държа ужасно с приятеля ми, постоянно се сърдя за глупости, караме се буквално за глупости и това много ни отдалечава, а не искам да е така, защото го обичам, но страшно много ме е страх. Та + тези караници с приятеля ми, не видях колко зле е и майка ми. Все едно съм сляпа, не виждам нищо което се случва.
От няколко дни постоянно се караме с приятелят ми, и двамата желаем да бъдем заедно, обичаме се. Проблемът е в мен, аз искам да съм с него постоянно, защото се чувствам самотна и нямам никой друг до себе си, а той си има живот, приятели, семейство и не може да е постоянно с мен. А и аз с всичките си цупения, лошо настроение, песимистично мислене .. как човек ще иска? Да допълня в новия клас всичко беше идеално в началото, намерих най-страхотните приятели (2 момчета, които между другото са най-добри приятели на гаджето ми), споделях с тях, знаех, че мога да разчитам на тях .. до този месец, единия буквално ми заби нож в гърба като ми каза "Дразниш ме, писна ми с твоите проблеми и оплаквания." Явно и тук съм прекалила и сега осъзнавам, че е така никой не е длъжен да ми слуша проблемите. Сега отивам в училище и се чудя с кой да си кажа 2 приказки, не се чувствам добре, ставам сутринта и си казвам "отново ли", а едва до преди няколко месеца нямах търпение да отида..Дори вече не рисувам, учителите ми постоянно ми казват "беше толкова ентусиазирана в началото, а сега какво ти става?".
Чувствам се сама, седя и пътувам в автобуса и осъзнавам, че ако сега нещо се случи аз няма на кого да звънна, няма с кой да изляза да се забавлявам, няма на кого да споделя. А наистина ми дойде в повече. Опитвам се да бъда "усмихната" за да не виждат другите, че ми има нещо, за да не кажат пак "постоянно си нацупена". Нося една фалшива маска и усмивка цял ден в училище, а когато се върна вкъщи сядам и започвам да мисля и не знам по кой път да тръгна, не знам как да оправя всичко.
Звуча точно като някоя лелка изживяла толкова много и вече няма на къде да тръгне, а аз съм само на 16. Искам да направя нещо с живота си, писна ми да живея в някакъв фалшив живот и то най-вече в страх.
Моля ви само не ме нападайте!