CrazyRobot
04-16-2013, 20:00
Предварително да кажа: разказа не е мой, но толкова ми хареса, че реших да го споделя тук с вас. Дано модераторите да не ми се сърдят. Наистина е много силен. Ето:
Той извади от принтера един бял лист хартия и го сложи пред себе си. Взе химикал, повъртя го малко между пръстите си, сложи го обратно на мястото му, запали цигара.
- Е добре, какво да пиша? «Здрасти мамче к’во правиш?». М-да.
Притвори едното си око от влезналия цигарен дим и започна да пише най-отгоре:
Здравей, мамо!
Изтръска пепелта и се замисли.
- По дяволите защо и претрябва да и пиша писма? Вече не помня как се прави това. Какво се пишеше после? А, за времето.
На листа се появи:
Тук е дъждовно. На вън не е приятно.
- Ето трябва да и напиша, че постоянно са ми мокри краката – нека да има за какво да се притеснява.
На всякъде има огромни локви, постоянно са ми влажни чорапите.
Наведе глава напред и разгледа написаното.
- Ужасен почерк. Даже може да се каже, че почерк няма. Кога за последен път писах на ръка? А да, заявлението за развод. Година и половина назад. Добре, да продължим…
А как е времето при вас?
- Наистина, как ли е времето там? – Той придърпа клавиатурата, и набра адреса на метеосайта. – Да. Минус тридесет и три – тридесет и пет, виелица. Бащата вече сигурно е прибрал кучетата от двора в къщи.
Сигурно, е студено?
- Три реда има. А после? Как ме изгониха от работа? Как не се спрях да пия три месеца след развода? Наркотици? Трипер? Групов секс? По дяволите какво да напиша на майка си?!
При мен всичко е наред.
Той отново запали цигара, изпускайки дим направо в муцуната на лежащата върху монитора котка. Котката по навик се намръщи и прикри с лапа.
- Господи, защо и са моите писма? Докато бях в армията малко ли получи? Армията… Да доста гадости, но имах воля. А и приятели… Сач, Белов, Коня… Кога се видяхме за последен път? Белов, казват, в момента е в Чечня. Да… а аз съм мениджър, мамо.
Мамо, помниш ли, как ме учи да се бия? А аз плаках и казвах, че това няма да ми трябва. Аз казвах, че татко никога не се бие и аз също няма. А ти ми казваше, че татко е истински мъж, на който силата се вижда веднага затова никой не рискува да се бие с него. Аз тогава си обещах, че обезателно ще стана истински мъж.
Котката с интерес наблюдаваше как химикала бяга по листа хартия.
Мамо, аз не станах истински мъж. Понякога ми се струва, че и човек от мен не стана. Детството ме напусна, но на негово място не дойде нищо. Мамо, аз съм празен от вътре. Аз имам жени, но нямам любов. Имам много познати, но нямам приятели. Разучих се да разговарям с хората. Аз разбирам, че не съм интересен за другите, успокояваме само едно – около мен е пълно с такива неинтересни хора. Те, както и аз, са неинтересни даже сами на себе си..
Пепел от цигарата падна на килима.
Аз незнам какво да правя с живота си мамо. Аз просто живея – ям, пия, спя. Ненавиждам своята работа, жените са ми безразлични. Незнам какво ще се случи с мен след десет години. Впрочем, знам – нищо няма да се случи, и това ме ужасява. Мамо, имам нужда от чудо. Обаче не мога да го сътворя сам. Пропилявам си живота, обменяйки време на празнота в душата.
С празни очи той погледна през прозореца, където студения дъжд шибаше дърветата.
Аз не се оплаквам, мамо. Просто искам да кажа, че много ми е мъчно за теб. И за татко. И за вкъщи. Между другото аз погледнах прогнозата за времето – при вас скоро ще е слънчево. Мамо, при вас ще бъде слънчево.
Целувам те, твоя син.
Той сложи писмото в плик и написа адреса. Облече се и излезе на улицата – за да пусне писмото в пощенската кутия.
Когато се върна изпи малко чай и легна да спи, за първи път от много дълго време той не пи водка преди лягане. И заспа спокоен...
Той извади от принтера един бял лист хартия и го сложи пред себе си. Взе химикал, повъртя го малко между пръстите си, сложи го обратно на мястото му, запали цигара.
- Е добре, какво да пиша? «Здрасти мамче к’во правиш?». М-да.
Притвори едното си око от влезналия цигарен дим и започна да пише най-отгоре:
Здравей, мамо!
Изтръска пепелта и се замисли.
- По дяволите защо и претрябва да и пиша писма? Вече не помня как се прави това. Какво се пишеше после? А, за времето.
На листа се появи:
Тук е дъждовно. На вън не е приятно.
- Ето трябва да и напиша, че постоянно са ми мокри краката – нека да има за какво да се притеснява.
На всякъде има огромни локви, постоянно са ми влажни чорапите.
Наведе глава напред и разгледа написаното.
- Ужасен почерк. Даже може да се каже, че почерк няма. Кога за последен път писах на ръка? А да, заявлението за развод. Година и половина назад. Добре, да продължим…
А как е времето при вас?
- Наистина, как ли е времето там? – Той придърпа клавиатурата, и набра адреса на метеосайта. – Да. Минус тридесет и три – тридесет и пет, виелица. Бащата вече сигурно е прибрал кучетата от двора в къщи.
Сигурно, е студено?
- Три реда има. А после? Как ме изгониха от работа? Как не се спрях да пия три месеца след развода? Наркотици? Трипер? Групов секс? По дяволите какво да напиша на майка си?!
При мен всичко е наред.
Той отново запали цигара, изпускайки дим направо в муцуната на лежащата върху монитора котка. Котката по навик се намръщи и прикри с лапа.
- Господи, защо и са моите писма? Докато бях в армията малко ли получи? Армията… Да доста гадости, но имах воля. А и приятели… Сач, Белов, Коня… Кога се видяхме за последен път? Белов, казват, в момента е в Чечня. Да… а аз съм мениджър, мамо.
Мамо, помниш ли, как ме учи да се бия? А аз плаках и казвах, че това няма да ми трябва. Аз казвах, че татко никога не се бие и аз също няма. А ти ми казваше, че татко е истински мъж, на който силата се вижда веднага затова никой не рискува да се бие с него. Аз тогава си обещах, че обезателно ще стана истински мъж.
Котката с интерес наблюдаваше как химикала бяга по листа хартия.
Мамо, аз не станах истински мъж. Понякога ми се струва, че и човек от мен не стана. Детството ме напусна, но на негово място не дойде нищо. Мамо, аз съм празен от вътре. Аз имам жени, но нямам любов. Имам много познати, но нямам приятели. Разучих се да разговарям с хората. Аз разбирам, че не съм интересен за другите, успокояваме само едно – около мен е пълно с такива неинтересни хора. Те, както и аз, са неинтересни даже сами на себе си..
Пепел от цигарата падна на килима.
Аз незнам какво да правя с живота си мамо. Аз просто живея – ям, пия, спя. Ненавиждам своята работа, жените са ми безразлични. Незнам какво ще се случи с мен след десет години. Впрочем, знам – нищо няма да се случи, и това ме ужасява. Мамо, имам нужда от чудо. Обаче не мога да го сътворя сам. Пропилявам си живота, обменяйки време на празнота в душата.
С празни очи той погледна през прозореца, където студения дъжд шибаше дърветата.
Аз не се оплаквам, мамо. Просто искам да кажа, че много ми е мъчно за теб. И за татко. И за вкъщи. Между другото аз погледнах прогнозата за времето – при вас скоро ще е слънчево. Мамо, при вас ще бъде слънчево.
Целувам те, твоя син.
Той сложи писмото в плик и написа адреса. Облече се и излезе на улицата – за да пусне писмото в пощенската кутия.
Когато се върна изпи малко чай и легна да спи, за първи път от много дълго време той не пи водка преди лягане. И заспа спокоен...