apple8
04-23-2013, 11:40
Здравейте на всички в сайта, искам да ви споделя моята история на кратко.
Аз съм нормално 18 годишно момче ,пред завършване на средното си образование. Старая се пред приятели и близки да бъда едно лъчезарно и приятно момче , смея да твърдя ,че се справям що-годе прилично, но тази маска пада все по-надолу с всеки изминал ден..Ще се опитам да ви обясня.
Имам проблеми в семейството ми, майка ми и баща ми не се разбират , постоянно се карат , баща ми я псува , не я уважава и до физическа саморазправа се е стигало.
Заемам позицията на майка си , тя е правата , много пъти съм се карал с баща ми, но ефект нулев,повярвайте НУЛЕВ,каквото и да правя.Навън извън вкъщи той е друг човек , съвсем различен , не бихте казали че е такъв , но като се прибере имам чувството че тук си отушва, най-лошото че това е на нас с майка ми.С мен лично се държи що-годе добре ,но щом с майка ми се държи по този начин...Притеснявам се ,когато не съм вкъщи ,а нашите са там какво ще се случи.Преди време някакси това не ме спираше във всяко едно начинание, но с течение не времето аз се промених поне вътрешно без да го показвам за сега..
Търся вината ВИНАГИ в себе си , не съм готов да отстоявам своята позиция , винаги се притеснявам от мнението на другите,страхувам се , потъвам в собствена критика с часове,настроението ми пада ,желание , всичко.. пука ми за всичко , а как не искам да е така....
Майка ми винаги е била до мен , но сега аз завършвам поемам към друг град тя няма да е до мен, не съм мамино синче искам това да бъде ясно , но винаги когато съм имал нужда съм се обръщал към нея.Как да замина толкова несигурен в себе си , аз съм пълен с несигурност.
До сега приятелка не съм си имал , имал съм възможност , но поради ред фактори..Напоследък има едно момиче доста по-малко от мен, наскоро се запознахме и въпреки разликата ни , тя ме кара да се усмихвам всеки път ,когато я видя или си пишем.Говорим си ,общуваме , в крайна сметка има ли нещо лошо в това ?
Постарах се да го напиша , извинете ме ако е неподредено , но вече не знам откъде да започна , надявам се да ме мотивирате малко , да ми дадете насоки и съвети , наистина имам нужда.
Как да го карам по-леко , как да поуспокоя малко живота си , случаи като моите и по-лоши дори МНОГО,не се оплаквам,просто искам да споделя ! Много е лошо това да прикриваш с усмивка огъня и сълзите вътрешно в теб !
Аз съм нормално 18 годишно момче ,пред завършване на средното си образование. Старая се пред приятели и близки да бъда едно лъчезарно и приятно момче , смея да твърдя ,че се справям що-годе прилично, но тази маска пада все по-надолу с всеки изминал ден..Ще се опитам да ви обясня.
Имам проблеми в семейството ми, майка ми и баща ми не се разбират , постоянно се карат , баща ми я псува , не я уважава и до физическа саморазправа се е стигало.
Заемам позицията на майка си , тя е правата , много пъти съм се карал с баща ми, но ефект нулев,повярвайте НУЛЕВ,каквото и да правя.Навън извън вкъщи той е друг човек , съвсем различен , не бихте казали че е такъв , но като се прибере имам чувството че тук си отушва, най-лошото че това е на нас с майка ми.С мен лично се държи що-годе добре ,но щом с майка ми се държи по този начин...Притеснявам се ,когато не съм вкъщи ,а нашите са там какво ще се случи.Преди време някакси това не ме спираше във всяко едно начинание, но с течение не времето аз се промених поне вътрешно без да го показвам за сега..
Търся вината ВИНАГИ в себе си , не съм готов да отстоявам своята позиция , винаги се притеснявам от мнението на другите,страхувам се , потъвам в собствена критика с часове,настроението ми пада ,желание , всичко.. пука ми за всичко , а как не искам да е така....
Майка ми винаги е била до мен , но сега аз завършвам поемам към друг град тя няма да е до мен, не съм мамино синче искам това да бъде ясно , но винаги когато съм имал нужда съм се обръщал към нея.Как да замина толкова несигурен в себе си , аз съм пълен с несигурност.
До сега приятелка не съм си имал , имал съм възможност , но поради ред фактори..Напоследък има едно момиче доста по-малко от мен, наскоро се запознахме и въпреки разликата ни , тя ме кара да се усмихвам всеки път ,когато я видя или си пишем.Говорим си ,общуваме , в крайна сметка има ли нещо лошо в това ?
Постарах се да го напиша , извинете ме ако е неподредено , но вече не знам откъде да започна , надявам се да ме мотивирате малко , да ми дадете насоки и съвети , наистина имам нужда.
Как да го карам по-леко , как да поуспокоя малко живота си , случаи като моите и по-лоши дори МНОГО,не се оплаквам,просто искам да споделя ! Много е лошо това да прикриваш с усмивка огъня и сълзите вътрешно в теб !