След падението... : )

[Dizziness]

От време незнайно, аз не бях писала...
как бързо минава, неусетно почти.
За лобов и живот не бях аз помислила,
за щастливи моменти дори...
Но днес нещо в мен трепна, накара ме
аз да пропиша, да си спомня сега
че важни са не парите и славата,
а моментите, хората, тук и сега.
Още е тъмно, мрачно в душата ми,
кажи ми: Има ли лек за това?
Още боли ме, от страх треперят краката ми
и хората казват, че съм страхлива жена...
И да, те прави са... но не знаят историята,
аз ще разкажа, ти без жал я чети...
защото тя е подобна на твоята
и болката близка ще познаеш и ти.
Жива бях още, когато в мен живееше детското,
докато не усетих какво е жив да гориш.
По трудния път все минавах, не лесния..
до тук ти е познато нали...?
И после обичах и аз бях обичана
и за част от секундата аз заблестях,
но лъжливите думи напразно изричани,
погребаха искрицата моя във мрак.
Тогава аз паднах, плакох, изправих се.
Станах по-силна и да - оцелях!
Но по-студено беше сърцето ми,
човек от камък бях станала аз.
Не допусках хора: семейство, приятели,
в сянката моя се съмнявах дори,
виждах навсякъде жалки предатели
аз знам, че си ги виждал и ти...
Болеше ме, страдах, но криех от хората,
аз гонех успехи, цели, мечти.
Не исках да видят в мене те слабата
и да се смеят прикрито, само с очи.
Прекалено бях горда, да призная падението,
да призная, че онзи нечестно победи
прекалено бях глупава, да си губя аз времето,
и вярвах, сякаш сляпа съм, на всички лъжи!
Но край, за мен дойде вече времето...
аз да се изправя, достойно дори,
да гоня отново, не дивото, а целите
луда ли съм според теб ми кажи?
И "Да"казвам аз, ще пробвам от новото,
аз давам ти ножа, ти сам го вземи.
И не ме наранявай във гръб, аз моля те
и пак да повярвам ти мен научи.