Alan
05-11-2013, 16:42
Реших да направя пародия на Червената шапчица... Надявам се да ви хареса!
Имало едно време сред мрачната, обитавана от зли същества гора една пъстра къщичка. Там живяла Младата вълчица и нейния син, който всички наричали Вълчо.
Един ден майка му рекла:
- Вземи тази кошничка и тичай при баба си. Тя е простреляна от злия ловец и ще се зарадва на топлия паниран мозък. Но не се отбивай, а върви право през пътечката.
- Добре, мамичко, не се тревожи! Ей сега ще изтичам до бабината къщичка.
Вълчо целунал майка си и припнал през тъмната гора. Но колкото повече навлизал навътре в гората, толкова повече се отдалечавал от бащиния дом. Сред гъстите треви отровни диви гъбки намигали на малкото вълче. Вълчо се втурнал да бере гъби и оставил кошничката на земята. Минало време. Унесен в брането на гъбки, Вълчо забравил за всичко - забравил за баба, за кошничката, за заръките на майка си.
„Ле-лее, какво направих!” - изръмжал Вълчо и затърсил пътечката. Вървял, вървял „Ето я! Най-после! И кошничката си е на мястото!” - зарадвало се вълчето. Втурнал се през пътечката, а гората ставала все по-гъста и по-гъста. Весел лъч светлина се подал измежду клоните, а заедно с него долетяла и огромна, синя пеперуда.
Видял Вълчо пеперудата, привлечен от нея, той започнал да я гони. Не след дълго се озовал на пъстра поляна.
- Магарешки бодили! – възкликнал той. – Колко сте красиви!
Решил Вълчо да набере букет за баба си.
Ала две страшни очи вече го дебнели сред дърветата... Вълчо дочул някакви странни шумове и сърчицето му се разтупкало. Забягал през гората и скоро той се озовал на пътеката. Изведнъж сърцето му замряло. Нежен, но страховит глас прорязал горската тишина:
-Хей, вълче, накъде си тръгнало?
- Отивам при баба в къщичката в края на гората. Тя е много болна. – прошепнало малкото вълче.
- Сама ли живее безпомощната женица? – попитала Червената шапчица с широка усмивка и поглед на психично болен човек.
- Да, самичка е и за това никога не отваря на непознати. – отвърнал Вълчо.
Червената шапчица сложила ръка на рамото на малкия Вълчо и възкликнала:
- Ле-ле, колко мека козина имаш! – ококорила очи тя.
- Наследил съм я от баба! – похвалил се Вълчо.
В тоз час Червената шапчица замислила хитър план. Щяла да изпълни най-голямата си мечта – да има красив кожух от вълча кожа. Отърсила се от фантазиите си и рекла:
- Довиждане! Пак ще се срещнем, малчо.
И само няколко подскока и се скрила из големите дървета.
„Първо ще одера кожата на старицата, пък после и на внука!” - с такива мисли забързала Червената шапчица към къщичката на бабата.
Приготвила острия нож преди да почука на вратата.
- Чук–чук! – потропала на вратата.
- Кой е? - изръмжала с дрезгав глас старицата.
Червената шапчица си преправила гласа и с ръмжене казала:
- Аз съм, мила бабичко! Твоя внук, малкия Вълчо. Нося ти паниран мозък, защото си болна!
Усъмнена бабата казала:
- Миличък, ако наистина си ти, кажи паролата.
- О-о-о, Боже! – смъмрила Червената шапчица.
- Точно така. – провикнала се бабата. – Дръпни резенцето и влез.
Учудена от късмета си, Червената шапчица влязла. Горката женица! Хилава сянка се очертала на стената, а след нея Червената шапчица връхлетяла в стаята. Без много да се помайва, одрала кожата на бабата цяла-целеничка.
Не минало много време и Вълчо също стигнал до бабината къща. Почукал на вратата и извикал:
- О-о-о Боже ! O-о-о Боже! – провикнал се Вълчо. - Мила бабке, отвори ми! Аз съм – Вълчо!
Червената шапчица к’во да прай, к’во да прай... шашната, че Вълчо е стигнал по-бързо, отколкото очакваше, захвърлила бабината кожа под леглото, нахлузила нощна шапчица, омотала си в шала на старицата и рекла с преправен глас:
- Дръпни резето и влез!
- Бабке, защо ти е толкова тънък гласът? – приближило се момчето.
- От радост, прегракнах от радост, че дойде момчето ми!
- Защо са ти толкова малки очите? – учудил се Вълчо.
- Защото грозотата ти ми повреди очите, миличък.
- Ах, мила бабке, защо ти е толкова голяма устата?
- За да те псувам по-добре, дете.
- А, бабо? Защо са ти толкова малки ръцете?
- За да ти одера кожата! – изпискала Червената шапчица, скочила от леглото, сграбчила Вълчо и му одрала кожата. Въздъхнала и доволно захъркала.
Не щеш ли, точно по това време минал край къщичката ловецът, който бил вечно пиян и поради това стрелял по всичко що се мърда. Седнал да си почине или в неговия случай да пийне и чул странен шум от къщата. Надзърнал през прозореца и що да види?... Червената шапчица заспала увита във вълчи кожи. „Ах ти, проклетнице, аз си бях набелязал бабата! Тези кожи са мои!” мърморил си пияния ловец, докато се мъчил да зареди пушката. Леко открехнал прозорчето, прицелил се и... Бум-бум! Червената шапчица скочила от леглото и бързо се изстреляла към входната врата. Излязла навън и се втренчила в ловеца, който се полюшвал на всички страни.
- Ти по мен ли ще стреляш, тъпа пияницо! – зверила се Червената шапчица. Извадила ножа и се затичала към ловеца. Храз, храз... Злата Червена шапчица убила вечно пияния ловец. Доволна от улова си тя се запътила към малката си къщичка на другия край на гората при любящата си майчица.
Имало едно време сред мрачната, обитавана от зли същества гора една пъстра къщичка. Там живяла Младата вълчица и нейния син, който всички наричали Вълчо.
Един ден майка му рекла:
- Вземи тази кошничка и тичай при баба си. Тя е простреляна от злия ловец и ще се зарадва на топлия паниран мозък. Но не се отбивай, а върви право през пътечката.
- Добре, мамичко, не се тревожи! Ей сега ще изтичам до бабината къщичка.
Вълчо целунал майка си и припнал през тъмната гора. Но колкото повече навлизал навътре в гората, толкова повече се отдалечавал от бащиния дом. Сред гъстите треви отровни диви гъбки намигали на малкото вълче. Вълчо се втурнал да бере гъби и оставил кошничката на земята. Минало време. Унесен в брането на гъбки, Вълчо забравил за всичко - забравил за баба, за кошничката, за заръките на майка си.
„Ле-лее, какво направих!” - изръмжал Вълчо и затърсил пътечката. Вървял, вървял „Ето я! Най-после! И кошничката си е на мястото!” - зарадвало се вълчето. Втурнал се през пътечката, а гората ставала все по-гъста и по-гъста. Весел лъч светлина се подал измежду клоните, а заедно с него долетяла и огромна, синя пеперуда.
Видял Вълчо пеперудата, привлечен от нея, той започнал да я гони. Не след дълго се озовал на пъстра поляна.
- Магарешки бодили! – възкликнал той. – Колко сте красиви!
Решил Вълчо да набере букет за баба си.
Ала две страшни очи вече го дебнели сред дърветата... Вълчо дочул някакви странни шумове и сърчицето му се разтупкало. Забягал през гората и скоро той се озовал на пътеката. Изведнъж сърцето му замряло. Нежен, но страховит глас прорязал горската тишина:
-Хей, вълче, накъде си тръгнало?
- Отивам при баба в къщичката в края на гората. Тя е много болна. – прошепнало малкото вълче.
- Сама ли живее безпомощната женица? – попитала Червената шапчица с широка усмивка и поглед на психично болен човек.
- Да, самичка е и за това никога не отваря на непознати. – отвърнал Вълчо.
Червената шапчица сложила ръка на рамото на малкия Вълчо и възкликнала:
- Ле-ле, колко мека козина имаш! – ококорила очи тя.
- Наследил съм я от баба! – похвалил се Вълчо.
В тоз час Червената шапчица замислила хитър план. Щяла да изпълни най-голямата си мечта – да има красив кожух от вълча кожа. Отърсила се от фантазиите си и рекла:
- Довиждане! Пак ще се срещнем, малчо.
И само няколко подскока и се скрила из големите дървета.
„Първо ще одера кожата на старицата, пък после и на внука!” - с такива мисли забързала Червената шапчица към къщичката на бабата.
Приготвила острия нож преди да почука на вратата.
- Чук–чук! – потропала на вратата.
- Кой е? - изръмжала с дрезгав глас старицата.
Червената шапчица си преправила гласа и с ръмжене казала:
- Аз съм, мила бабичко! Твоя внук, малкия Вълчо. Нося ти паниран мозък, защото си болна!
Усъмнена бабата казала:
- Миличък, ако наистина си ти, кажи паролата.
- О-о-о, Боже! – смъмрила Червената шапчица.
- Точно така. – провикнала се бабата. – Дръпни резенцето и влез.
Учудена от късмета си, Червената шапчица влязла. Горката женица! Хилава сянка се очертала на стената, а след нея Червената шапчица връхлетяла в стаята. Без много да се помайва, одрала кожата на бабата цяла-целеничка.
Не минало много време и Вълчо също стигнал до бабината къща. Почукал на вратата и извикал:
- О-о-о Боже ! O-о-о Боже! – провикнал се Вълчо. - Мила бабке, отвори ми! Аз съм – Вълчо!
Червената шапчица к’во да прай, к’во да прай... шашната, че Вълчо е стигнал по-бързо, отколкото очакваше, захвърлила бабината кожа под леглото, нахлузила нощна шапчица, омотала си в шала на старицата и рекла с преправен глас:
- Дръпни резето и влез!
- Бабке, защо ти е толкова тънък гласът? – приближило се момчето.
- От радост, прегракнах от радост, че дойде момчето ми!
- Защо са ти толкова малки очите? – учудил се Вълчо.
- Защото грозотата ти ми повреди очите, миличък.
- Ах, мила бабке, защо ти е толкова голяма устата?
- За да те псувам по-добре, дете.
- А, бабо? Защо са ти толкова малки ръцете?
- За да ти одера кожата! – изпискала Червената шапчица, скочила от леглото, сграбчила Вълчо и му одрала кожата. Въздъхнала и доволно захъркала.
Не щеш ли, точно по това време минал край къщичката ловецът, който бил вечно пиян и поради това стрелял по всичко що се мърда. Седнал да си почине или в неговия случай да пийне и чул странен шум от къщата. Надзърнал през прозореца и що да види?... Червената шапчица заспала увита във вълчи кожи. „Ах ти, проклетнице, аз си бях набелязал бабата! Тези кожи са мои!” мърморил си пияния ловец, докато се мъчил да зареди пушката. Леко открехнал прозорчето, прицелил се и... Бум-бум! Червената шапчица скочила от леглото и бързо се изстреляла към входната врата. Излязла навън и се втренчила в ловеца, който се полюшвал на всички страни.
- Ти по мен ли ще стреляш, тъпа пияницо! – зверила се Червената шапчица. Извадила ножа и се затичала към ловеца. Храз, храз... Злата Червена шапчица убила вечно пияния ловец. Доволна от улова си тя се запътила към малката си къщичка на другия край на гората при любящата си майчица.