valdesbg
05-31-2013, 19:17
Самичък, в тъмна гора, непознато ми е мястото, дори някак фантастично. Нямам идея как се озовах тук. Не усещам ничие присъствие, странно, много странно. Обикновено студени тръпки пробягват по гърба ми. Чувам някое шумолене и въображението ми започва да работи. Сега.. не. тихо е. Плашещо тихо. Чудя се какво не е наред, дори светулки няма. И луната я няма. Но дървета има. Мога да ги усетя, мога и листата да пипна. В главата ми пулсира една страшна мисъл. Сам съм... но не ме притеснява самотата. Притеснява ме че може би никой не знае къде съм. За мен всяко място е добре дошло, аз съм лесен. Но хората около мен, се притесняват... или поне ми се иска да са забелязали че ме няма. Няма как да проверя, за жалост. Телефона ми не е у мен, нямам нищо по джобовете. Това не е нормално. Липсва ми Дени, липсва ми Надя, липсва ми Калоян.... не мога да ги успокоя и да им кажа че съм добре. Вярно не знам къде съм, но съм добре. Което май не е много успокоително. Иска ми се да можех да полетя. Започвам да викам. Няма отговор, само ехо. Тичам, викам... не. Нищо. Все така тиха гора. Дори вятър няма. Викам отново, с цяло гърло. Не че очаквам различен резултат, по скоро за да убедя себе си че.. наистина няма никой. Някак да се успокоя. В далечината се вижда малка светлинка. Бягам колкото ми държат силите до там. Светулка. Свети зелено, кацнала е на клонче. В сиянието виждам усмихнати лица. Дени, Калоян, Надя, Ина, Пилето. На различни места са, но са доволни. Знаят ли че съм добре, знаят ли че ме няма изобщо? А къде съм аз? Дали някой се интересува от това? Няма да получа отговор, това е ясно. Сядам на едно камъче. И гледам. Лицата продължават да са усмихнати. Става ми добре, но и едновременно уплашено. Да те се чувстват щастливи, да на тях им е хубаво. Аз не участвам в това, аз не съм около тях. Може би не съм чак такъв фактор, може би имам прекалено идеализирани представи. А може би просто времето ми е минало. Може би никой не се е поинтересувал аз къде съм, и какво правя. Може би смятат че съм окей, защото и те са окей. А може би са просто залисани в своето си ежедневие. Предполагам че задълбавам твърде много... нали са щастливи. Това е важното. Може би, за кого? За мен, за тях? За кого е по важно те да са щастливи? За мен, защото ги обичам и искам най-доброто за тях или за тях, защото са постигнали своите мечти и се радват на плодовете на труда си. И това няма значение в момента явно. Отнякъде чувам крясък. Нощна птица. Светлинката угасва, чифт жълти очи светват пред мен. Явно не съм сам. Сега нямам никаква връзка с любимите ми хора. Може би ако тръгна по някоя пътечка... ще стигна до някъде? Бледата светлина на луната ми помага да избера една. Изглежда утъпкана, може би води нанякъде. Или пък просто е най-често избираната и в края ще се озова пред купчина трупове. Няма значение, ако остана тук ще е по зле. Тръгвам. Вървя, блъскам се, лутам се, и накрая пак излизам на същата полянка. При камъчето. Но няма светулка. И луната я няма.. отново чувам крясъка. Чифт жълти очи светват от един висок клон. И просто седят вторачени в мен... Имам нужда да споделям, обичам да споделям искам да споделям. Но няма с кого. Жълтите очи стоят безизразно и безмълвно. Приближавам се, подвиквам. Тишина. Започвам да плача, тъжно ми е, вече ми е самотно. Сякаш ме изпитват, сякаш очакват да направя нещо, да кажа тайната думичка за да приключи всичко това. Или просто се гаврят с мен, докато се съсипя. Някъде в далечината малка светлинка се появява отново. Зелена... Тръгвам натам.....Дени, Калоян, Надя, Ина, Жоро... може би ще успея да им кажа нещо, може би те са разбрали че ме няма, може би..... Крясък, мигом след това светлинката изчезна. И жълтите очи изчезнаха. Не ги видях повече. А гората беше все тъй тиха и непозната...