sonik12
06-09-2013, 23:11
Незнайно как се озовах в една клиника. Всъщност тъкмо излизах от нея с още двама мой приятели. Изведнъж забелязах едно момиче, което веднага ми грабна вниманието. Едва- едва пристъпваше по стъпалата нагоре, като се придържаше за парапета. Изражението на лицето ясно показваше, че не е уверена и дори се страхува. Очите и бяха широко отворени, но сякаш нищо не виждаха. В този миг се втурнах към нея и я хванах за ръката, като единственото което казах беше: “Ще ти помогна”. Усмихна се по начин, който ми показа че няма нищо против. Придружих я до лекарския кабинет. Оказа се че има проблем с очите, по – точно, временно загубено зрение, и сега беше на преглед(демек, оправяше се). Не знаех защо я чакам, но когато излезе от кабинета веднага отново я хванах за ръката, а на нея сякаш и стана приятно от това, (или път от това че я чаках?!) Седнахме на пейката и тогава тя ме попита: Защо ми помогна, защо остави приятелите си? Аз стоях безмълвен и само леко се усмихвах. След кратко неловко мълчание и отговорих:
- Ами знам ли, имаше нужда от помощ, не исках да те оставям.
-Да, но дори не ме познаваш!
- Да, но..... и до тук, не знаех какво да кажа. Тя се усмихна и стана, като попита дали искам да остана още малко с нея. Естествено че се съгласих, да не бях луд да и откажа. До такава степен ми се бе набила в кухата глава, че единственото което виждах беше нейното лице, единственото за което мислех беше отново то...! И така, вървяхме по пътя, като си говорихме, главно закачки, но изведнъж гласа и се промени. Ставаше и лошо, трудно можеше да си поеме въздух. Веднага я попитах къде живее. Не беше далече, но накрая направо си я носех. Бързо намерих апартамента и веднага я положих на дивана. Стъписан звъннах на едни приятел, но осъзнах че няма с какво да ми помогне и се обадих на върза помощ. Свалих блузата си и намокрена я положих на челото и, защото гореше. Дадох и вода и я оставих да си почине.... и явно съм заспал в чакането. Когато се събудих, тя прокарваше пръст по бузата ми и се усмихваше. На вън беше вече тъмно. Първото нещо, което изрече беше:
- На такъв джентълмен, къде му е приятелката?.... изобщо не обърнах внимание на думите и, а веднага я попитах как е. Явно съм бил доста притеснен, щом тя ми отговори:
-Оуу, колко сладко. Недей така, спокойно. По- добре съм.
Тогава станах и и казах, че ще тръгвам за да може да си почине и понечих към вратата..Тя се засмя още с отварянето на вратата и ме попита, да не би да ми е горещо? Дали от това че бях още сънен или заради друго, изобщо не бях забелязал, че съм без блуза. Върнах се и седнах, а тя ме гледаше някак.... мило. Усмихваше ми се. След кратко мълчание, тя пордума:
Все пак не ми отговори, но както и да е. Наистина много ти благодаря, че ми помогна. Не знам какво бих направила сама!? – когато каза- сама, се сетих за нейния въпрос и я попитах същото. Атговорът и беше както леко оклончив, така и доста директен, който ме накара да си задам много въпроси. А всъщност: “не и до преди малко!”…….
До тук, на татък става лично вече, пък и нека сам си предсави края, такъв какъвто на него му харесва!
- Ами знам ли, имаше нужда от помощ, не исках да те оставям.
-Да, но дори не ме познаваш!
- Да, но..... и до тук, не знаех какво да кажа. Тя се усмихна и стана, като попита дали искам да остана още малко с нея. Естествено че се съгласих, да не бях луд да и откажа. До такава степен ми се бе набила в кухата глава, че единственото което виждах беше нейното лице, единственото за което мислех беше отново то...! И така, вървяхме по пътя, като си говорихме, главно закачки, но изведнъж гласа и се промени. Ставаше и лошо, трудно можеше да си поеме въздух. Веднага я попитах къде живее. Не беше далече, но накрая направо си я носех. Бързо намерих апартамента и веднага я положих на дивана. Стъписан звъннах на едни приятел, но осъзнах че няма с какво да ми помогне и се обадих на върза помощ. Свалих блузата си и намокрена я положих на челото и, защото гореше. Дадох и вода и я оставих да си почине.... и явно съм заспал в чакането. Когато се събудих, тя прокарваше пръст по бузата ми и се усмихваше. На вън беше вече тъмно. Първото нещо, което изрече беше:
- На такъв джентълмен, къде му е приятелката?.... изобщо не обърнах внимание на думите и, а веднага я попитах как е. Явно съм бил доста притеснен, щом тя ми отговори:
-Оуу, колко сладко. Недей така, спокойно. По- добре съм.
Тогава станах и и казах, че ще тръгвам за да може да си почине и понечих към вратата..Тя се засмя още с отварянето на вратата и ме попита, да не би да ми е горещо? Дали от това че бях още сънен или заради друго, изобщо не бях забелязал, че съм без блуза. Върнах се и седнах, а тя ме гледаше някак.... мило. Усмихваше ми се. След кратко мълчание, тя пордума:
Все пак не ми отговори, но както и да е. Наистина много ти благодаря, че ми помогна. Не знам какво бих направила сама!? – когато каза- сама, се сетих за нейния въпрос и я попитах същото. Атговорът и беше както леко оклончив, така и доста директен, който ме накара да си задам много въпроси. А всъщност: “не и до преди малко!”…….
До тук, на татък става лично вече, пък и нека сам си предсави края, такъв какъвто на него му харесва!